„Той трябвяше да забрави себе си и всестранно да работи за народа и страната си. Който няма сили и желание така да работи, нека си потърси другаде място – у нас мнозина са, които търсят голям полог, за да снесат малко яйце”, казва към края на живота си Петко Каравелов за тежките задължения на истинския демократ.
През 1878 година България е освободена, но българският народ е покрусен. Санстефанска България е отречена от Великите сили. Берлинският договор е раздробил държавата ни. Нацията е разпокъсана. Голяма част от освободената ни родина остава под робство. Съгласно чл. 4 (от Берлинския договор) се предвижда да се свика Учредително събрание за изработване на Конституция на Княжеството. Тогава политическите мъже в България, между които е и Петко Каравелов, имат думата.
Петко Каравелов (24 март 1843 – 24 януари 1903) се ражда в Копривщица. Негов по-голям брат е Любен Каравелов. Петко започва образованието си в родния град. Едва 16-годишен заминава за Москва, където вече учи брат му. Момчето постъпва в Историко-филологическия факултет на Московския университет, но се дипломира като юрист. Привързва се към господстващите тогава в Русия либерални схващания и въжделения. Пъргавият му ум разкрива способности и насоченост към история и политика.
След завръщането си в България, Петко Каравелов става помощник-губернатор във Видин. През 1879 година като народен представител от Русенски окръг, участва в Учредителното събрание за изработване Конституция на Княжество България в Търново. Застава начело на Либералната партия и устоява народовластието и демократичните принципи в изграждащия се първи Основен закон на родината с нейното изстрадало население. Тук като заместник председател Каравелов печели първата си победа над консерваторите. При разглеждането на отделните текстове се приемат предложенията на либералите. Петко Каравелов предлага цветовете на трицветното национално знаме: бял, зелен, червен, поставени хоризонтално. Предложението е прието. Предложението на друг либерал, Петко Рачов Славейков, за герба на България, „лъв върху тъмночервено поле”, също се приема. След гласуване, под председателството на Каравелов, отпада идеята на консерваторите за Сенат, както и други противоречиви инициативи. Парламентарната борба между либерали и консерватори относно изработването на конституцията завършва с пълен успех на либералите и пълно поражение на консерваторите. Петко Каравелов е единият от блестящата тройка (включваща още Петко Р. Славейков и Драган Цанков), която изнася борбата за създаването на една максимално демократична за времето си конституция, рязко контрастираща с по-голямата част от съществуващите тогава в Европа и на Балканите консервативни политически системи.
В 1880 година Каравелов влиза като министър на финансите, а малко след това и като министър-председател на първото правителство на либералите. Знаменателна е максимата, с която той подхожда към неизбежните вътрешнополитически затруднения: „Най-добрият лек за повечето, ако не за всички обществени злини, е свободата”. Този принцип той прилага неизменно, докато държавното кормило е в ръцете му. По време на първия му кабинет (28 септември 1880 – 27 април 1881), се приемат важни закони, като този за подобряване положението на ратаите и за народното опълчение. Тогава Петко Каравелов въвежда принципите на валутен борд, като „връзва” лева за френския франк в съотношение 1:1. Благодарение на това левът е напълно конвертируем чак до Първата световна война. В този период Каравелов е и министър на правосъдието.
Когато през 1881 година княз Александър Батенберг извършва държавен преврат, суспендира конституцията и въвежда т. нар. „режим на пълномощията”, Петко Каравелов е принуден да емигрира в Пловдив (столицата на Източна Румелия). Оттук чрез вестника си „Независимост” той направлява всенародната борба за възстановяване на конституцията и се включва в обществените борби на Източна Румелия, заставайки начело на тамошните либерали. Каравелов е кмет на Пловдив от 1883 до 1884 година.
Под напора на народните маси в Княжество България Батенберг е принуден да възстанови конституцията през 1883-та. Следва разцепление в либералната партия. Драган Цанков оглавява представителите на замогващите се буржоазни слоеве и проявява готовност за компромис с княза и консерваторите, като се съгласява за известни ограничения в конституцията. Петко Каравелов заедно с Петко Р. Славейков непоколебимо се обявяват в защита на извоюваната от народа Търновска конституция. Проведените парламентарни избори са в решителна подкрепа за т. нар. „крайни либерали” начело с Каравелов и Славейков. Така през 1884 година Петко Каравелов се връща в София и отново застава начело на правителството, възстановило демократичните принципи на управление и ограничило ролята на княза в рамките на конституцията.
По времето на това второ правителство на Каравелов (29 юни 1984 – 9 август 1886) се извършва Съединението и трае Сръбско-българската война. И макар самият той да се противопоставя на Съединението в онзи конкретен момент, при вече извършения акт се обединява с княза и прави всичко по силите си, за да защити политически обединението на княжество България и Източна Румелия. Тактично лавира между западните държави и Русия.
Историчката проф. Елена Стателова отбелязва умелата дипломатическа дейност на министър-председателя Петко Каравелов за международното признаване на Съединението (1885), запис 2000 година, Златен фонд на БНР:
В тези години се приемат Закон за Сметната палата, обявява се държавен монопол върху железниците, като се създава БДЖ, и е уреден въпросът с откупуването на линията Русе-Варна, оформен със закон от 24 август 1886 година. Българската народна банка получава официално статут на държавно учреждение с изключителното право да емитира банкноти. Гласуван е и Закон за господарските и чифлишките земи, с който окончателно се урежда изкупуването на земята от турските изселници.
Третият кабинет на Петко Каравелов е съвсем ефимерен – от 12 до 16 август 1886 година. Той е по-скоро продължение на предишния, прекъснат от преврата срещу княз Александър Батенберг ( 8 срещу 9 август същата година) . Не желаещ да се замесва в започващите ожесточени сблъсъци между русофили и русофоби, Каравелов се оттегля в полза на Васил Радославов, който оглавява правителството и става най-младият министър-председател в историята на България.
В периода 1884 – 1886 година Петко Каравелов освен министър-председател е и министър на финансите, министър на обществените сгради, земеделието и търговията, управляващ министерството на вътрешните работи, член на регентството. Прочува се като скъперник на държавните средства. Сам прави внезапни ревизии, без да се стеснява, че това би изложило министерския му пост. В тогавашните къси сесии на Народното събрание успява да прокара основни закони за учебното, санитарното и съдебното дело, закон за автономия на общините, за данъците и други. Осуетява опита на консерваторите да превърнат чрез външни влияния Народната банка в акционерна.
Попаднал в образувания след абдикацията на Батенберг (26 август 1886) регентски съвет (със Стефан Стамболов и Сава Муткуров), Петко Каравелов скоро го напуска. Най-силният политик и държавник е вече Стефан Стамболов. През 1887 година Каравелов е затворен в Черната джамия (днес църквата „Свети Седмочисленици”), набеден в симпатия и тайно покровителство на русофилските офицерски бунтове в Русе и Силистра.
Публицистът Димо Казасов говори за изпитанията, преживени от „бореца за Търновската конституция” при управлението на опонента му Стефан Стамболов, когато е осъден и хвърлен в затвора за участие в русофилския военен бунт, запис 1976 година, Златен фонд на БНР:
Петко Каравелов се обявява против избора на Фердинанд I за княз на България (1887) . А през 1891-ва при неуспешния опит за убийството на българския министър-председател Стефан Стамболов, при който загива финансовият министър Христо Белчев, Каравелов е осъден съвършено невинен на 5 години строг тъмничен затвор, който и излежава (в Черната джамия). Той отказва да подаде молба за помилване до княз Фердинанд, когото не престава да счита за незаконно избран. През 1894 година кабинетът на Стамболов е сменен с този на Константин Стоилов. Правителството, близките и приятелите увещават Петко да подаде молба за помилване. Каравелов отново отказва и чака дълги 6 месеца да се избере Народно събрание, да се гласува амнистия, за да напусне затвора, сломил в годините и без това крехкото му здраве.
От 1894-та до 1901-ва Петко Каравелов е народен представител в VIII, IX, X и XI народно събрание.
От 9 декември 1894 до 19 февруари 1901 година Фердинанд сменя пет партийни и извънпартийни кабинети. Те са все консервативни, изпращани с народни бунтове и недоволства, но не се обръща към новооснованата от Петко Каравелов Демократическа партия (1896), групирала преимуществено дребни градски и селски слоеве и много интелигенти.
Когато и петте му опита да създаде устойчива консервативна власт пропадат, Фердинанд е принуден да протегне ръка на Каравелов, за когото си остава „кобурготски принц”, а не „български княз”. Правителството на Каравелов е единственото във властването на Фердинад, което не получава властта от монарха, а е излъчено от Народното събрание, избрано в свободни избори.
В разказа си за историята на Демократическата партия и за достойнствата на нейните водачи, Стефан Савов отбелязва, че тя е основана през 1896 година от „бележития български държавник“ Петко Каравелов, запис 1990 година, Златен фонд на БНР:
На 19 февруари 1901-ва Каравелов съставя в коалиция с Драганцанковата Прогресивнолиберална партия своя четвърти кабинет, който напуска само след 10 месеца. Уморен и с разклатено здраве, той не съумява да сключи достатъчно изгоден договор за заем с френски банки, наложителен поради провалените предишни държавни бюджети. И дава пореден пример за стриктно спазване парламентарните норми, като подава оставка при негативен вот за неговото предложение.
Покрусен и огорчен, Петко Каравелов се затваря в своята „малка, бедна къщичка с прогнил стобор” (където днес е сградата на Министерството на транспорта и съобщенията).
Когато правителството на д-р Стоян Данев предлага да му отпусне държавна пенсия, той вече болен, се поизправя от леглото и отговаря гневно: „Не! Каравелов няма да умре като инвалид! Не Ви ща благодарностите!”
„Мойта съвест е чиста. Не измених на себе си и на народа си останах верен. Изпълних дълга си докрай.” Тези са едни от последните думи на големия наш държавник и политик Петко Каравелов.
Неслучайно години по-късно Атанас Буров ще каже, че това е политикът, който за цялото си време в политиката и във властта не е откраднал и една стотинка.
А за Симеон Радев той е строителят на новата България, който вместо с камъни и тухли, гради със закони и идеи. „Със смъртта на Каравелов един необикновен човек напуска историческата сцена. В дейността му има грешки, но такива, от които той лично пострада, а не отечеството му. Всичко друго в неговия живот говори за ум и доблест – продължава Радев. – Но имаше у него друго едно качество, което го правеше изключителна фигура в българската нова история: той съчетаваше като никой друг българин от неговото време европейската мисъл с духа на Възраждането.“