„Трагедията на съвременния човек и творец е, че той в пъстротата, в приетата фалшивост на сегашния живот, вечно ще се стреми към онова, което е изгубил, без да може достатъчно да го приближи. Това е „изгубеният рай“ на човечеството. При всичката жажда на човечеството да стане по-правдиво, по-непосредно, само малцина ще достигнат тая изгубена святост. Ний ще ги наричаме големи художници, герои, за да поддържаме вярата в собствената си душа.“
Сирак Скитник – из „Тайната на примитива“, сп. „Златорог“, 1923 г.
Поет, художник, журналист, театрален критик, общественик… Трудно е да бъде вкарана в рамки многостранната личност на Сирак Скитник, който безспорно е една от ярките фигури в българския културен живот през XX век. Роден през 1883 година в Сливен, той завършва богословското училище в София (1902). За кратко е учител, а през 1908 година заминава за Санкт Петербург, където учи живопис заедно с Марк Шагал и Василий Кандински. Връща се в България и участва в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Освен орден за храброст, от бойното поле му остават и няколко шрапнела в гърдите – затова до края на живота си страда от задух.
Сирак Скитник е първият председател на Общото дружество на художниците, което по-късно се превръща в съществуващия и днес Съюз на българските художници. През 20-те години на XX век става драматург и директор на Народния театър „Иван Вазов“. Сътрудничи на редица литературни издания. „Той беше като вековен дъб, под чиято сянка се криехме всички.“ Така описва своя съгражданин поетесата Елисавета Багряна.
Тук ще обърнем внимание основно на значителния принос на Сирака за издигане авторитета на Радиото, като негов пръв директор. Пост, който поема през 1935 година и на който остава до смъртта си през 1943-а. Образът на Сирак Скитник оживява пред нас чрез спомените на негови съвременници.
При откриване на паметна плоча на къщата, в която е живял Сирак Скитник, проф. Веселин Димитров изтъква, че като главен програмен уредник Сирака опровергава подозренията, че държавното радио ще се превърне в „бюрократично убежище“ и привлича „най-доброто от най-доброто на българския културен елит.“, запис Златен фонд на БНР, 2003 година:
„Естет – много висока класа“, който изгражда Радиото като културен институт. Такъв е директорът в спомените на Есто Везенков, уредник на Професионално-стопанския отдел в Радиото по време на Сирака, запис от 1987 година:
За естетическата школа, формирала личността на Панайот Тодоров, разказва Богомил Нонев, бивш директор на Радиото и пръв носител на наградата „Сирак Скитник“ в запис от 2002 година:
В спомените си инж. Асен Маринов, ръководител на техническите служби на Радиото от 1936 до 1952 година, изрежда заслугите на Сирак Скитник за развитието на „прохождащото“ радиоразпръскване, запис от 1990 година:
Впечатленията си за Сирак Скитник и работата с него споделя стенографът Михаил Топалов, запис от 2003 година:
За „героичните времена“ на Радиото, ръководено от един човек с „невероятно въображение… художник, писател, критик, и чудо на чудесата – организатор“ си спомня си Петър Увалиев, запис от 1995 година:
Незаслужената забрава в годините след 9 септември, в последните десетилетия като че ли предизвика преоценка на наследството, оставено от Сирака. Който в интервю за вестник „Слово“ в последния ден от живота си, припомняйки си изминатия път в изграждането на Радиото, казва: „Аз съм доволен, наистина доволен!“