В ролята на Джери Райън в „Двама на люлката“ от Уилям Гибсън
В ролята на Джери Райън в „Двама на люлката“ от Уилям Гибсън
      Апостол Карамитев за миналото, настоящето и бъдещето - запис 1973 г.

И той си отиде рано. На снимачната площадка. Както се казва по шаблона – в разцвета на силите си…, които обаче го напуснаха ненавреме. Странно, че започваме с това точно в деня, в който щеше да навърши 95 (!) години. Като че ли кончината е най-важното и забележително нещо в живота на един артист. И то какъв артист, и то какъв живот!

Апостол Карамитев на 95? Простете, но това звучи абсурдно за един артист, буквално изгорял в професията. Не че и в по-напреднала възраст нямаше да направи блестящи роли, то пенсиониран актьор нали уж нямало… Но съдбата явно е решила да го остави в колективната ни естетическа памет като Ромео, Хенри IV, маркиз Поза, Йоан Асен, Любимец 13…

„Аз не мисля да остарявам. Искам да умра млад, красив, весел, интересен! Не ща да остарявам. Мразя старостта. Болестите. Грижите. Тревогите…“

Точно грижите, тревогите и болестите му бяха постоянни спътници, но не попречиха да бъде лъчезарното момче и чаровникът на българското сценично и киноизкуство. „Когато го видях за първи път, имах чувството, че пред очите ми оживява самият Давид на Микеланджело, спомня си съпругата му Маргарита Дупаринова. – Защо съм се влюбила? Че кой не е бил влюбен в Апостол Карамитев?! Даже и животните го обожаваха. Който и да го е видял, дали беше мъж, жена или дете, се обръщаше след него. Хората разпознаваха Апостол Карамитев. Той беше необикновено притегателна за доброто личност. Аз друг човек такъв не познавам.“

      Спомен на Мария Нанчева, режисьор в Радиотеатъра, за работата с Апостол Карамитев - запис 2003 г.

„Аз най-добре зная за мълчаливата борба между режисьор и актьор, тъй като съм живял с нея в продължение на 25 години. Завърших и режисура, а се захванах само с актьорска работа. И често пъти, когато трябваше да надхитрям режисьорите, за да прокарам актьорската си концепция, се проклинах, че станах актьор. А сега, когато гледам как моите студенти се опитват да ме надхитрят, ми става и приятно, и болно, че не съм успял докрай да ги убедя в моя замисъл, че той не е станал наш общ замисъл. Но мога много добре да ги разбера.“

Хората, които го знаят, които го помнят, днес са на пенсионна възраст. Някогашните му студенти във ВИТИЗ са навъртели доста повече годинки от него от времето, когато е бил техен любим учител. А днешните? Дали знаят изобщо, че са имали предшественици от такъв формат или като всички младоци си представят, че всичко започва от тях и са най-велики? Нека е така! Но нека и да си дадем труда да научат нещичко и за такива вселени като Апостол Карамитев!