„Изкуството се е родило у човека от само себе си. Духовността постепенно става негова потребност. Но днес, ние хората, ѝ разгонихме фамилията на тази духовност. Да бъдеш порядъчен, да се радваш, да се възхищаваш на красивото, да искаш да споделяш, стана демодирана работа, ретро. Но ми се струва, че напоследък тази потребност започна да се възвръща у българина”, копнее тя.

Юлия Огнянова (22 февруари 1923 – 29 септември 2016) е родена във Варна в заможно семейство и е единствено дете. Наречена е на баба си – Теменуга, кръстниците обаче отказват да я кръстят, ако не е Юлия и така я записват. Когато на по-късен етап сменя паспорта си, разбира, че е Юлияна, но за театъра и любовта на поколения театрали, си остава Юлия.
Майката на момичето е учителка, а баща ѝ специалист по финансовите операции на три акционерни дружества преди девети септември и след това, докато ги ликвидират. Юлия завършва началното си образование в родния град и продължава обучението си в София, където се мести семейството. Расте доста буйна, но свободна. В училище нищо не я затруднява, защото внимава в час и още там си научава уроците. Само домашните по латински преписва от „една Красимира, защото нямах време да го уча”. Никога родителите не са я питали как е завършила, какви са оценките ѝ. „Обичали са ме, но не са ме глезили и ми имаха доверие”, казва Огнянова.
Записва да учи медицина по желание на баща си. И доста ѝ се отдава, но „тежко преживявах за болните”. Следването ѝ продължава три години и прекъсва.
През 1943 година Юлия е арестувана за агитационна дейност и е жестоко измъчвана в Дирекцията на полицията и РО-2 (Разузнавателен отдел) на Министерството на войната. Седем месеца лежи в затвора. Оцелява след смъртна присъда.

През 1953 година завършва театрознание в ГИТИС – Москва при Павел Александрович Марков. Оттогава до началото на нашия век тази магнетична жена изпълнява главната роля на своя живот сред кулисите на българския театър. В него Юлия Огнянова има три важни пристанища – Бургас, София, Смолян, където акостират корабите на „моите илюзии, на моите надежди, на моята вяра”.
Между 1957 и 1960 година в Бургас работи със славни и талантливи хора – Леон Даниел, Методи Андонов, Вили Цанков. За тях Огнянова казва: „ние се обичахме”. Една великолепна творческа група, която привлича актьори, поети, художници, композитори и създават „Театър АБ” променил българското театрално изкуство за години напред. В Бургас Юлия Огнянова се превръща от театровед в режисьор. Първата ѝ постановка „Всяка есенна вечер” от Иван Пейчев излиза през 1959 година. „Всяка есенна вечер”, „Крал Пиф-Паф” от Вадим Користильов, „Камък в блатото” от Георги Караславов, „Барабанчица” от Афанасий Салински са все постановки, на чиито афиши първото от режисьорските имена е нейното. Тук Юлия Огнянова се среща за първи път с творчеството на Бертолт Брехт. Поставя „Майка Кураж” и изпитва с цялото си разочарование партийната цензура. Пиесата е свалена, независимо, че нейният автор е с леви убеждения, но и един от стълбовете на европейската мисъл.
Работата на легендарната бургаска четворка предизвиква обновление и в театралния език, привлича млада възторжена публика, но четиримата са обявени за „формалисти”, за „проводници на чужди влияния”…

Юлия Огнянова си спомня за чудесната творческа атмосфера в Бургас и говори за нравствената устойчивост, пред която е изправен творецът. Запис 1996 година, Златен фонд на БНР:

След като бургаската група е разбита, от 1960 година Юлия Огнянова е режисьор в театър „Трудов фронт” в София. През 1964 година започва работа в Централния куклен театър, а през 1966-а пренася търсенията си върху театрално-клоунадния модел в Куклен театър – Пловдив. В периода 1971-1975 година е режисьор в „Театър 199”, а от 1975-а до 1978 година в Драматичния театър в Пловдив. От 1978 година Юлия Огнянова е на свободна практика и прави различни спектакли за много театри в цялата страна и чужбина. Гастролира в Рига (Латвия), Познан (Полша), Реджио Емилия (Италия), Париж (Франция). Режисирайки, Юлия Огнянова променя концептуално посоките и моделите на развитие пред българския драматичен театър през последните 20 години на миналия век.
Увлечена от съвременния театър и съвременните изразни средства, през 1981 година тя поема обучението на куклено-театралните режисьори във ВИТИЗ (НАТФИЗ „Кр. Сарафов”) – Стефан Москов, Александър Морфов, Леонард Капон, Мариета Ангелова, Велимир Велев и други. Като преподвател казва, че няма нито една лекция. Има лабораторни упражнения, плюс клоунади…и на първо място винаги слага интуицията.

За колегите си театрали и хилядите зрители Юлия Огнянова е пример за съчетание на талант и принципност, на безкомпромисност и приятелство. Смята, че има шепа приятели, които са ѝ вярвали. Предпочита да работи с актьори от провинцията, защото търси такива, които  са „по-девствени” и без самочувствието на хора, знаещи всичко за актьорската игра.
Времето прекарано в Родопски драматичен театър (РДТ Смолян) я зарежда с енергия, радват я хората, изпълнени с достойнство. В него работи 15 години и създава постановките: „Правосъдие в Мирамар“, „Забравените от небето“ от Екатерина Томова, „Щуро племе“ от Славе Македонски, „Дългия път на деня към нощта“ от Юджин О`Нийл,  „Театрален дует“ от Владимир Маяковски и Николай Ердман, „Последният ординарец“ от Цветан Николов, „Пожари” от Далтон Трюбо, „Автопортрети за разпознаване” (компилация от „Снаха”, „Татул”, „Лазарица”, „Железният светилник” и поезията на Валери Петров и Константин Павлов) като почти всички са награждавани. Родопският период е нов етап в развитието на Юлия Огнянова. В нейното творчество доминира ритуалността на българския фолклор, на чудната родопска песен, господства овладяното движение като основен театрален изказ.

Размисли на режисьорката по повод премиерата на пиесата „Пожари” в РДТ, запис 2001 година, Златен фонд на БНР:

Край Юлия Огнянова в Родопския драматичен театър правят първите си постановки едни от водещите режисьори в съвременния театър Теди Москов и Александър Морфов. А нейните ученици, бивши куклени артисти Мая Новоселска, Кръстьо Лафазанов, Цветан Даскалов са сред обичаните български актьори до днес. Правейки асоциация със спектакъла им „Шинел” по Николай Гогол намигвайки казват, че изпод шинела на Юлия Огнянова излизат и Нина Димитрова и Васил Василев-Зуека.

С обич, възхищение и благодарност към твореца, говорят журналистката Румяна Емануилиду и режисьорите Теди Москов и Лео Капон, запис 2013 година, Златен фонд на БНР:

Юлия Огнянова приема театъра като възможност за създаване на друг свят от материала на реалния. Където „трансформираш хората, навиците, поведението, наблюдението, явленията в изкуството. Свиваш обема му, концентрираш го, тоест избираш начин да кажеш идеята си лаконично, в рамките на час или два”.

В поведението си режисьорката никога не е крайна и не клейми хората, защото знае, че човекът е сложна величина. Щом е лош, не заставаш на негова страна и последиците се виждат. Мрази да чете морал, съветва учениците си така: когато усетят, че гледат някого през рамо, да се усъмнят в себе си. За Юлия Огнянова да се зарадваш на чуждия спектакъл е по-естествено и по-закономерно, отколкото на своя собствен. Възпитава актьорите, провокира ги да бъдат съавтори на постановката. И докато обучението в правене на театър елиминира индивидуалността, Юлия Огнянова я усеща у студентите си и я измъква. И затова те са различни, развили своята автентичност и усещане за авторски подход. Тя успява да им придаде афинитета си към клоунското и към клоунадата, към гротеската и към личната експресия на актьора, отнесена към персонажа му.
За нея нравственото и естетическото са еднакви: „Когато красивото е нравствено, то засилва красотата. Но и нравствеността е красива, когато има на сцената нещо духовно, някаква добродетел…”
Името ѝ се свързва с над 100 постановки, сред най-известните от тях са още „Антигона” от Жан Ануи, „Опит за летене” от Йордан Радичков, „Демиградски смешила” от Георги Кирков и други. В Народния театър поставя „Лазарица” от Радичков, а последната си постановка „Тапетите на времето” от Константин Павлов създава в Сатиричния театър.
Образното ѝ мислене дава възможност да прави всяко нещо в хармония с останалото. Усеща връзките в изкуството. А представлението, което се е харесало, трябва да бъде разбрано. Винаги намира онова зрънце, допринесло за успеха му.

Носител на многобройни международни и национални награди (почетните  „Аскеер” 1999 и „Икар” 2009 за цялостно творчество, както и орден „Стара планина” I степен), Юлия Огнянова има нелека житейска и театрална съдба. Над нея е налагана присъда: „Забравете това име”. Вместо това я нарекоха „Мама Юлия”, майка на поколения млади актьори, но и на съвременния български театър.
Признава, че по-важно от театъра за нея са младите, нейните студенти. На тях вярва във всичко, за тях е готова на всичко. В генерацията им вижда мисията на епохата, търси същността на живота. „Длъжна съм да предам всичко, което научих в моя дълъг и не дотам комфортен живот. Искам да им помогна да бъдат искрени, всеотдайни на сцената, честни към публиката. Театърът е вечно пламтящ огън. В него изгарят много съдби, много таланти, но не за да се превърнат в пепел, а за да осветяват пътя му напред”, казваше Юлия Огнянова.