100 години изминаха от онзи 27 ноември 1919 г., когато с подписването на една от най-пагубните спогодби в цялата българска история – Ньойският договор, се сложи точка под некролога наречен Втора национална катастрофа.

В края на Първата световна война Царство България е от страната на загубилите най-големия дотогава световен конфликт – съюзниците от Централните сили. Тя, както и останалите, е принудена да сключи договор, който предначертава бъдещето на Европа с крайно жестоки клаузи върху победените страни. Това именно постила пътеката към избухналата 20 години по-късно Втора световна война.

Ньойският договор, наречен справедливо Ньойски диктат, води до поредната национална катастрофа за страната, защото откъсва от България 11 хил. кв. км, сиреч Западните покрайнини (Струмишко, Босилеградско, Царибродско и половината от Кулско), отнема излаза към Бяло море през Западна Тракия, потвърждава разделянето на Македония между Сърбия и Гърция и отнема Южна Добруджа, отдадена на Румъния. Страната ни трябва да плаща репарации в размер на 2,25 милиарда златни франка, които с лихвите нарастват до 5 милиарда за 37 години. 600-хилядно българско население остава извън пределите на родината. Това са само най-драстичните последици. По-лошото е, че дълготрайно се изгубва перспективата за национално обединение. По какъв сценарий се случва всичко това?

Да започнем оттам, че изборът на място на подписването не е случаен. Това е парижкото предградие Ньой сюр Сен – някога родово имение на граф дьо Ньои, рицар тамплиер от 4-ия кръстоносен поход, чиято войска е победена от цар Калоян в битката при Адрианопол през 1205 г, в която е пленен и обявеният за латински император Балдуин Фландърски.

И ето, седем века по-късно, в Ньой се търси отмъщение. Френският премиер Жорж Клемансо в пристъп на маниакален реваншизъм заявява, че варварите трябва да бъдат наказани, а духът на Бодуен Фландърски да намери вечен покой. Съмишленик в този замисъл той намира в лицето на английския премиер Лойд Джордж. Единствен американският президент Удроу Уилсън отявлено се противопоставя и заявява, че подобни крайни мерки спрямо загубилите войната би довело само и единствено до втора световна война, което се случва през 1939 г.

Впрочем още на 21 юли, на заседание на комисията за границите е прочетен доклад, в който е изразена американската позиция: „Американската делегация смята, че ще бъде нецелесъобразно да се наложи на една нация с цел тя да бъде наказана загубата на територия, върху която тя има справедливи етнически и икономически претенции“. Такива аргументи от европейските велики сили не се приемат и президентът Уилсън напуска преговорите, като оставя само представители от американска страна.

Отдавна обаче е ясно и установено, че при съшиването на клаузите на този позорен за двадесети век договор, който изобщо не е мирен, а по същество е един акт на огромна нехуманност, са прилагани манипулации и фалшификации, грубо са стъпкани стандартите на международното право, неравностойно е отношението и поведението на победители към победени. Дори председателят на конференцията Жорж Клемансо, вероятно осъзнал престъплението, което е извършено в Париж, макар и с късна дата в неговия безцеремонен стил ще нарече съюзниците, т.е. нашите съседи „чакалите на нашата победа“. А Лойд Джордж през 1928 г. направо заявява, че: „Цялата документация, дадена ни от някои от нашите съюзници при сключването на мира беше лъжлива и фалшифицирана“. И какво от това! След дъжд качулка!

Така предложеният договор, подготвен от Сърбия, Гърция и Румъния, е толкова тежък и несправедлив, че Теодор Теодоров, тогавашен министър-председател и външен министър, отказва да го подпише и подава оставка. Българският народ го посреща с черни знамена и мощни протести. Цар Борис III възлага на Александър Стамболийски да състави ново правителство и като избран нов министър-председател да подпише договора.

Още тогава, както и по-късно, се установяват редица нарушения при подготовката на този договор. Нарушени са международни правни норми, българската делегация се държи затворена, без да ѝ се дава думата за мнения и становища против обвиненията на съседните ни държави! На 27 ноември 1919 г. Александър Стамболийски подписва, разбира се, с огромна неохота договора и казват, че счупил писалката, с която го е подписал. След това се обърнал към журналистите и подчертавайки несправедливостта на този договор, заявил, че България ще се бори с мирни средства за неговата промяна и ревизия!

Веднага след подписването на Ньойския договор писателят, общественикът и публицистът Стоян Михайловски, чиято дума се чува и тежи, излиза с разгромни статии за непохватността на нашите управленци. Честно и откровено, пише той, българските дипломати трябваше да направят следните изявления:

„България извърши това, което извърши Италия, това, което извърши Румъния. България скъса довчерашните си връзки, свърза нови сдружения, като вярваше, че по тоя начин ще осъществи своето национално обединение. България няма завоевателни планове – тя се бори да придобие земи, които са нейно предвековно достояние и праотеческо владение. България поиска да си вземе своето, а не да заграби чуждото. Нейните съседи бяха ѝ изневерили, бяха я измамили, бяха я онеправдали, бяха я ограбили. Вие не бяхте в състояние да ѝ възвърнете това, което ѝ беше отнето. Тогава тя счете за нужно да подири други средства и модуси, да подири други пътища. Тя направи това що много други народи са правили, и правят!“

Стоян Михайловски, в. „Напред“, 8 декември 1919 г.

И все пак, можеше ли да се случи друго на тази тъжна страница от българската история? В историята „ако“ няма, е мнението на покойния проф. Божидар Димитров, но той дава едно интересно предположение и възможен отговор на въпроса, защо така тежко България беше наказана:

Ще завършим с едно позабравено произведение на поета Емануил Попдимитров, свързано с темата на тази публикация:

„Граница“

Не сме разделени! С еднакви надежди
сплотени сме ний в любовта и смъртта!
Жетварка запее оттатък – копнежи
еднакви събуди и в нас песента.

Светулки прелитат от нашата жетва
и мигат над вашето село натам,
овчари оттатък ли с огън засветят,
привет ни отпраща оскъдният плам…

На пролет и нашите лястовки сини
отлитат натам къмто стари гнезда,
срещнете ги вие за вести петимни:
това са крилатите наши писма!

Пчелите ни даже от кошери лете
прехвъркват натам като златни стрели,
та медена паша да дирят в полето,
и нищо ни вече от вас не дели.
…