Той е част от историята на българската журналистика около 60 години, в които събира живота на родината в обектива на своя апарат. Сътворените от него фотографии дават облика на периодичния и ежедневния печат между 1930 – 1990 година на миналия век. Владее до съвършенство изкуството да разкаже цяла история в един само кадър. Произведенията му често дори не се нуждаят от пояснителен текст и сами по себе си са завършени репортажи. Умението му да пресъздаде движението, живия поглед в запечатан статичен момент, го превръща в майстор на репортажната фотография.
Тодор Славчев (27 декември 1900 – 23 март 1992) е роден в Пловдив. Рано остава сирак и след завършване на гимназиално образование изкарва прехраната си като тютюноработник, чиновник, деловодител и дори за кратко – актьор в пътуващ театър.
През 1929 година Славчев става главен редактор на издаваното от него в Пловдив списание „Трудови вести”, което третира трудовите въпроси, тези на общественото осигуряване и борбата срещу трудовите злополуки в България. През 1930 година се премества в София, където списанието продължава да излиза до 1946 година. Тодор Славчев е член на Съюза на професионалните провинциални журналисти от 1932 година, а след 1944-та – член на Съюза на българските журналисти. Работи и в областта на спортната и туристическа фотография, сътрудничи на седмичника „Нашенец” и вестник „Днес”.
По време на бомбардировките над София той и семейството му са евакуирани в софийското село Долни Лозен и от там разбира за случващото се на 9 септември 1944 година. Пристига в София и запечатва на лента множество кадри от този ден. Златният фонд на БНР съхранява неговите спомени от 9 септември. Записът е направен през 1983 година:
Година по-късно участва като доброволец – военен фотокореспондент във II-та фаза на Отечествената война в Унгария. Там на 1 май 1945-а, Славчев, заедно с други фотокореспонденти, организира фронтова фотоизложба. В запис от 1980 година фотографът разказва за Отечествената война, за създаването на фронтовата фотолаборатория на Първа българска армия по поръчение на помощник-командира ѝ Щерю Атанасов и генерал Фердинад Козовски:
Участвайки в дейността на Червения кръст като фотосътрудник, той насочва вниманието си в хуманитарната сфера – грижата за бедните, за ранените, кръводаряването, раздаването на помощи, добрите каузи. До края на 40-те години фотоархивът му се състои предимно от ленти, снимани за Червения кръст, област, която е в помощ на човека и извън конфликтите на голямата политика. Не членува в партии, извънредно толерантен и дискретен при раздаването на оценки, мек и безконфликтен по характер, Славчев винаги търси чисто човешката страна на проблема, често много драматична, каквито са и фотосите от Народния съд. Камерата му запечатва лицата и разкрива психическите състояния на подсъдими, съдии и членове на съдебния състав.
След войната Тодор Славчев е щатен фоторепортер към вестниците „Свят”, „Спорт” и „За кооперативно земеделие”. Години наред активно сътрудничи на списание „Български журналист”, „Лов и риболов”, „Славяни”, „Български воин”, вестник „Поглед” и други. Като фоторепортер във вестник „Народен спорт”, заснема кадри със скалите на Лакатник (1952). Съхранен е цял филм от едно състезание там, с младежи, вързани през гърдите с дебели въжета. В спорта фтографът има много попадения – волейбол, баскетбол, колоездене, ски и много футбол.
Фотоархивът на Тодор Славчев включва: политически фигури и събития, Отечествената война, 9 септември 1944 година, Цар Борис III, Македония през 1941 – 1943 година, ген. Владимир Стойчев, Георги Димитров, срещи и прояви на Съюза на българските журналисти, български писатели, вестник „Литературен фронт”, хумористи, карикатуристи, художници и актьори, чествания на отделни творци, дейността на Българския Червен кръст, на Комитета за трезвеност, спортни състезания, селско стопанство, прояви на Славянския комитет, Националното Радио, изгледи от стара София и от множество градове, села и местности из страната преди и след 9 септември 1944 година.
Последните му кадри запечатали обществено събитие са от палатковия лагер през 1990 година. Будната му гражданска позиция и любопитство не могат да пропуснат и този значим за него, 90-годишния човек, епизод от историята на страната. В живота си винаги остава верен на човешкия морал и професионална етика. „Прибирайки се един ден към къщи, по бул. „България” шуртеше река, която влизаше по мазетата на хората, разказва Славчев. – Аз не посмях да си изкарам фотоапарата, не посмях да направя снимка. Знаех, че това е много интересно, но мен ме болеше и си викам: Защо ми е тази снимка, когато тя ще ми напомня нещо, което е свързано със страданието на хора? Това наводнение унищожи фотоархива на Кольо Стоичков, известен наш фотожурналист. Водата бе заляла цялата му фотолаборатория… ”
„Той снимаше всеки ден и като че ли беше навсякъде”, казва за него внучката Яна Узунова, която превръща в своя мисия запазването на паметта и делото му. Тя събира, съхранява, дигитализира и поддържа онлайн версия на изключително богатия фотоархив. Яна подрежда в изложби снимки от различни събития, множество лица на хора и сгради, които показват България такава, каквато е в онези години. В тях неизменно присъстват различни фотографски попадения, но хронологично или тематично подредени те следват руслото на живота, например: шествие на родните производители из центъра на София, издигнали плакати, рекламирайки своето производство (1937); празник по повод 50-годишнината на Софийския университет (1939); първото излъчване на Радио София от Черни връх (1940); разкопаването пред Царския дворец и премахването на оградата (1946). Всенароден възторг от това, че ще се прави нов площад, действие прието не като разруха, а като нов живот, ново начало, символизиращо смяната на епохите. Следва кадър излъчващ светлина и щастие на две семейни двойки с малките им бебета на ръце наречен – семейна разходка…
„Искам да се помнят неговите селски мадони, красиви девойки и млади майки, усмивката зад усилието на селския труд, снимките от войната, от дейността на Червения кръст и кръводарителите, възторжените лица по митингите, на които историята може да изиграе шега и да бъдат измамени, но тогава са се радвали, както и снимките с големите творци на изкуството”, споделя съкровеното си желание наследницата.
И въпреки, че голяма част от архива от 20-те, 30-те и 40-те години е унищожен при бомбандировките над София, а през 2006 година крадци разбиват фотолабораторията и изчезват още много ценни ленти, кадрите все по-често изплуващи от забравата, дори след десетилетия, са част от пъзела на истинската, а не идеологически митологизираната представа за България от миналия и настоящия век. А фотографът на историята ѝ е отличен с множество награди като: Орден за храброст, званието Фотограф-художник, орден Кирил и Методий I степен, Орден на труда Златен, званието Заслужил деятел на културата, Майсторската награда на СБЖ и редица други отличия, дипломи и грамоти.
Само шанс ли е уловеният в кадъра миг? Може би е шанс 92-годишният живот съхранил любопитството и умението да се радва и възторгва. Възможността за упорита работа и много талант, да се снима с точен усет към панорамата и характерния детайл, към изразителния ракурс. Но началото винаги е любов към него – човека, в нагласата да се търси и намира позитивното, смисленото, красивото и доброто. Любовта на Тодор Славчев е гледната точка, която придава многопластов и философски облик на снимката разкриваща миналото, бъдещето и приемствеността на скритото послание – да обичаме земята и народа си.
Снимките са предоставени с любезното съдействие на Яна Узунова.