„Той набира телефона. От другата страна: „Кажете, моля“. Мъжът: „Здравейте, мога ли да говоря с…“ Прекъсват го: „Ама Вие не сте ли актьорът…“ Опитва се да си спомни името. Мъжът бързо ѝ помага: „Да, аз съм Васил Стойчев“. „Веднага Ви познах по гласа“ – казва гордо жената и започват да си говорят. За театър, за кино, за нещата от живота. Правеше го непринудено. Учтиво. Усмихнато. Усещаше се в гласа му.“ – казва за баща си актрисата Десислава Стойчева.
Дарен свише, той запазва актьорското си очарование, финеса на поведението и онази своя си благост. А вълнуващите роли, изиграни на театралните сцени и запечатани във филмовите ленти, в които втъка себе си, остават.
Васил Стойчев (29 септември 1935 – 15 юли 2020) е роден в Кюстендил. Фотографско чедо е, както сам се шегува. Баща му, виден фотограф, държи кюстендилското „Фото Бански”, но е ненадминат рецитатор на народно творчество. За жалост умира, когато Васил е едва 7-годишен. В София учи в Търговската гимназия в Лозенец. След време се прехвърля в Икономическия техникум, където учителката му по литература, усетила актьорския талант го насочва към сценичните изяви. „На всяко училищно тържество аз бях рецитаторът“, казва той. Младежът продължава образованието си във Висшия икономически институт „Карл Маркс“. Участва в драмсъстава на института, ръководен от двама студенти по режисура – Димитрина Гюрова и Николай Савов. Печели рецитаторски конкурс с една поема и приказките тръгват: „Това момче защо не кандидатства във ВИТИЗ?“
И оттук, според него, започва „цялата объркана история“ по кандидатстването в Театралната академия. История, записана през 2005 година и съхранена в Златния фонд на БНР:
През 1954 година Васил Стойчев се явява в Държавното висше театрално училище пред изпитна комисия в състав Владимир Трандафилов, Кръстьо Мирски, Николай Масалитинов и след последния кръг влиза в числото на 15-те от общо 45 момчета приети от всички 1500 кандидатстващи. Той е в класа на проф. Филип Филипов, на когото е изключително признателен за изграждането си като творец, вдъхнал му вяра и любов към професията. Още в трети курс проф. Филипов прави от студентите си професионалисти и не може да е иначе, когато те са Виолета Бахчеванова, Живко Гарванов, Светла Дочева, Вълчо Камарашев, Лили Райнова, Асен Кисимов, Ангел Ламбев, Надя Савова… След дипломирането си през 1959 година, Васил Стойчев веднага е ангажиран от ръководството на Драматичен театър „Адриана Будевска“ в Бургас, заедно с голяма част от състудентите си, между които е и Виолета Бахчеванова. Професионалният му път на актьор започва именно от този театър през сезон 1959 – 1960 година. Дебютът е в ролята на поручик Енчо Енчев в пиесата „Разузнаване” на Лозан Стрелков с режисьор Вили Цанков. През пролетта на 1960-а искрата на любовта межу младите актьори Васил Стойчев и Виолета Бахчеванова, пламнала още в студентските години, ги обвързва в брачен съюз и не угасва докрай.
След първия сезон в професионалния театър заедно с Виолета Бахчеванова и Живко Гарванов, Стойчев е поканен в Народния театър „Иван Вазов”. Включват го в пиесата „Пред буря” на Боян Балабанов в ролята на доктор Саралиев с режисьор Филип Филипов. Целият си творчески живот, изпълнен със страст и любов, Васил Стойчев прекарва именно на тази сцена, където в течение на 40 години играе в десетки спектакли, създава роли, запомнящи се със сериозна работа върху образа, с отчетливия си психологически рисунък, с фините нюанси на изграждания характер и неизменната ангажираност и любов към тези в залата или пред екрана. Прокурорът Мезън в „Американска трагедия” на Теодор Драйзер, Старбрък в „Човекът, който донесе дъжд” от Ричард Неш, Африкан в „Бяг” на Михаил Булгаков, горкиевите герои Алексей в „Егор Буличов и другите” и Чапурной в „Деца на слънцето”, Мирослав в „Иван Шишман” на Камен Зидаров, Синът във „Всичко е свършено” на Едуард Олби, Беналкасар в постановката „Почивка в Арко Ирис” на Димитър Димов, Каренин в „Живият труп” на Лев Толстой, Бойчо Огнянов в „Под игото” на Иван Вазов са малка част от прекрасните превъплащения на Васил Стойчев в театъра. Дори просветното министерство тогава отъждествява Васил Стойчев и Виолета Бахчеванова с героите от „Под игото” и слага ликовете им по читанките. Актьорът пази скъпи спомени от онези години от партньорствата си с големите Никола Попов, Константин Кисимов, Ружа Делчева и др.
Популярността на Васил Стойчев и от екрана идва с ролята на цар Калоян в едноименния филм на Дако Даковски (1963). Когато започват снимките той е едва 25-годишен. Това е мащабна продукция с участващи 2000 войници от армията, батални битки с много коне, препускащи из дюните, по планинските пътеки и скали. Филмът създава невероятна еуфория в страната. Прожекциите в кината са уникални – всеки ден от 10, 12, 14, 16, 18, 20, 22 часа при препълнени зали. След излъчването му по екраните във всяка къща нечий баща майстори на сина си меч, копие, щит.
„Вълненията около този филм са много големи”, спомня си актьорът през 2005 година:
Филмовите и телевизионни участия на Васил Стойчев включват още: „Таралежите се раждат без бодли” (1971), „Началото на деня” (1975), „Над Сантяго вали” (1976), „Йо Хо Хо” (1981), „Под игото” (1990) и др., както и телевизионните постановки „Здравейте татковци” с режисьор Алберт Анжел, „Екзюпери” с режисьор Николина Томова, „Хъшове”, режисьор Димитрина Гюрова.
Когато не снимат, животът им с Виолета е театърът от сутрин до вечер. Често пъти между репетициите, разминавайки се в гримьорните разменят реплики за децата, двете им дъщери Десислава, кръстена на героинята на Бахчеванова Мария Десислава от „Иван Шишман” и малката Биляна – кое дете е болно, кога има родителска среща… Репетициите продължават и вкъщи, правят представленията си по нощите. Лишават се от сън. Когато трябва да направят рецитал по някоя стихосбирка тя взема едната книга, а той – другата. Той вади и композира своя текст, тя – нейния. После събират това, което са избрали и като деца се радват на общия резултат.
„Едва сега разбирам каква преумора е бил този наш шеметен бяг – тичали сме като луди от едно място на друго, на ден сме имали по 10 – 12 рецитала, а вечерта спектакъл! Каквото сме могли като артисти да направим, сме го направили. Изиграли сме ролите, което не всекиму се е случвало. Взели сме си наградите, популярността, признанието и обичта на публиката. Вярно, ненаситна е актьорската природа, винаги искаш да правиш неща, до които все още не си се докоснал, все смяташ, че сега си в силата си”, прави кратка ретроспекция той.
И на сцената не приключва всичко. Следват многобройни участия в Българското национално радио, в Българската национална телевизия, в игрални филми и телевизионни постановки, в национални и международни фестивали. Той е режисьор на поредица от документални филми, излъчени по БНТ. Със съпругата си представят рецитали и поетични спектакли у нас и в чужбина. Техният творчески път преминава заедно и през сцената на Театър 199. На нея Стойчев играе от самото създаване. В първата постановка на театъра е в ролята на Ник в „Кой се страхува от Виржиния Улф” на Едуард Олби. Друга негова значима роля тук е Мъжът от „Нерви за любов” на Кирил Топалов, като поради дългия живот на спектакъла, в него участват студенти от три випуска на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”.
Признателността на публиката и оценката на колегите идва със званието „Заслужил артист“ през 1978 година, а няколко години по-късно и „Народен артист“. Васил Стойчев е носител и на многобройни национални награди и отличия: орден „Народна република България“ трета степен (1985), Златна значка на Съюза на артистите в България (1985), Златна значка на Централния съвет на Българските професионални съюзи (1985), Грамота и медал „Симеон Велики“ от Министерство на културата (2015) и др. През 2013 година заедно с Виолета Бахчеванова получават наградата „Икар“ за „Изключителен творчески принос към българския театър“.
А любовта им преминала през усмивки и сълзи, успехи и сътресения, днес е нарисувана от него картина, изпълваща галерията на нейното сърце.
Васил Стойчев изпълнява стихотворението „Искам да те нарисувам“ на поета Владимир Башев – запис 1971 г.:
Снимките от семейния архив са предоставени от актрисата Десислава Стойчева.