Асен Попов - „Балчик“, масло

Хубавото, а и смисълът на архивите е там, че в тях се откриват скрити или забравени съкровища – личности, събития, спомени… Извадени оттам те започват нов живот и могат да бъдат извор на нови идеи за дадено съвремие. И тук може да се припомни крилатата мисъл, че в  много случаи новото е добре забравено старо.

Поводът да се кажат тези неща е тази дата – 24 януари. Тогава преди 125 години в село Пордим, Плевенско, се ражда Асен Попов – български художник, сценограф, график и живописец. От кратката биографична справка научаваме, че през 1914 г. започва да учи живопис в Художественото индустриално училище (днешната  Художествена академия) при проф. Петко Клисуров, през 1920-та се прехвърля в Петербург при проф. Осип Браз. Връща се в България, а две години по-късно завършва Художествената академия при проф. Никола Ганушев.

Сетне тръгва по своята артистична пътека, отначало като сценограф в театрите извън столицата. Във Варненския общински театър оформя сценичната реалност в постновките на „Багдадския хамалин“ от Жорж Льометр, „Чародейка“ от Спажински, „Терез Ракен“ по Емил Зола. По това време сценографията у нас е ограничена до двумерния рисуван декор. Тук именно Асен Попов се проявява като новатор и работи над създаването на обемен триизмерен декор. Неговите сценографии се основават на единството на актьорска фигура и заобикалящата я триизмерна сценична среда. През 1936 г., вече в Народния театър, сътворява сценография за постановката на Юлий Цезар по Шекспир, в която излиза извън границите на сцената, а поставяйки като режисьор и сценограф пиесата „Иванко“ на Васил Друмев Асен Попов дори премахва театралната завеса, което за времето си е равно на революция.

Изобщо между 1934-та и 1943 г. в Народния театър Асен Попов постига най-интересните сценографски решения на класически сцени: „Еленово царство“ от Георги Райчев „Света Йоана“ – Бърнард Шоу , „Хамлет“ – Шекспир, „Най-важното“ – Николай Евреинов, „Пред изгрев“ – Стефан Савов, „Орлеанската дева“ – Фридрих Шилер. Подобно изреждане може да е скучновато, но от друга страна то е любопитно, давайки представа за театралния афиш по онова време.

Та Асен Попов е сценограф и на Народната опера, проявявайки музикален усет, чрез който да потърси изразителен сценографски еквивалент на произведението: „Момичето от Златния запад“ – Пучини (1939), „Фиделио“ – Лудвиг ван Бетховен (1941). „Орфей“ – К. В. Глук (1942), „Отвличане от сарая“ – Моцарт (1942), „Цигански барон “ – Калман (1938). Сред сценографските оформления, създадени за оперетни постановки, се помни с достойнствата си това към „Лизистрата“ в театър „Одеон“ (1940).

В запис от 1993 г. Драган Тенев разказва за работата на Асен Попов в театър „Одеон“:

Като живописец Асен Попов е един от малцината български представители на сецесион, а след 9 септември, за да избяга от догмите на социалистическия реализъм, рисува предимно пейзажи и портрети с натуралистичен отенък. И тук той се показва като забележителен майстор. В театъра успява да „надхитри“ догмата с експресивния си стил. А за него като човек и колега, хората които са имали щастието да го познават, винаги са говорили с възторг и преклонение. Една от тях е режисьорката Стефка Прохаскова – с признателност за „изключителния човек“ Асен Попов – запис от 1983 г.:

По тази публикация работи Радослав Диков