85-годишният житейски път на Марко Ганчев минава през три политически строя – монархия, социализъм и демокрация. Известният поет, писател-сатирик, преводач и общественик, който в творчеството си интелигентно осмива всякакви личности, събития и процеси, е автор на повече от 50 книги, от които над 15 са за деца. Той е племенник на бележития писател Марко Марчевски, издател на списание „Пламък“, в което Гео Милев публикува поемата си „Септември“.
Марко Ганчев е роден на 13 февруари 1932 г. в село Марча (днес квартал на Дряново). Първото му стихотворение е отпечатано в софийското детско вестниче „Другарче“ още когато е на 10 години. Като студент по българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ публикува стихове във вестниците „Народна младеж“, „Литературен фронт“ и „Стършел“, в литературни списания и сборници, а веднага след дипломирането си през 1955 г. заминава за Тирана съгласно спогодба между България и Албания, за да се подготви за преводач на поезия. Прави няколко превода и се връща в родината, където 25-годишен издава първата си стихосбирка „Семената зреят“. Марко Ганчев работи в различни вестници (7 години в редколегията на „Стършел“), списания и издателства.
Заради пиперливия език на писателя през 1969 г. книгата му „Бягащо дърво“ (лирика) е забранена, а година по-късно идва случаят „Солженицин“. Марко Ганчев, Валери Петров и още трима български писатели отказват да подпишат резолюция по повод удостояването на руския романист и драматург Александър Солженицин, обявен за „враг на комунистическата власт“, с Нобелова награда за литература за романа му „Архипелаг ГУЛАГ“. Следват изключване от БКП и други наказателни мерки. През 1984 – 1989 Марко Ганчев е главен редактор на алманаха за хумор и сатира „Апропо“, издание на Дома на хумора и сатирата в Габрово. През 1989 г. започва да води рубрика два пъти седмично по радио „Свободна Европа“, в която чете политически есета под общо заглавие „На прощаване с тоталитарната система“. От края на същата година до 1993 г. е главен редактор на вестник „Литературен фронт“, преименуван междувременно на „Литературен форум“.
Ето какво казва писателят в разговор с журналисти от българските секции на Би Би Си, „Дойче веле“ и „Свободна Европа“ за ролята на тези радиостанции, които според него единствени дават информация за „опитите за опозиция“ на режима на Тодор Живков.
След демократичните промени Марко Ганчев се включва за кратко в политическия живот на страната, надявайки се, че политиците ще си гледат политиката, а писателите ще си пишат книгите. Той е депутат в VII Велико народно събрание (1990 – 1991), подписва новата конституция на страната, заради което е изключен от СДС, пет години е посланик на България в Беларус (1993 – 1998).
След политическата си кариера Марко Ганчев се отдава на писането. През 2001 г. получава националната литературна награда „П. Р. Славейков“, която му е присъдена за цялостното му творчество за деца и юноши. Година след това е удостоен с орден „Стара планина“ I степен за изключителен принос към българската култура, през 2010 г. печели наградата „Чудомир“ за хумористичен разказ, както и други отличия. В творческата му визитка са записани сатирични книги, стихосбирки и творби за деца, сред които са „Марсиански възторзи“ (1960 г.), „Второ пришествие“ (1964 г.), „Оправяне на света“ (1967 г.), „Професия несъгласие“ (1982 г.), „Къси съединения“ (1989 г.), „Цар и говедар“ (2010 г.), „В търсене на изгубеното племе“ (2012 г.), „Правото да бъдеш буден“ (стихотворения, 1966 г.), „Сбогом на таласъмите“ (приказки, 1974 г.), сборниците със стихове „Чанта за утре“ (1987 г.) и „Магарешки работи“ (2004 г.) и др. Всички те са нагледно олицетворение на крилатата мисъл на писателя: „Важно е ние да прочетем времето, а не то – нас.“
В предаването „Кафе с автограф“ на редакция „Хумор, сатира и забава“ с водещ актрисата Жоржета Чакърова Марко Ганчев говори за призванието на сатирика и представя книгата си „Професия несъгласие“.