В един възрожденски град като Шумен със забележителни културни традиции в театралното дело, музиката и литературата, където са оставили паметни следи личности като Илия Блъсков, Андрей Блъсков, Добри Войников, Сава Доброплодни, Друми Козаров, Панайот Волов, а в края на XIX век са издавани списания като „Градина”, „Искра”, „Просвета”, „Ден”, „Почивка” и дълго време е бил културно средище, е естествено да се роди и възпита творец от величината на Стилиян Чилингиров.
Стилиян Чилингиров (26 октомври 1881 – 23 ноември 1962) произхожда от занаятчийски род. Основното си и средно педагогическо образование получава в родния град и едновременно работи като чирак в обущарница и книжарница. От 1898 до 1900 година учителства в селата Мечка, Русенско и Султанлар, Варненска област. В периода 1900 – 1904 година следва педагогика в Софийския университет. Председателства Студентския клуб и създава студентския химн „Ний млади сме”. Текстът на стихотворението е отпечатан в списание „Ново време”, а музиката е на Добри Христов. Този химн проехтява за първи път в „Славянска беседа” през 1904 година в изпълнение на студентския хор под диригентството на Николай Николаев.
В тържествата по случай 25-годишнината от минаването на Ботевата чета в България от Софийския университет участват над петдесетина студенти, между които е и Стилиян, който влиза в лична връзка с Никола Обретенов, Иваница Данчев и Козлодуйското даскалче (Младен Павлов). Благодарение на сериозните студентски усилия се установява, че лобното място на Ботев е на Околчица. Наред с участието си в тази родолюбива акция Чилингиров е инициатор и привърженик за сближаване с югославянските студенти, на два пъти е водач на българската студентска делегация в Белград.
По това време работи в списание „Училищен преглед”, където Иван Шишманов го назначава за коректор. Година по-късно оценявайки трудолюбието, познананията и старанието му Шишманов го изпраща на специализация в Берлин и Лайпциг. При завръщането си в България младежът постъпва като учител във Втора мъжка гимназия в София. Командирован е на работа в Народната библиотека, където по това време работят Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Петко Тодоров. През 1909-а отново е изпратен в Германия да специализира история на литературата. У нас проблемите на българското студентство не спират да го вълнуват. През 1910 година се учредява граждански комитет, чиято основна цел е „да се построи здание на студентския клуб в София”. В този комитет влиза и Чилингиров. Той има щастието 21 години по-късно да направи първата копка на Студентския клуб, като строителството му е резултат на усилията на мнозина учени, студенти и общественици. През 1911-та Стилиян Чилингиров е редактор на вестник „България”, а три години по-късно редактор на списание „Бразда”.
В словото си на откриването на Седмицата на българската книга председателят на писателския съюз Стилиян Чилингиров отбелязва, че тя „винаги е била празник на тържеството на духа”, запис от Златния фонд на БНР, 1942 година:
След Първата световна война е назначен за директор на Народната библиотека (1918-1920), а през 1923 година става директор на Народния етнографски музей (дн. Етнографски институт с музей). Чилингиров е един от основателите на Съюза на българските писатели (СБП), а за периода 1940 – 1944 година и негов председател. През октомври 1940 година той е сред инициаторите да се излезе от името на Съюза с писмо в защита на българските евреи.
„Тези господа съвсем са си изгубили ума… Закон против евреите подготвят… Още един позор искат да лепнат върху челото на народа ни… Не трябва да им се позволи“. Младен Исаев припомня славна страница от историята на СБП и думите на Чилингиров, запис 1988 година, Златен фонд на БНР:
Стилиян Чилингиров е атор на биографии, пътеписи, студии по история на Българското възраждане, етнография, педагогика, фолклор. Съставя „Славянска антология” (1910), антология за деца „На ранина” (1911), сборниците „Прослава на Иван Вазов” (1921) и „Помен за Иван Вазов” (1922), христоматии и читанки за прогимназиите. Съставя, но не успява да издаде библиография на българския периодичен печат от 1844 до 1910 година. Забележителни са романите му „Хляб наш насущний”, „Шинел без пагони”, оценен от тогавашната литературна критика за пръв роман в нашата литература с европейско значение, „До коле о, Господи”, романът в сонети „Владо Булатов”, специализираното изследване за читалищата преди Освобождението и други. Оставеното от него книжовно наследство е богато и разнообразно и на стихове, поеми, драми, мемоари. Сам превежда, а и неговите творби са преведени на сърбохърватски и италиански език.
Кабинетът в дома на Чилингиров не е кабинет, а библиотека. В него книги няма само на пода. Всичко останало до самия таван е отрупано с тях. Там може да се намери не една библиографска рядкост, издания от XIX до средата на XX век. Много от тях са с автографи от Иван Вазов, Йордан Йовков, Кирил Христов, Петко Тодоров и още много други. „Кабинетът му бе изпълнен с десетки невидими присъствия на български и европейски писатели и общественици с незабравим духовен принос. В този кабинет човек изведнъж усещаше неповторимото значение на книжовността. Тя бе началото, кулминацията и смисълът на този дом”, пише писателката Златка Щерева.
За „фантастичната библиотека” говори и изкуствоведът Драган Тенев, запис от Златния фонд, 1995 година:
Силата на художественото слово на Чилингиров се опира на изразителната мощ на българския език. Но зад това негово слово не стои само езикът като градивен елемент – чрез него творецът изразява своите високи граждански идеи, мисли и вълнения на ерудит, писател, народопсихолог и държавник от първа величина. Литературният историк и критик Алберт Бенбасат нарича Стилиян Чилингиров „последния наш възрожденец и енциклопедист” успял да материализира в над 100 книги своите огромни познания в различни области на литературата, историята, етнографията. Освен учен Стилиян Чилингиров е народен представител в XV обикновено народно събрание, както и председател на Върховния читалищен съвет, член на Комитета за бежанците от Западните покрайнини. Негови са думите: „И вие, които искате да знаете какво е неправда и какво е жива рана в тялото на един народ, елате тук, два пъти елате, ако сте българи и ако искате да видите как Соломоновата шега е станала действителност в Ньой, как една международна граница прави от двора на един и същи човек части на две държавни територии. От едната страна на невидимата гранична линия да въздиша щерката, от другата да плаче побелялата от скръб майка. Оттук син да чака баща си, а оттатък баща да няма право дори да погледне към своя син.“
Възрожденската по дух отдаденост на Чилингиров, със слово и дело в защита на българщината в Западните покрайнини, Македония, Тракия и Добруджа през целия му живот, е плод изцяло на пламенното му родолюбие. „Моят бог е български” е неговия девиз.
Стилиян Чилингиров е сред най-ерудираните личности на Царство България. По тази причина, когато идва „народната власт”, той е сред най-дълбоко премълчаваните и низвергнати автори. Забраняван е, защото не приема идеологията на Ленин и Сталин, на Георги Димитров и Васил Коларов, а изповядва християнската религия и основна ценност за него е човекът. След 1944 година са преиздадени малко негови творби, а издадените му спомени „Моите съвременници” и „Иван Вазов отблизо и далеч” излизат под зоркото око на цензурата. „Поморавия по сръбски свидителства” е била в списъка на „забранените” книги, а някои произведения дори са изгорени. Заклеймен като „шовинист“ и „буржоазен“ писател, с творчество извадено от учебните програми, Стилиян Чилингиров е обречен на забвение.
А ето как са се чувствали и какво са мислели след 9 септември тези наши писатели, като Чилингиров, които не направиха компромис със съвестта си:
О, мило, о, велико тържество,
О, ден свещен на робската неволя!
Трудът е днес всесилно божество,
Но по-всесилна вождовата воля.
Че тя едно от всинца ни желай.
Каквото каже той, това да бъде.
А българский народ да знай,
Какъв водач създаде и отвъди.
(Трудов ден)