За себе си споделя, че е „писател, болен от чувствителност, следователно артист”. Другаде ще рече: „Романистът е търсач”. На какво обаче? На човешки драми, разбира се. Признава, че неговите романи са „драми, преоблечени като романи” и е убеден, че „идеалното за писането е да го оставиш в неговото несъвършенство”.
Носителят на двете най-големи италиански литературни награди „Стрега” за 1952 година и „Виареджо” за 1961-ва Алберто Пинкерле, с псевдоним Моравия (28 ноември 1907 – 26 септември 1990) е роден в Рим в среднобуржоазно семейство. От дете изучава английски, немски и френски. На 9 години се разболява от тежка форма на костна туберколоза, която го приковава за дълго на легло. Алберто изживява мъчителни дни и нощи, обездвижен в специално гипсово корито. Спасяват го лекарите от противотуберколозния институт „Карло Форланини” в Рим. Но прекараните около 10 години по болници и санаториуми объркват системното образование на момчето. Страданията засилват самовглъбеността на Алберто и той започва да пише, анализирайки скритите страни в човешкия характер. Произведенията му отразяват като в огледало уродливите черти – алчност, страх, егоизъм, склонност към перверзия.
Първите си стихове и разкази публикува в списание „Новеченто” през 1925 година. През 1929-а излиза първият му роман „Безразличните”, който пише от 17-годишна възраст. Макар че е посрещнат враждебно от официалната критика поради съдържащия се в него остър социален протест, той носи на Моравия световна известност. С него започва етапът на неореализма в италианската литература. През 1930–1938 година следват пътеписи и новели по вестници и списания. Умението на автора да представя хората откъм нелицеприятната им страна подтиква фашисткото правителство в началото на 30-те години да го обяви за „безнравствен” писател.
За епохата тогава е много показателно самото заглавие на романа „1934” – настъплението на фашизма в Италия, когато над цяла Европа все по-застрашително надвисва сянката на хитлеризма. В произведението историята присъства на всяка страница, макар в интервюта самия Алберто Моравия нееднократно да изтъква, че си е поставил за цел да напише не исторически, а „ретро”-роман. Правят впечатление и автобиографичните аспекти на творбата. Авторът признава, че сам е преживял някои от описаните събития и случки, а през 1934 година той самият е на възрастта на своя главен герой.
Убеден антифашист, през годините на диктатурата на Бенито Мусолини, Моравия се оттегля от литературния живот. В антифашистките му сатирични разкази, излезли по-късно в сборника „Епидемия” (1944), звучат мрачни алегорични мотиви, настроения на скептицизъм и неверие. Когато се отпечатва романът му „Сбъркани амбиции” (1935), фашисткото министерство на културата забранява на критиката да пише за него. Романът „Маскарад” (1941) е конфискуван. На Моравия е забранено да се подписва със своето име. Така се ражда нов негов псевдоним – Псеудо. Писателят ограничава оригиналното си творчество и се занимава предимно с художествени преводи. По време на фашистката окупация Алберто Моравия се крие в планините. Чак след освобождението на Рим през 1944-та и края на Втората световна война, се връща към нормална литературна дейност. Тогава публикува романите „Римлянката” (1947), „Презрение” (1954), „Чочарка” (1957), „Скука” (1960), „Вниманието” (1965), а през 1954 година излиза и „Римски разкази”. От 1958-ма до 1963-та той е председател на Международната федерация на ПЕН-клубовете.
Кратък откъс от (за времето си скандалнен роман на писателя) „Аз и той“ (1971) – постановка на Радиотеатъра, превод Владимир Свинтила, драматизация и режисура Николай Колев, участват Антон Горчев и Мариана Димитрова, запис 1991 година, Златен фонд на БНР:
Алберто Моравия е един от най-успешните италиански романисти на ХХ век. За 82-годишния си живот пише 18 романа, много разкази, повести, пътеписи, публицистика, събрани в 50 тома.
За разлика от романите на XIX век, които очертават социалния живот, Моравия се спира на описания на вътрешния свят. Достатъчно е да се споменат заглавията на романите му „Безразличните”, „Вниманието”, „Презрение”, „Скуката”, „Съпружеска любов”, „Вътрешният живот”… все обобщаващи определения на общочовешки чувства и състояния. Според него „вече не е интересно да се описват обеди и вечери, церемонии, събирания, както това прави Оноре дьо Балзак. Като се започне с Джеймс Джойс, или всъщност с Фьодор Достоевски, писателите сега имат друго отношение към действителността. Модерният роман е екзистенциален. Той идва от Достоевски, който е моят първи учител”.
Писателят си служи с понятието „есе-роман”, което означава роман, който коментира протичането на процесите. Става дума за критичен роман, за явлението наречено „криза в романа”. За Алберто Моравия това е „последица от промени в схващанията за времето, за протичането на времето, които оправдават съществуването на романа”.
Моравия се определя като романист екзистенциалист, който отдава „по-голямо значение на частния аспект на човека, отколкото на публичния“, за разлика от авторите на XVIII век, интересуващи се повече от публичната страна. Казва, че се стреми да разкрие „отношението на индивида със самия себе си“, запис 1988 година, Златен фонд на БНР:
Алберто Моравия пътува много и навсякъде. В книгите набляга на психилогическото описание – „пътуването е изключване, стрес, шок; когато се връщаш от пътуване, проблемите, които преди това са ти се стрували нерешими, са се решили от само себе си”.
В творчеството му, и по-специално в пътеписите му, има една „вечна” тема – природата, нейното неотменно и внушително присъствие в човешкия живот. Изобразявайки природата, Моравия използва езика на изкуствоведа; за него природата е загадка, която трябва да се дешифрира така, както се дешифрира изкуството. Според писателя неодушевените неща също имат своя душа и той я претворява в художествен образ. Трите фокуса на неговите „Писма от Сахара” са действителност, въображение, изкуство. Така пътеписът се превръща в литературен дневник на едно от онези пътувания, които са истинско „възпитание на чувствата”.
Голяма част от романите на Алберто Моравия са филмирани. Творбите му могат да бъдат интерпретирани и играни по много и най-различни начини като всяко истинско изкуство. Те са част от един свят, в който усещане и действителност съвпадат. Затова се говори не просто за тяхната екранизация, а за „филми по Моравия”. В рамките на тези филми спокойно се вписват както творби на неореализма („Римлянката” на Луиджи Дзампа, 1954; „Чочарка” на Виторио Де Сика, 1960), така и творби на новата вълна („Презрението” на Жан-Люк Годар, 1963), или на политическия авангардизъм („Конформистът” на Бернардо Бертолучи, 1970).
Освен журналист, романист, виртуоз на късия разказ и пътеписец Моравия е автор и на драматургични произведения („Беатриче Ченчи”, „Животът е такъв, какъвто е”). Той си извоюва заслужената слава на ненадминат откривател в сложния и объркан свят на взаимоотношенията „мъж – жена”. В живота Алберто Моравия е постоянен в обичта си към красивото. На почти преклонна възраст се влюбва драматично и се жени за очарователната испанка Кармен Лера, която е с 50 години по-млада от него. Чужд за клюки и подмятания, той обича така, както само човек в залеза на дните си може да обича.
Алберто Моравия е такъв майстор разказвач, че успехът на отделната негова книга, какъвто и непосредствен ефект да е имал върху репутацията му, изглежда с по-малка стойност от собственото ѝ място в цялостното му творчество – творчество, запечатало нравите на Рим през XX век така добре, както Балзак е описал тези на Париж от XIX столетие в „Човешка комедия”. Неоспорим факт е, че италианецът е творец, възприемащ остро и болезнено тревожните сигнали на съвремието, реагиращ на всички промени в социалния климат. Постоянен прицел на художествено претворяване у него са пороците, моралната деградация на едно общество, белязано със знака на разрухата и гибелта. Той майсторски дисектира механизмите на обезличаването, на дехуманизацията и оставя на нас читателите, да търсим разковничето, защото казва: „дойдох до извода, че нашият живот – това са другите”.