Фото-архив Тодор Славчев
Стефан Дичев в дома си, началото на 60-те години

„Не забравяйте, че съм роден във Велико Търново, а там всички са историци и всички със силно вълнение говорят за живота в миналото.“ С тези думи един от най-известните съвременни български писатели обяснява интереса си към историческата тема.

Стефан Дичев (9 януари 1920 – 27 януари 1996) завършва гимназия в родния си град. Увлича се по книгите, философията, историята. За този период от живота си писателят разказва: „Най-голямото откритие през гимназиалните години за мен бяха библиотеките. За известно време мен и неколцина другари ни бяха наели в местната библиотека да помагаме при разместването на книгите. Порази ме техният брой. Безкрайното им разнообразие – още по-силно. Така внезапно, а и неуместно навлязох в необятния свят на знанието, от който, днес вече знам, няма връщане.“

Наистина, съдбата му доказва, че за него това е правилната посока. Макар и да минава по заобиколни пътища.

Някъде между хилядите прочетени страници, юношеските фантазии и първи литературни опити, младият Стефан решава, че ще става дипломат. „Представял съм си сигурно, че ще оправя света, макар по-късно да разбрах, че той е трудно оправим и че най-малкото аз съм, който може да го оправи.“

Житейският му път поема в други посоки. Макар и дипломиран юрист (завършва право през 1943 г. в Софийския университет), защитил докторантура по държавно-стопански науки, след 9 септември 1944 г. той се посвещава на литературата и историята. Преди това учи строително инженерство в Бърно. „Ако трябва да направя едно сравнение, бих си представил нещата така: много тухли, цимент, дървен материал, всичко това натрупано накуп и писателят взема от него колкото и каквото му трябва, подрежда го, организира го с оглед на своя архитектурен план”, обяснява писането самият Дичев.

Още първият му двутомен роман „За свободата“ (1954 – 1956) го прави известен и го нарежда сред изтъкнатите творци на българската историческа проза. А за това как се появява тази творба, разказва писателят в запис от 1995 г.:

Стефан Дичев е автор на романи, повести, драматургични и телевизионни сценарии, сред които „Рали“, „Младостта на Раковски”, „Ескадронът”, „Крепост”, „Съдбоносната мисия”, „Среща на силите”, „В лабиринта”, повестта „Първа българска легия”, драматургичните сценарии „Отвъд отчаянието”, „Суровото време” и др.

Може би най-популярното му произведение е романът „Пътят към София”, който става и първият многосериен телевизионен цветен филм, реализиран от българо-съветски екип.

Макар и популярен автор на исторически романи, приносът на Стефан Дичев в националната ни култура се откроява и в други негови начинания. В интервю от 2001 г. съпругата на писателя художничката Лиляна Дичева отбелязва заслугата му за създаването на популярното списание „Космос“, чийто главен редактор остава до пенсионирането си и за дейността му като директор на издателство „Народна култура”.

Като директор на издателството в периода 1968 – 1971 г. Стефан Дичев поставя началото на изключително важната за нашата култура поредица „Световна класика“, обогатила българското книжно богатство със стотици образци на световната литература.

„Гонитбата на миражи е по-смислена и от най-премисленото безучастие“ е едно от посланията в романа „Завоевателят на миражите“, плод на 30-годишни проучвания, изследвания и труд. Трилогията е своеобразна философска равносметка на опитите на диктаторите насила да унифицират света и по същността си е с непреходна проблематика. Идеята възниква спонтанно. Докато Дичев четял някаква популярна биография на Александър Велики, се заговорило за кръвопролитията на Сталин (след прочутата реч на Хрусчов пред XX конгрес на КПСС през 1956 г.). По-късно писателят пояснява: „Историята показва, че никога една идея не се осъществява така, както е замислена.“ Майсторски и с мотивиран критицизъм Стефан Дичев пресъздава епохата на Александровата империя, в която бляновете за обединение на античния свят се осъществяват „с огън и меч“, а добрите намерения и желания за социална хармония и разбирателство между народите водят до утвърждаване на диктатура, първообраз на тоталитарните държави на Ленин, Мусолини, Хитлер, Сталин и Мао. Обсъжда, че такива мъже тръгват като войници, после като „пръв сред равни“, и завършват като жестоки диктатори… През годините идеята на книгата претърпява развитие, наслагват се още герои и живописни подробности, неизменен остава само лайтмотивът – мечтата за обединен, хармоничен свят може да е мираж, но си струва да го търсиш, животът е пълноценен не когато го наблюдаваш отстрани, а когато участваш в него, защото илюзията винаги лежи дълбоко в човешкото сърце. Така поредицата, в която сложно и драматично е изграден образът на „завоевателя на миражите“ остава сред най-ценните и представителни достижения на българската историческа проза.
Третата му, непредадена в издателството част на трилогията, завършва сякаш пророчески с един химн за музата на спомените Мнемосюне:

Тъй минава всичко, и всичко остава.
Мнемосюнем Майко на Музите,
Какво сме ние, какво е животът без тебе?
Дори и вас, богове, ще ви покрие забравата,
Без този всевечен мост над дните ни.
О, време, тъй ледено безстрастно време…
О, спомен – лъч на усмивка, на съжаление,
Упрек, смисъл и надежда, и успокоение…

Творчеството на Стефан Дичев стана част от този мост над дните ни и неостаряващ учебник по родолюбие за българина.

По тази публикация работи Меглена Димитрова