„Киплинг е наричан с различни епитети – колониалист, расист, антисемит, женомразец, десен империалист, и въпреки твърденията на някои учени, че възгледите му са били по-комплексни, отколкото описаните, до известна степен той наистина е бил всичко това. Той беше и невероятно талантлив писател, който създаваше произведения с несъмнено величие, но това едва ли вече има значение, поне не в много класни стаи, където Киплинг остава политически неприемлив“, пише в седмичното списание „Ню Йоркър“ критикът Чарлз Макграт. Въпреки това произведенията на Киплинг за деца, преди всичко романът му „Книга за джунглата“, публикуван за първи път през 1894 година, остават част от популярната световна литература, която оказва сериозно влияние върху културните процеси на миналия век.

Носителят на Нобеловата награда за литература от 1907 година е и първият английски писател, на когото е връчено високото призвание. До получаването на наградата Киплинг вече е написал 13 тома с разкази, четири романа, три книги с разкази за деца, няколко сборника с пътеписи, очерци, вестникарски публикации и стотици стихотворения. Удостоен е и с почетни степени на Оксфордския, Кеймбриджкия, Единбургския и Даремския университет. Получава и литературни награди от университетите в Париж, Страсбург, Атина и Торонто. През годините Киплинг отказва много други отличия, включително рицарско звание и титлата „Поет лауреат“ на Обединеното кралство. След 1907 година интересът на критиката към писателя намалява. Залезът на писателската му слава се обяснява с неговите великоимперски и консервативни възгледи, а също и с общодостъпността на произведенията му.

Ръдиард Киплинг е роден в Бомбай, Индия, на 30 декември 1865 година. Баща му Джон Локууд Киплинг е директор на училището по изкуства, архитект и художник, дошъл в колонията, за да насърчава, подкрепя и възстановява местното индийско изкуство. Киплинг прекарва първите години от живота си в Индия, която помни като малък рай. „Първото ми впечатление е от ярката светлина на разсъмване и златистите и лилави плодове на нивото на рамото ми“, пише той в своята посмъртно публикувана автобиография „Нещо от мен за моите приятели, познати и непознати“ (Something of Myself for My Friends Known and Unknown).

През 1871 година обаче родителите му изпращат него и сестра му Беатрис в Англия, за да могат децата да започнат училище. Те са настанени при вдовицата на пенсионирания капитан от флота Холоуей в Саутси, предградие на Портсмут. Киплинг и Беатрис прекарват по-голямата част от следващите шест години в този пансион, който те наричат „Домът на опустошението“. Чувствата на недоумение и усещането, че сякаш са изоставени от родителите си са допълнени от постоянен тормоз от страна на вдовицата на капитана и нейния син – наказания, които далеч надхвърлят възприетите за „вкарване в правия път“.

„Никога не бях чувал за Ада, макар че бях вече запознат с всичките му ужаси… самият аз бях редовно бит. Веднъж, след като изхвърлих една забележка от училище, вместо да я занеса у дома, бях лошо набит и изпратен към училище с табела „лъжец“ на гърба си, с която преминах по улиците на Саутси“, описва преживяванията си Киплинг в автобиографичната си книга. Вследствие на системния тормоз той претърпява нервен срив, а медицинските изследвания разкриват, че се нуждае от очила – което обяснява и лошото му представяне в училище. Тези събития всъщност имат и положителна роля в живота на двете деца, тъй като майка им решава да се завърне от Индия, за да се грижи за тях. „Впоследствие мама ми каза, че когато за първи път се качила в стаята ми, за да ме целуне за лека нощ, аз съм вдигнал ръка, за да се предпазя“, пише Киплинг в „Нещо от мен за моите приятели, познати и непознати“.

През 1878 година Киплинг е изпратен в специализирания колеж за обучение на синовете на армейските офицери в Девън, в западната част на Англия. Там писателят има трима близки приятели, за които разказва в сборника с разкази (Stalky and Co), публикуван през 1899 година. Тъй като родителите му не могат да си позволят да го изпратят в някой от големите английски университети, през 1882 година Киплинг заминава за Индия, където в продължение на пет години заема поста помощник-редактор на гражданския и военен вестник в Лахор. През тези години той публикува първата си книга с разкази (Plain Tales from the Hills), в основата на които е британският живот в курортния град Симла. Излиза и първата му голяма стихосбирка (Departmental Ditties). През 1888 година младият журналист се премества на юг, за да се присъедини към много по-голямото издание „Аллахабад Пионер“. Неговите творби започват да се публикуват и в евтини издания, предназначени за продажба в железопътните терминали. Тези разкази от различни поредици му носят голяма популярност в Индия.

„Репутацията му на добър млад писател изпревари завръщането му в Англия, където Киплинг реши да се развива като писател. 1890 е наричана още „Годината на Ръдиард Киплинг“. Читателите харесваха ритмите, „кокни“ речта и империалистическите настроения в неговите стихове и разкази, докато критиците обикновено проклинаха произведенията му по същите причини“, пише официалният му биограф Чарлз Карингтън. Постепенно плодовитият творец се превръща в един от най-известните късни викториански поети и разказвачи на истории във Великобритания.

Литературният живот на Киплинг в Лондон го среща с младия американски издател Уолкът Бейлстър, с когото работи над повестта „Наулахка“ (The Naulahka). През 1892 година Киплинг се жени за сестрата на Бейлстър, Каролайн, с която заживяват в семейния им дом в американския град Братълборо, Върмонт. В Америка се раждат и двете дъщери на Киплинг – Жозефин в края на 1892 и Елси през 1894 година, когато излиза „Книга за джунглата“ – едно от класическите произведения на световната детската литература. В този период излиза и друга емблематична детска книга с приказки – „Разкази точно така“ (Just So Stories: For Little Children) – разказвани първо на двете му дъщери. За тях говори и големият български детски писател Валери Петров, в запис от честването на 30-годишнината от създаването на Съюза на преводачите, в Софийския университет през 2004 година.

През 1896 година Киплинг и съпругата му се завръщат в Англия, където се ражда и синът му. На него е посветено и едно от най-известните стихотворения на Киплинг „Ако“ (If), което Българското национално радио съхранява в запис с гласа на Катя Зехирева.

Следват няколко пътувания до Америка, които приключват през 1899 година, когато всички в семейството се разболяват от пневмония, която отнема живота на Джозефин, най-голямата му дъщеря. Загубата на „необичайно жизнената, остроумна и омагьосваща“ е съкрушителна за семейството. Утеха Киплинг намира отново в писането. Същата година, по време на Англо-бурската война, писателят прекарва няколко месеца в Южна Африка, където редактира армейския вестник и изпълнява длъжността на военен кореспондент.

През 1901 година той публикува „Ким“ (Kim), който според много критици е най-добрият му роман. Историята представя осиротяло ирландско момче, което расте по улиците на Лахор и получава образование, платено от полка на баща му. То влиза в „Голямата игра “ – „Студената война“ на шпионажа и контрашпионажа по границите на Индия между Великобритания и Русия в края на 19 век. „В много от описаните случки в книгата мога да разпозная себе си и баща си“, потвърждава Киплинг в своята автобиография. През 1902 година Киплинг се установява със семейството си в къща от XVII век в Източен Съсекс, която става техен постоянен дом.

Първата световна война отнема единствения му син Джон, докато Киплинг и съпругата му работят за Червения кръст. Джон е един от онези, които се присъединяват към британските военни действия през 1914 година. Заради лошото си зрение той е принуден да използва връзките на баща си, за да получи повиквателна във 2-ри пехотен батальон на Ирландските гвардейци. Шест месеца след като навършва 18 години той пристига във Франция, където батальонът му влиза в битката при Лоос.

„Тази битка беше катастрофа за британците. Тя беше първа за новите войници-доброволци. Надяваха се, че ще осъществят пробив. Всъщност битката завърши с огромни жертви“, описва събитията военният историк Хю Сесил.

На 27 септември батальонът на Джон се сблъсква със силен картечен огън от германските окопи. Неговият командир разказва, че той е забелязан в близост до вражеската линия, но с рана на главата. През следващия час Джон изчезва. Ръдиард Киплинг прекарва четири години в търсене на безследно изчезналия си син. Той проследява съдбата на други мъже от батальона на Джон, за да ги разпита и да открие дори и незначителна следа, която да му даде надежда, че синът му може да е жив. Киплинг пише и до командването на армията – висшите военни, които познава, моли и Червения кръст да му помогне в разследването. Той е воден от надеждата, че „Джон може би е заловен и е затворник, или е загубил ума си и е попаднал в капан зад вражеските линии“. Едва през юни 1919 година Киплинг изпраща писмо до армията, в което приема, че Джон най-вероятно е мъртъв.

След войната Киплинг е променен до неузнваемост. „В публичните си изяви той стана много по-озлобен и ядосан. Но като творец  той обхвана неразработени от младия и енергичен Киплинг територии. След войната в писането му имаше много повече тъга“, обобщава Ян Монтефиоре, професор по английска литература на XX век в Университета в Кент.

В биографията на Киплинг „Загадъчното пътешествие на Ръдиард Киплинг: неговите книги и живот“ английският писател и критик Ангъс Уилсън пише: „Страстният интерес на Киплинг към хората, към техния език, дела и грижи е същността на магическото очарование на всичките му произведения“.

По тази публикация работи Милен Димитров