„Геният идва на земята, казва Пейо Яворов, със своята мисия в едно уречено време, аз вярвам в гения на човешкия дух. Той идва да изпълни една висока мисия, изгаря, за да я освети, и си отива от нас.” Споделя го и в стихотворението „Две души”:
„Аз сам не живея – горя! – и ще бъде
следата ми пепел из тъмен безкрай.”

„Между поетите, дошли след Христо Ботев и Иван Вазов, безспорно Яворов ме възхищава най-много. Смятам, че никой поет не е изтръгнал от българския език такива мелодии, както Яворов… когото смятам за най-крупен поетичен гений на България!”, пише проф. Роже Бернар френски лингвист и специалист по български език. А за проф. Ото Кронщайнер Яворов е „един от най-големите поети на всички времена и народи”.
„Такива поети с такъв диапазон като неговия – от „Градушка” през „Арменци”, „Хайдушки песни”, „Две хубави очи”, „Песента на човека”, „В часа на синята мъгла” са малко в световната литература. Той кореспондира със световни поети като Байрон, Лермонтов, Блок, Хьолдерлин, Бодлер”, пише племенницата на поета Ганка Найденова-Стоилова.
Няма две произведения, които могат да се свържат при него, всичко е различно и затова е необозрим. Яворов се посвещава на хората. Доказателство са „Арменци”, „Калиопа”, която е толкова различна от народностните му „Павлета делия и Павлетица млада”.

Пейо Яворов е един самотник, и в любовта самотник… Мина е миражът на неговата поезия, нещо много неопетнено и неопределено. Лора е, напротив, страстта и вихърът в поезията му.
Стихийният му живот не предполага обикновена смърт. Дали в Македония, дали след разгрома на Илинденското въстание с куршума в главата си, както често е мислел да се застреля, дали след Балканската война, както е стоял просто с револвер на масата си в Народния театър. Яворов е обречен със смъртта. „Но странно, че тая смърт у него е един дълбок живот, една голяма мисъл, една хармония, както казва той. Защото без смъртта не би имало хармонията на живота,без позора не би имало честта. Равновесие се поддържа от противоречията на живота и той е разкъсан, душата му е разкъсана между тия противоречия”, счита Ганка Найденова-Стоилова.

Коя е рождената дата на поета Яворов – дали 1 януари (стар стил) 1878 година, когато в Чирпан в прихлупената къща на Тотю Крачолов изписква „слабото мургаво момченце”? Или 1 януари 1900 година, когато на първа страница от новата годишнина на списание „Мисъл” е публикувано стихотворението „Калиопа” с псевдоним Яворов на неизвестния провинциален телеграфист Пейо Тотев Крачолов?
Това кръщение от Пенчо Славейков е не само козметична корекция на грозното име Крачолов, но и желание за извисяването на българската литература до върховете на световни измерения. „На Явор дърво високо”  посвещава Славейков своите „Епически песни”.
Славейков предвижда бъдещето на младия талант и продължава незримо да го напътства.
Малкият Пейо учи в мъжката гимназия на Пловдив. Не я завършва, тъй като баща му сметнал, че мъжете трябва да работят и да изкарват пари. През 1894 година Пейо Крачолов започва работа като телеграфист в Чирпан. Там членува в местната социалдемократическа група. Продължава да бъде телеграфист в различни градове на страната (Стара загора, Сливен, Стралджа, Поморие) до края на 1900 година.
През 1898-ма в списание „Мисъл” излизат за пръв път две негови стихотворения „Луди млади” и „На един песимист”. Поставя се началото на едно дълго сътрудничество между Крачолов и Славейков, което ражда и новия псевдоним.
С помощта на д-р Кръстев Пейо Яворов е преместен като пощенски чиновник в София. Тук намира нова среда – македонските революционери от ВМРО. Редактира техния вестник „Дело” и сам два пъти преминава границата като четник. С македонска тематика са цикълът „Хайдушки песни”(1903), биографията на Гоце Делчев (1905) и спомените „Хайдушки копнения” (1908). Когато през 1901 година излиза първата му книга „Стихотворения” (с второ издание през 1904), той вече е член на кръга „Мисъл”. Мечтата на поета за свободна Македония преживява крушение след разгрома на Илинденско-Преображенското въстание през 1903-та.

В любовните си увлечения младият Яворов е стихиен и непредсказуем. Проявява симпатии към 17-годишната Дора Габе, която покровителства и учи как да пише поезия. В този период поетът е секретар в Народната библиотека.

Дора Габе разказва за „уроците по поезия”, запис 1966 година от Златния фонд на БНР:

През 1906 година се запознава с Мина Тодорова, сестра на писателя-съратник от кръга „Мисъл” Петко Тодоров и припламва искрата на любовта. Четири години по-късно Мина умира от туберкулоза във Франция, където е на лечение. По същото време Яворов е командирован от Министерството на просвещението в Нанси и Париж и моли братята на Мина за свиждане, но тя вече е в агония. На Мина Тодорова са посветени стихотворенията му: „Две хубави очи”, „Блговещение”, „Невинност свята”, „Вълшебница”, „Обичам те”.

„Две хубави очи” в изпълнение на Стефан Гецов, запис 1968 година, Златен фонд на БНР:

Във Франция поетът се запознава отблизо с модерната френска поезия и театър.
Когато през 1907 година излиза стихосбирката „Безсъници” Пейо Яворов е вече утвърден и обичан поет, величина в модерната българска лирика
Като директор на Народния театър Пенчо Славейков взема Яворов за артистичен секретар (1908-1913). Драматургът (артистичният секретар) участва активно в подбора на модерен репертоар, намесва се в сценичното възпитание на актьорите. На този пост поетът издава авторска антология с „отбрани стихотворения” – „Подир сенките на облаците” и завършва първата си драма „В полите на Витоша” (1911). Тя се играе 11 пъти в Народния театър и е посрещната противоречиво от критиката. Година по-късно Яворов написва втората си драма „Когато гръм удари” с отделен епилог „Как ехото заглъхва”, но успехът е по-малък от първия път.
През 1912 година в навечерието на Балканската война, артистичният секретар на Народния театър напуска всичко, за да влезе като воевода на доброволчески отряд. Той участва в освобождаването на Банско и Неврокоп (Гоце Делчев).

„Наща земя ще роди друга такава кал, но Яворов няма да роди”, спомен на Райна Вапцарова, сестра на поета Никола Вапцаров, за приятелството на баща си Йонко Вапцаров с Пейо Яворов и участието на поета в четата. Запис 1982 година от Златния фонд на БНР:

Поезията на Пейо Яворов се ражда от огнения темперамент, от неспокойната му мисъл, която се вълнува от най-високите идеали на своето време. „Арменци”, „Заточеници”, „Хайдушки песни” са изблик на ботевска поетична стихия, пречупена през една нова самобитна творческа личност. Връх на гражданския патос на поета е „Градушка”, където се слива със своя народ. „Градушка” – това е България, а с нейните художествени граници се измерва постижението на българския поетичен гений в новата ни литература.

Стихотворението „Градушка” в изпълнение на Стефан Гецов, запис 1968 година, Златен фонд на БНР:

Същевременно с „Градушка” поетът завършва посоката на едно развитие от Възраждането. Защото все пак Яворов е син на друго време. Неговата душевност е много по-сложна. Неговата поезия – по-многостранна. Тя познава героичния патос на „Арменци”, но и брилянтната музикалност на „Калиопа” и лабиринтите на мисълта в „Нощ”, и камерната задушевност на любовната лирика и обезверяването в „Безсъници”.
Пейо Яворов е първият наш поет, който разширява способността ни за поетически възприятия до мащабите на съвременната му европейска литература, който завоюва нови сфери за поетическото ни въображение и настрои чувствителността ни за нови багрови и музикални съзвучия. И всичко това – в една току-що освободена от вековно робство страна, която поради закъснялото си развитие бърза да догони Запада с цената на продадените идеали от близкото минало.
От сблъсъка на Яворов с тази действителност се ражда „Нощ”, най-яворовската творба, която по сила на обобщението и по дълбочина на израза изправя поета редом със световните класици. В поемата Пейо Яворов влиза в битка с мрака на една действителност, в която „блести размахан бич на скорпиони, звънят окови-железа”, чуват се „отчаяни въздишки”, „гладни плачове”, „диви подземни писъци”. Произведението е поетически израз на вътрешните противоречия, на болезнената самота обсебила поета. Появяват се майката, любимата, родината, над които властва образът на смъртта, тленността и безсмислието на човешките усилия.
В драматичните си произведения чирпанлията се опитва да разгърне всичко загатнато в поезията му. Черният прах, който покрива дори сиянието на самата природа в полите на Витоша, е ново обобщение на стихотворението „Нощ”. Проблемите на истината и лъжата, на доброто и злото от „Безсъници” и „Прозрения” стоят зад проблематиката в „Когато гръм удари”.
„Закърмен със светлите идеали на възрожденска България, възпитан със словото на Ботев и Вазов, седял в скута на Стария войвода Панайот Хитов, Яворов преживя бързия упадък на българската буржоазна епоха, покварата на нравите, залеза на идеалите.” Разказ на Светлозар Игов по повод 100-годишнината от рождението на Пейо Яворов, запис 1977 година от Златния фонд на БНР:

Връстниците описват Яворов като затворен, нервен, непреклонен, извънредно впечатлителен. Душата му като опънати тетива реагира болезнено на всяко по-грубо докосване – веднъж бяга от училище заради накърнено честолюбие, а когато баща му несправедливо го удря, грабва въже да се беси.
„Нещо ненавременно, несъвременно, крайно екзотично се излъчваше от неговата осанка. Казал бих – нещо обезпокоително”, описва поета неговият съвременник Петър Нейков. Фатализмът неотстъпчиво следва мургавия поет. Писателят Никола Данчов описва как след преместването си в София чирпанлията неочаквано влязъл в стаята му и виждайки револвер на масата, го грабва и насочва към слепоочието си с думите: „Ако имам дни, револверът няма да хване”, и бледен и треперещ натиска спусъка. За щастие оръжието не било заредено…

Фатална за Пейо Яворов се оказва връзката му с Лора Каравелова, дъщеря на държавника Петко Каравелов, за която Яворов се жени през 1912 година. Запазената кореспонденция между тях свидетелства за една бурна любов, белязана от съмнения и страсти. Една деспотична и завладяваща любов. На нея са посветини стихотворенията „Стон” („На Лора”), „Ще бъдеш в бяло”. С предчувствие за обреченост той пише:
„Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов…” („Стон”)

Сттихотворението изпълнено от Стефан Гецов, запис 1968 година, Златен фонд на БНР:

За нейната любов поетът споделя: „Това бяха изблици на една ужасна ревност, която се проявяваше винаги, навсякъде, без никакъв повод. Мислейки, че я пренебрегвам заради други, наранена дълбоко в своята женска амбиция и гордост, тя направи това, което често и в писмо по-рано пред мен се канеше да направи, за да даде едно удовлетворение на себе си, а може би и да ми отмъсти”.
Отчаяна, че не може да го притежава изцяло, Лора го заплашва и натиска спусъка на пистолета. Денят е 29 ноември 1913 година, а изстрелът слага началото на кошмара на Яворов. Той прави опит да я последва. Изстрелът в слепоочието обаче само го ослепява. Следва съдебен процес и мълва, която го вини, че е убиец на жена си…

„Между два изстрела“ от Надежда Драгова и Първан Стефанов (пиеса за Яворов) –  финален монолог на Поета в изпълнение на Борис Арабов, запис 1975 година, Златен фонд на БНР:

Тъкмо в онзи момент, когато зрее драматургът Яворов, същото това общество, в чиято лъжа той проникна, му отмъсти. Сляп, уволнен от служба, лишен от средства за съществуване, обвинен в убийство, той избира единствения начин да запази достойнството си на човек и поет. Последната му воля е да бъде погребан в четническата си униформа – трагично ехо от неговия „Завет”:
„Умра ли в мир – нещастник
или свърша честит в борба…”

Като герой от антична трагедия Пейо Яворов се изправи пред съда на миналото и бъдещето: „останах верен на своя идеал. Не продадох перото си за облагите на живота. Не станах дворцов поет-лакей. Ходих с пробити обуща по жълтите павета на София. Мръзнех под наем в бедни стаи. Очаквах коя столична банка ще ми даде заем под лихва, за да си купя зимно палто. Нозете ми чертаеха с кръв хайдушките ми копнения из Пирина. Предпочетох доблестната смърт пред унижението на живота. Умирам невинен, но не протегнах ръка за милост.”
На 29 октомври 1914 година Пейо Яворов поглъща голяма доза отрова и стреля в слепоочието си, този път успешно.
Изправен до Ботев и Вазов редом с едно столетие, което го издигна до безсмъртните чеда на народа ни и на човечеството, поетът записа мечтата си в драмата „В полите на Витоша”: „България трябва да бъде велика сила на духа”. Ще стане ли реалност някога тази мечта или ще остане следата му „пепел из тъмен безкрай”? „Деца, боя се зарад вас“!