„Тя стоеше на сцената като пламък – с развени коси, с огън в очите, с непримирим характер…
Носеше такъв метежен дух, такава вътрешна сила, че съумяваше да завладее публиката. Играеше героини, които не се примиряваха с тихото семейно щастие, а участваха със страст и жертвоготовност в големите движения на времето, в неговото преустройство”, пише театроведът Севелина Гьорова.

Виолета Гиндева (14 юни 1946 – 21 април 2019) или Валя, както я наричат приятелите, е родена в Сливен. Наследница е на възрожденски род. Баща ѝ Панайот Гиндев завършва право и философия и е професор, доктор на философските науки, член на БАН. Прадядо ѝ е участник в четата на Панайот Хитов.

Влечението на Виолета към вълшебствата на театралната игра е запалено още в детството. Едва десетгодишна представя куклен спектакъл в бабиния двор в квартал Клуцохор. За целта се похабяват няколко чаршафа и други „реквизитни вещи“. Въвлечени са цяла рота деца. За невръстните артисти и тяхната публика забавата прераства в малък квартален празник.
След време, случайно на улицата прочита един афиш за конкурс в Пионерския дворец и се явява. Ръководител на драматичния състав е режисьорът Асен Траянов. Приемат я и попаднала там вече не може да се откъсне от театъра. През този състав минават – Йосиф Сърчаджиев, Доротея Тончева, Ванча Дойчева, Иван Кутевски, Мая Драгоманска, Кирил Кавадарков и др. Виолета с успех се представя и на конкурсния изпит във Висшия институт за театрално изкуство „Кръстьо Сарафов“ (ВИТИЗ), където през 1964 година е приета актьорско майсторство за драматичен театър в класа на проф. Желчо Мандаджиев и проф. Гриша Островски. Името на Гиндева обаче се появява малко преди това в списъците на редовните студенти по руска филология. Баща ѝ поставил следния ултиматум: първо да кандидатства филология в Университета (завършила е руска гимназия) и ако я приемат там, тогава да кандидатства във ВИТИЗ. А във ВИТИЗ ще позволи да се запише, само ако е сред първите трима в списъка. За нейна радост е от щастливците новоприети за актьори.

След завършването си Гиндева заминава по разпределение в Русенския драматичен театър „Сава Огнянов“ (1968 – 1969). Там играе в две постановки – блудницата в „Монахът и неговите синове“ от Милко Милков и Лора в „Между два изстрела“ от Надежда Драгова и Първан Стефанов, една сериозна и нелека роля за любовта между Лора и Яворов.
Спомен за отговорността и смущението на първите роли, разказ от първо лице, запис от Златния фонд на БНР, 2016 г.:

След Русе актрисата отново идва в София, работи два сезона в Народния театър „Иван Вазов“ (1969 – 1971), след това три сезона в театър „София“ (1971 – 1974), отново се връща в театър „Иван Вазов“ (1974–1993; 2015 –2019), известно време работи в Нов драматичен театър „Сълза и смях“, в Театър 199. Дори е директор на кафе-театъра в кафе-бар „Астория“ от 1998 година.

Дебютът ѝ в Народния театър е през 1970 година в ролята на Маша от „Кремълският часовник“ на Николай Погодин.
На тази сцена темпераментната актриса има огромния късмет да партнира на изключителните тогава Апостол  Карамитев, Любомир Кабакчиев, Георги Черкелов, Георги Георгиев – Гец, Таня Масалитинова. Постъпвайки в професионалния театър „има щастието да бъде отглеждана“, както сама казва, от колегите творци Вили Цанков, Въло Радев, Христо Христов, Лили Попиванова, Иванка Димитрова, Славка Славова, Атанас Тасев, Цветан Чобански.
„Участието ми  в този актьорски състав ме задължаваше да се стремя към прецизност във всяко отношение”, запис от Златния фонд на БНР, 1970 г.:

Първата ѝ любов обаче е телевизията, където прави началните си стъпки. Там е поканена от режисьора Вили Цанков за ролята на Яна в телевизионната постановка „Светът е малък“ от Иван Радоев (1968). Следват „Вампир“ от Антон Страшимиров, „Недоразумението“ от Албер Камю, „Стачката“ от Кирил Василев, „Сурово време“ от Стефан Дичев, „Ветрилото на лейди Уиндърмиър“ от Оскар Уайлд, „Макбет“ от Уилям Шекспир, „Две тъжни истории за любовта“ от Антон Павлович Чехов и други телевизионни постановки.
Рано е забелязана и от киното, канят я на пробни снимки, увличат се по фотогеничността на изразителното ѝ лице и очарованието на големите ѝ тъмни очи. Тя не бърза, репетира упорито учебните етюди, усвоява с копнеж и воля азбуката на актьорското изкуство. Макар че кариерата ѝ тук тръгва с фалстарт.
Годината е 1968 – Пражката пролет. Първият ѝ филм „Един снимачен ден“ на режисьора Борислав Шаралиев, където играе редом с големия Апостол Карамитев, получава втора награда на фестивала в Карлови Вари.Това е достатъчна предпоставка цензурата да го спре. Гиндева го гледа едва 10 години по-късно.

След появата ѝ на филмовия екран в ролята на Катерина в „Иконостасът“ – на Тодор Динов и Христо Христов по „Железният светилник“ (1969), всички са единодушни – едно сериозно дарование започва своя път в киното. И то уверено, ярко, категорично. С много скромен опит, но с очевидна актьорска интуиция и интелект. За изпълнението си Виолета Гиндева печели наградата за най-добра женска роля на Варненския кинофестивал през тази 1969-а.
Актрисата разказва интересен момент от историята на филма „Иконостасът”, запис от Златния фонд, 2016 г.:

Откъс от фонограмата на „Иконостасът” с Виолета Гиндева – Катерина и Димитър Ташев – Рафе Клинче: 

Паметни са филмовите ѝ роли на: Искра в „Черните ангели“ (1970), Ирина в „Сватбите на Йоан Асен“ (1975), Севда в „Снаха“ (1976), лейди Макбет в „Макбет“ (1977), Мария в „Князът“ (1970), майката в „Игра с огъня“ (1982), болярката в „Златният век“ (1984), учителката в „Купонът“ (2000), в „Без семейна прилика“ (2004), „Време за жени“ (2006) и много други. На театралната сцена такива са: Едел – „Червено и кафяво“ от Иван Радоев, Люба – „Фантазиите на Фарятиев“ от Ала Соколова, Розина – „Сватбата на Фигаро“ от Пиер дьо Бомарше, Люска – „Бяг“ на Михаил Булгаков, Меги – „Котка върху горещ ламаринен покрив“ на Тенеси Уйлямс… Общият брой на ролите, в които актрисата се превъплъщава надхвърля 120.

Виолета Гиндева никога не се разделя театъра и киното, но театърът е всекидневието ѝ и затова ролите там са повече: „Сериозното кино и сериозният театър в еднаква степен изискват от актьора задълбочена работа. И в двете изкуства решаващо значение имат подготовката и майсторството. Директният контакт със зрителите акумулира творческа енергия, докато пред камерата актьорът в повечето случаи използва натрупания вече потенциал“.
Признава, че никога не е получила роля, която отчаяно е желала. Например за Шекспировата Жулиета. Но така се случва, че героините сами я намират и сякаш я предупреждават за съдбата й на непокорна и свободолюбива жена. А тя съвсем не е лека и изпълнена с разкош и безгрижие. Виолета Гиндева сама отглежда двете си деца. Има период, в който се бори буквално за физическото им оцеляване, няколко пъти уволнявана от театъра без основателни причини, тя се опитва да намери място в бизнеса, като отваря салон за красота в софийски квартал или пък репортерства в радио „Експрес“ наравно с момичета, които могат да ѝ бъдат дъщери… Както я предупреждава навремето едно ченге: „В досието ти има изречение, което ще ти създава проблеми цял живот. Пише, че си неуправляема и не се поддаваш на манипулации.“

През 1998 година Виолета Гиндева започва преподавателска дейност във Варненския свободен университет, където защитава доцентура. През 2008 година води и самостоятелен клас по актьорско майсторство в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски, за да продължи през 2015–та в Театралния колеж „Любен Гройс“. И едно необичайно нейно превъплъщение в ролята на заместник-кмет по културата в Пазарджик (2003 – 2007), където истински възражда духовния живот. С активното ѝ участие през 2007 година там се провежда Международен филмов фестивал под мотото „Европа е тук”, в който участват едни от най-интересните европейски продукции, създадени през последните две години.
Виолета Гиндева е носител на Орден „Кирил и Методий”, както и на званието Народен артист.
Признава, че се учи от по-младите. Те винаги са прави, даже по чисто биологични причини. Тя не иска да налага своята марка върху своите студенти. Точно обратното – стреми се да достигне и извади на показ тяхната индивидуалност, това което носят като талант. Защото „съвременният актьор трябва да бъде не само перфектен занаятчия, а личност – знаеща към какво се стреми“.
„Бих казала на младите: Стъпете на моите рамене и гледайте възможно най-далеч, целете се възможно най-високо!… Е, от време на време да ми се обаждат и да ми казват какво виждат там, някъде далеч напред!“, мечтаеше актрисата.

Поколенията ще се сменят, ще идват други млади, а от кино екрана Виолета Гиндева ще ги гледа с оня „поглед все така блестящ, с коси все така разрошени като ореол около лицето или като грива на онези буйни коне, с които българките са препускали до своите мъже-войни, за да намерят най-добрата земя на новото си отечество”, рисува я Севелина.