„Майка ми често говореше за Ася. По едно и също време те са учили в Швейцария. Колко е хубаво да имаш близък човек, роднина и приятел – казваше тя – особено, ако си само момиче в чужбина. Не го виждах по цели седмици, но знаех, че той е тук. Той скиташе по музеи и библиотеки, пътуваше. Вече беше ходил и до Париж. Идваше неочаквано в квартирата ми и започваше да разказва. Той имаше способността да открива, да се радва на собствените си открития, да търси, да споделя наученото и видяното. В него живееше, казваше майка ми, и любознателният учен, и търсещият поет, и вълнуващият се гражданин.
Всичко в него бе увлечение. Той сякаш откриваше сам света. Това го изпълваше с радост и тревога. Човек можеше да го слуша с часове. Парите от България поучавахме редовно и почти по едно и също време. Сигурно майките ни, две сестри, които много се обичаха, най-голямата и най-малката, се бяха наговорили за това. Той идваше радостен и започваше от вратата: Ако ти кажа, че на третия ден съм свършил всичките си пари, няма да ми повярваш. Но, ако искаш, ела да видиш какви книги си купих. И отново започваше да разказва, този път за книгите. И накрая: Зная, че и ти нямаш пари, но зная, че в дъното на сандъка си скътала нещичко. Той трупаше ценни книги и беше готов да гладува, за да си купи някоя от тях“ – спомня си проф. Любомир Тенев за своя вуйчо.
Проф. Асен Златаров (4 февруари 1885 – 22 декември 1936) е учен, литератор, общественик и не на последно място радиолюбител. Роден е в Хасково. Още като ученик прави опити с малката химическа лаборатория, която баща му, аптекар по образование, му донесъл от Пловдив. В годините между 1904-1907 следва химия в Женевския университет, а след това защитава докторантура в Гренобъл, Франция. През студентството оформя своя характер на ангажирана гражданска личност, която се вълнува от съвременните процеси. Започва да пише стихове, да се интересува от социални борби и да търси идеологията, която ще изповядва като свое верую.
В писмата до своя братовчед и близък приятел д-р Михаил Минчев и до бъдещата му съпруга Евдокия Атанасова Златаров излага разсъжденията си по всички въпроси, свързани с анархизма и социализма, говори за въздействието на френския философ Жан Жорес и за контактите си с руските емигранти, вдъхновява се от Емил Зола и Анатол Франс, пише статии срещу руския царизъм и срещу терора, на който са подложени революционерите в Русия и др. Най-характерната черта в Златаровия мироглед е неговият практически хуманизъм. В интервю от 1975 г. проф. Тенев споделя за първата среща с вуйчо си:
„Няма лекция, няма сказка, няма реч, няма учебник дори, няма статия във вестника, където той да не подчертава по пряк или непряк начин, че животът е основното благо и на него трябва да се служи – споделя Светозар Златаров, син на професора. – И така може да се обясни защо и в научната си работа той се занимава с наглед прозаични неща като храненето и с по-отвлечените неща да кажем в неговата книга „Проблемът за щастието и изкуството да се живее“. Навсякъде той се занимава с това как да се живее и как животът да става по-добър. Именно тук трябва да се търси неговият хуманизъм“.
Научно-изследователските му трудове се оказват доста перспективни за времето си. Той прави т. нар. химическа „Реакция на Златаров“ за откриването на нитрити в питейните води, които говорят за гнилостни процеси и следователно тази вода не става за пиене. Златаров е пионер в изследванията в областта на храните. Той пръв разработва ензимохимията у нас. Уважаван преподавател по органична химия и биохимия във Физико-математическия факултет и търсен специалист по физиологична химия в Медицинския факултет на Софийски университет.
„Искал бих, в една последна лекция на студентите да им кажа няколко прости, но важни неща: да ги имат като напътствие и като спомен от мене. Щях да им внуша, че трябва, като младежи, да отгледат три добродетели: любов към труда, любов към истината, любов към народа. Да обичат България – да я обичат чисто и преданно и никога от тая си обич да не правят кариера: позорно нещо е професионалния патриотизъм: — бива ли да се изкориства едно естествено и благородно чувство, което всеки човек трябва да притежава. Искал бих на тая младеж да кажа да скъпи българската реч: какво богатство, какво чудо, каква сила е тя ! Нека работят да има у нас повече просвета, повече идейна, политическа, стопанска свобода. Да не се боят, че ще имат неприятности от ограничените, духовно слепите, чуждите на повиците на живота: идеалът всякога побеждава, стига да е смислен, висок и човечен.“ Думите на проф. Асен Златаров, които припомня проф. Маруся Любчева и днес звучат, както казва тя „като завещание, и като послание за бъдещето“.
Наред с научните трудове проф. Асен Златаров развива и активна литературна дейност. Неговите лирични поеми в проза са подробно изследвани от проф. Петър Динеков. Също така пише редица статии с критично-литературна насоченост, сред които за Николай Райнов, Емил Коларов, Николай Лилиев, Никола Ракитин. Златаров запознава българската културна общественост с редица съществени явления от западните страни. Пише есеистично за Анри Барбюс, Ромен Ролан, Анатол Франс и др.
Неговата многостранност е проява на един и същи стремеж – да върви човечеството напред и за хората да има повече празници. И затова в началото на миналия век, когато „радиотехниката носи със себе си новата ера за материално и духовно развитие“, проф. Асен Златаров и други видни общественици основават „Родно радио“ – съюз на радиолюбителите в България. Той участва и в първото предаване на дълги вълни, осъществено от държавния радиопредавател в София. Открива предаването със слово и рецитира стихове на Димчо Дебелянов. Води серия от скази на тема „Храненето на българина“. В нашето научно и културно пространство проф. Златаров остава като една от най-авторитетните прогресивномислещи личности на XX век.