Разбира се, няма такова нещо като мистически реализъм. Има магически реализъм и за негов родоначалник набедиха Габриел Гарсия Маркес заради неговата „Сто години самота“, но това е друга тема. Ако имаше обаче мистически реализъм, то в този измислен жанр в голяма степен би намерило дом творчеството на Михаил Булгаков. В днешно време биха казали, че това е фентъзи. Дали майката на Хари Потър Джоан Роулинг е чела Булгаков не знаем, но е факт, че за младата читателска аудитория романът „Майстора и Маргарита“ винаги бил е настолно четиво от момента на отпечатването му през 1966-а, 26 години след смъртта на писателя, за да се превърне в един от „великите романи“ на XX век, а това значи и на всички времена.
Никога не е бил тачен от критиците, а неговите колеги писатели дори са го считали за опасен провокатор. „Да спрем булгаковщината!“ Любимец с обратен знак на цензурата. Заклеймен от страховитото Главно политическо управление (ГПУ) като „типичен идеолог на съвременната зложелателна буржоазия“. Той просто е идеален за унищожаване. Майка му е от свещеническо семейство, както и баща му – професор по богословие в Киевската духовна академия, а първата му жена Татяна Лапа е дворянка и дъщеря на статски съветник. Борис Пастернак казва за него: „Булгаков е явление незаконно“, но това не трябва да се тълкува негативно. „Незаконно“ тук е в смисъл „напук на конюнктурата“, разбирана като слугиня на болшевишката догматика.
Михаил Булгаков се установява в Москва през есента на 1921-ва. Първите му московски години са белязани от появата на голям брой есета, бележки, репортажи, фейлетони, разкази и романи. До средата на 20-те години Михаил Булгаков е известен като столичен писател сатирик и едва през втората половина, след огромния успех на пиесата му „Дните на Турбини“, се изявява като драматург и на практика изоставя прозата. Пиесата се играе в МХАТ (Московски художествен академичен театър) и е известно, че самият Сталин е гледал спектакъла не по-малко от 15 пъти. Впрочем „Бащата на народите“ е упражнявал особена протекция над Булгаков и публично е заявявал, че „писател от ранга на Булгаков е над партийни изказвания, над ляво и дясно“. Странно изглежда, но е разбираемо. Като диктатор Сталин много добре е знаел какви са порядките в Съветска Русия особено по времето НЕП-а през 20-те години, така че правдивото перо и сатирата на Булгаков са му добре дошли, а реакцията на дребните душици сигурно му е била забавна. А може би го е харесвал и като писател и драматург, защо пък не! Но не се е месил при разправата на критиците и цензурата с Булгаков, забраната за печат на неговата белетристика и свалянето на пиесите му. Нищо чудно тук да прозира известният похват на тоягата и моркова. Тъй или инак Булгаков се оказва костелив орех и устоява на всичко това. Ако е имал някакви колебания, то те са продиктувани от съмненията му при самооценка: „Моето писане напредва бавно, но поне върви напред. Сигурен съм, че за това става въпрос. Проблемът е, че никога не съм абсолютно сигурен дали това, което съм написал, става за нещо“.
Нещото, което обаче най-много занимава и винаги е занимавало литературния кошер, е мистиката в произведенията на Михаил Афанасиевич. И не само мистиката, а и фатализма.
„Ще трябва да му се възрази така“, реши Берлиоз. „Да, човекът е смъртен, никой не спори срещу това. Но факт е, че …“
Той обаче нямаше време да произнесе тези думи, тъй като чужденецът заговори:
– Да, човекът е смъртен, но това би било половината от неприятностите. Лошата новина е, че той понякога е внезапно смъртен, в това е трикът!…“
В тон с всичко това се търсят знаци за съприкосновение на писателя с нечистата сила. И ги намират в някои наистина странни факти в живота му, че и в смъртта му.
Всеки почитател на творчеството на писателя е добре запознат със сцената, в която котаракът Бегемот заявява: „Аз не съм палав човек, не закачам никого, поправям примус и също считам за задължение да предупредя, че котката е древно и недосегаемо животно.“ Тогава, преди да излезе от апартамента, верният слуга на Воланд го подпалва. А един ден, когато Булгаков редактира ръкописа с точно този епизод, в съседния апартамент избухва пожар. Причината за пожара – стар примус… Впрочем прототип на този пакостен котарак е кучето на Булгаков на име… Бегемот, разбира се. Точно на една Нова година умното животно излаяло точно 12 пъти заедно с часовника на Спаската кула.
Прототип на Маргарита пък е третата му жена Елена Шиловская, която той на шега нарича „вещица“, защото при първата им среща, още като непознати, тя го помолила да завърже една панделка на ръкава ѝ. Така го била завързала завинаги към себе си.
Малко преди смъртта си Михаил Булгаков посочил на своя приятел, драматурга Йермолински, месеца и дори деня на собствената си смърт. Вярно е, че най-вероятно роля за подобна точност е изиграло медицинското му образование. Но третата съпруга на писателя споменава в дневника си, че години по-рано, когато нищо не е предвещавало такива проблеми, съпругът ѝ неочаквано казал: „Имай предвид, че ще умра в мъки. Закълни се, че няма да ме оставиш в болница и аз ще умра в твоите обятия.“ И още: „Като ме понесат с ковчега по стълбите с ръба му непременно ще ударят вратата на съседа“. Така и станало…
Самият апартамент на Булгакови е на Садовая 10 – комуналка, която безспорно е описана в „Майстора и Маргарита“ като обиталище на Сатаната в лицето на проф. Воланд и неговата свита. Може би и това е повод за любителите на мистичното и окултното да твърдят, че няма начин Булгаков да не е имал вземане-даване с нечистите сили. Само дето при добросъвестен прочит се оказва, че Воланд е образ не толкова на злото, колкото на справедливостта. „Какво би правило твоето добро, ако го нямаше злото. Как би изглеждал светът, ако нямаше сенки?“, пита той Исус от Назарет. В крайна сметка трите сюжетни линии в романа – сатирично-мистичната, занимаваща ни с гостуването на Воланд и свита в Москва, трагичната с отношенията на Исус и петият прокуратор на Юдея Пилат Понтийски и романтичната за вечната, истинска любов, тази между Майстора и Маргарита – ни оставят с хубавото чувство, че това всъщност е едно дълбоко хуманно четиво. „Накрая всичко се нарежда. Така е устроен светът.“
В Златния фонд на БНР е запазен запис на откъс от „Майстора и Маргарита“ в изпълнение на актьора Радко Дишлиев от 1988 година:
През 1939 година Булгаков организира четене на ръкописа на „Майстора и Маргарита“ в тесен писателски кръг. Съпругата му описва реакцията на неговите приятели и колеги така: „Всички мълчаха и стояха като вцепенени. Бяха паникьосани. По-късно на вратата един от тях се опита да ми обясни, че публикуването на тази книга ще предизвика ужасни неща.“ Година по-късно, на 10 март 1940-та, Булгаков умира от бъбречна недостатъчност. Вестта за смъртта му разтърсва мнозина и особено един човек, който дори не може да повярва, че това е истина. В дома на писателя по телефона звънят от секретариата на Сталин. Въпросът е само един: „Вярно ли е, че Булгаков е умрял?“
Вярно и ненавреме.
Но така Булгаков завършва пътя си – малко преди да навърши 50 години, оцелял в ужаса на Първата световна и Гражданската война, преборил зависимост към морфина и заболяване от тиф, запазил себе си при кръвопролитията на Руската революция и болшевишката диктатура, но не и признат. Написва една от най-великите книги на всички времена, но не доживява публикуването ѝ. Спасява живота на стотици, но не и своя – живот между Руската Империя и Съветския съюз, между науката и изкуството, между страданието и възторга, между Дявола и Бога.