В периода на късното Българско възраждане Петко Рачов Славейков (17 ноември 1827 – 13 юли 1895) има ярко, влиятелно и многостранно присъствие. Поет и преводач, издател, журналист и публицист, фолклорист и етнограф, борец за църковна независимост, един от водачите на Либералната партия след Освобождението, председател на Народното събрание и министър в няколко кабинета, той е преди всичко учител – в прекия и в преносния смисъл на това понятие. Авторитетът му е толкова голям, че още сравнително млад е наречен почтително Дядо Славейков.
Роден е във Велико Търново, в семейството на Рачо Казанджията. Майката умира при раждането и бебето е оставено на грижите на малката си сестричка, която го разнася „по родилките из града да го кърмят, сякаш, за да го откърми народът, на който ще служи по-късно през целия си живот.“ (по думите на писателя и критик проф. Константин Гълъбов).
На килийно училище тръгва на 5-годишна възраст. На 15 иска да постъпи в манастир, но прочитането и преписването на Паисиевата „История славянобългарска“, както сам ще каже по-късно, „разсея калугерската мъгла, която ме беше обзела, и възроди в мене друг мерак. Досега мислех само как да спася душата си, а след прочитането на тая история аз си зададох за цел как да спася народа си, т.е. как да му вдъхна патриотизъм.“ Оценили ученолюбието на младежа, еснафите казанджии събират пари и през 1842 година го изпращат да учи в Свищов при известния даскал Емануил Васкидович, където прави първите си литературни опити. След година се завръща в родното Търново и започва работа като учител, едва 16-годишен. Скоро обаче заради присмехулното стихче „Прославило се Търново със славни гръцки владици“ е прогонен от града и принуден да обикаля България в търсене на прехрана. Така в периода 1843 – 1864 година работи в Севлиево, Ловеч, Враца, Берковица, Плевен, Бяла, Елена, Търговище… Към края на октомври 1849 година даскал Петко се установява в Трявна, където в продължение на 4 години учителства и издава първите си книги „Смесена китка“, „Песнопойка“, „Басненик“ (1852). Оженва са за Ирина Райкова и в този буден възрожденски град се раждат неговите деца, сред които са политиците Иван Славейков и Христо Славейков, публициста Рачо Славейков и поета Пенчо Славейков.
Още съвсем млад казанджийският син Петко Рачов Тодоров си избира сладкопойното име Славейков, взето от прозвището „бюлбюлите“ (от турски „славейовите“), носено от негови роднини по майчина линия заради музикалните им способности.
Неспокойният дух на възрожденеца не му позволява да води уседнал даскалски живот. Поканен да редактира българския превод на Библията, през 1864 година той заминава за Цариград. (Цялостният превод, известен като Славейковата Библия е отпечатан през 1871-ва). Изследователите определят този 10-годишен период като най-плодотворния в неговата творческа биография. В турската столица списва редица български издания, издава над 60 книги, както оригинални, така и преводни.
„Гайда – хумористический и сатирический вестник за свестяване на българите“ (1863 – 1866) е изданието, което той превръща в трибуна на борбата за самостоятелна българска църква и за признаване на народа ни като отделна националност в Отоманската империя. Идея, която го вълнува отдавна, но едва в Цариград той осъзнава нейната значимост. Няколко броя преди да бъде спрян, редакторът публикува статията „Отечестволюбие, родолюбие и человеколюбие“, в която пише: „Братя българи, нашият народ е претърпял и търпи големи злочестини! Не знам, ако има по-голяма злочестина от тази, да принуждават человека да се отрича от народа, на който принадлежи, да го причисляват насилствено към чужда народност, да турят в устата му чужд език! А всичко това е ставало и става и днес в една голяма част от земята, която населяват нашите братя: половината от Тракия и цяла Македония още стене под това насилствие.“
С редактирането на „Македония“ (1866 – 1872) Славейков създава цяла епоха. Това е най-разпространеният и влиятелен български вестник през Възраждането. Славейков показва страст, находчивост и дързост в защита на българската кауза, продължава тежката борба за автономна църква и за утвърждаване на българското образование. В статията от 1871-ва „Всички наши за нас си“ той пише: „Ние живеем в Европа, но не сме европейци. Облякохме европейски дрехи, но не сме съблекли забунчето на невежеството. Мнозина от нас са склонни да отричат всичко наше и да считат, че това, което е присъщо на европейските и американските народи трябва да бъде наш идеал, без да преценят от гледището на нашия живот допада ли ни то или не…“ И съветва: „Ний трябва да работим, но без да отричаме себе си и своето… Никой не се е прославил с подражание.“ Колко силно е било влиянието на вестник „Македония“ може да съдим от гневния изблик на Любен Каравелов. Когато вестникът е спрян, а редакторът хвърлен в затвора, от вестник „Свобода“ в Букурещ Каравелов възкликва: „Чрез „Македония“ Славейков говореше от името на 6 милиона българи. Но няма вече „Македония“, спряха го. И нашите народоотстъпници, български идиоти, могат да пишат за народа ни, каквото си искат…“
Откъс от статията „Как отиваме“, публикувана във в-к „Македония“ през 1868 година (в прочит на актьора Георги Черкелов):
Още в две издателски инициативи Петко Славейков е пръв. Негово е първото женско списание „Ружица“ (1871), с което поставя настоятелно въпроса за женското образование и равноправие. На страниците му защитава тезата, че „от образованието и възпитанието на жената зависят възпитанието и нравствеността на цял народ. Там, където има образовани и възпитани майки, цъфтят семейството, обществото и държавата.“ По това време женски списания има само във Франция и Русия, следвани от България. С мисъл за бъдещето на подрастващите Славейков издава и първото детско списание „Пчелица или ред книжки за децата“. И там се срещат мисли, показателни за неговата далновидност: „От състоянията на основните ни училища и отношението към учителите зависят напредъка и будущността на един народ…“ И двете списания оставят ярка следа в духовния ни живот.
Основополагаща е ролята на Петко Славейков в създаването на българския литературен език и това е подчертано още от неговите съвременници. Д-р Алберт Лонг, с когото заедно работят над първата новобългарска версия на Библията, споделя: „Аз открих гения му в употребата на матерния му език, сладостта, грацията и чистотата във всичко, що излизаше от неговото перо.“ Още по-категорично и образно се изразява Иван Вазов: „Той пръв със своя майсторски чук издяла из грубата скала на българския език статуи с изящни линии и форми, пръв изкара из тоя първобитен, необработен инструмент ония сладки звукове, ония драги песни, които са омайвали нашите юношески души…“
Поетични творби на Петко Славейков в изпълнение на Рачко Ябанджиев и Георги Гайтаников: „Времето“, „Пролет“, „Напомняне“, „Епилог“, „Мудно ходи нашто време…“:
Още някои от най-популярните творби на Пенчо Славейков в актьорски прочит на Борис Арабов от 1977 година: „Дай ми, Боже, чест добра…“, „С идеали все боравих…“, „Жестокостта ми се сломи“, „Опак свят“:
Всъщност основната заслуга на Петко Славейков е в това, че освобождава езика от бремето на архаичната църковнославянска писмена традиция и го свързва с живия, колоритен, експресивен народен говор. Неговата роля е не само на първосъздател и първооткривател: любовна лирика, гражданска и социална поезия, пейзажни стихотворение, детско творчество, сатира, талантливо журналистическо перо… Той е първият комплексен български автор, създал високи образци в жанровете на трите литературни рода: лирика, епос, драма. Тъкмо неговите произведения се изучават в създаденото новобългарско училище; и пак те звучат и до днес в часовете по пеене и българска възрожденска литература – от „Хубава си, татковино“ до безсмъртната Гергана. Петко Славейков е сред обикнатите класици на родното художествено слово, един от стълбовете на възраждането ни. От тези, с чиито произведения растат поколения българи.
„Изворът на Белоногата“ в изпълнение на Ружа Делчева, запис Златен фонд на БНР:
„Хубава си, татковино“, текст Петко Славейков, музика Емануил Манолов, концертно изпълнение на Детския радиохор, диригент Христо Недялков, запис 1985 година:
Още в младежките си години, по време на странстванията из България като учител Славейков започва да събира творби на българския фолклор, със съзнанието, че това богатство трябва да бъде съхранено. За съжаление през 1877 при опожаряването на Стара Загора, където по това време е учител, изгаря целият му архив, наброяващ над 15 хиляди страници. Каква енергия и чувство за дълг е притежавал, показва фактът, че започва наново това дело, без да жали нито време, нито средства. Така през 1889 година се появява първа част на сборника „Български притчи или пословици и характерни думи“, а втората излиза посмъртно – през 1897. Двата тома обхващат около 17 000 пословици, поговорки, притчи, характерни думи и имена и са съхранили както духа на своя съставител, така и автентичното звучене на българския език и фолклор от онова време. За съжаление в пламъците на Стара Загора е унищожен и друг, почти готов труд, плод на дългогодишна работа. „Географско-историко-етнографски речник на българските земи“ е трябвало да представя история на местности, селища, природни забележителности по нашите земи, статистически бележки, описание на характер и самосъзнание на населението, на културните традиции и цивилизационни тенденции. През следващите години Славейков полага усилия и частично го възстановява: предприема нови пътувания, подрежда и обработва данните…
Като самороден гений в най-широкия смисъл на думата Петко Славейков е образец на българския народен характер – преминал и през възторзите на безкористното родолюбие, и през горчивините на тежки исторически изпитания. Целеустремен, неуморим във всяка житейска, обществена и книжовна област той изминава достойно своя път: от автодидакт (самоук) до член на Академията на науките – заради заслуги във фолклористиката, филологията и етнографията; от казанджийски чирак и несретен даскал до участник в изработването на българската конституция, председател на Народното събрание, министър.
*Въпреки високите постове, които заема след Освобождението, народният деец запазва у себе си началата на възрожденския морал. Макар и да се радва на всеобщо признание, когато през 1879-та със семейството си се установява в София, той е беден и безпаричен. Стига се дотам, че на заседанието на II обикновено народно събрание от 3 юни 1880 година е предложено да му се отпуснат 5000 франка, но мнозинството депутати не одобряват. Когато Славейков разбира, взима думата и с присъщото си чувство за хумор заявява: „Аз благодаря на Народното събрание, че сполучи да ми запази честта. Действително аз съм страдал, но не беше прилично едно такова възнаграждение, непредвидено от закона. Мнозина напомняха, че имало слава и почет, но слава славея не храни. Всички, които са се трудили, тям благодарим, когато си отиват.“ Словото му е изпратено с ръкопляскания и възгласи „Да живей!“
Петко Рачов Славейков притежава и едно рядко срещано и ценно качество за държавните мъже – решителността да се оттегли навреме от политическата сцена. Блестял в не една битка и в не една победа на общественото поприще, идва момент, в който той чувства умора и разочарование. В писмо до Народното събрание от 19 януари 1885 година като министър на вътрешните работи и депутат той моли парламента „да приеме според желанието ми оставката ми от тази тежка вече за мене длъжност.“ Славейков желае да продължи по-спокойно литературните си занимания с едничката мисъл да бъде докрай полезен на своя народ, комуто остава „завсякога признателен и предан.“ Тогава той е на 58 години, което според днешните представи е далеч от преклонна възраст. Но Славейков желае да отстъпи поста си на „друг по-млад и по-деятелен“, който би го заел „достойно и по-целесходно.“
Възрожденски морал на човек с мисия.