„Марги беше една от ученичките, които правеха впечатление още от балетното училище. Не със своето прилежание, а със своята емоционалност и разбиране за отделните стилове, специално при характерния танц, който аз ѝ преподавах“ – споделя една от първите ни национални балерини Нина Кариджиева за своята възпитаничка Маргарита Арнаудова.
По време на обучението си момичето от втория випуск на балетната школа у нас възприема като свое верую казаното от Нерон, че движението започва там, където словото е изчерпано. „Когато нещо не можеш да изразиш с думи, тогава се появява танцът, който е в сферата на емоцията. Човешкото тяло се движи винаги различно в зависимост от емоцията, от пулса“ – обрисува своето виждане за танцовото изкуство Маргарита.
Тя е хореографът, който умело вплита джаз, степ, греъм, кънингам и други техники в българския балетен сценичен език през втората половина на XX век. Заедно с балет „Арабеск“ изгражда единствената за България професионална школа, непрестанно стремяща се към нови, оригинални пластики, опрени върху традицията и съвременния балетен театър. Със своите спектакли по българска музика и фолклорни мотиви тя допринася за изграждането на облика на българското национално изкуство.
Маргарита Арнаудова (30 юни 1941 – 8 ноември 1994) е родена в село Дебнево, Ловешко. Завършва Държавното хореографско училище в София през 1959 година. Първата ѝ роля на професионална сцена е Жар-птица от едноименния балет на Игор Стравински. Образът на възкресяващата красота следва Маргарита и по-късно в творческия ѝ път – вече като балетмайстор.
След дипломирането си работи като стажант изпълнител в Софийската опера и балерина във Варненската опера. През 1961 година Руският институт за театрално изкуство обявява конкурс за балетна режисура и тя решава да се яви просто така, за да види какви са изискванията. „Нямах още намерение да се заемам с балетмайсторска работа, въпреки че винаги съм мечтала да поставям спектакли, да съчинявам балет – спомня си Маргарита. – Но се случи така, че издържах изпита и заминах. До известна степен е случайно като време, но като мисъл не е.“
В Москва учи при изтъкнатия педагог Анатолий Василиевич Шатин, за когото казва: „Той не ни показваше образци на своята хореография, а ни караше да съчиняваме сами, да изграждаме свой собствен постановъчен стил и много умело ни насочваше“. Още преди да завърши, я канят да направи спектакъл в Казанския театър за опера и балет, където създава първата си постановка – „Пепеляшка“. След като завършва института, постъпва в Харковския театър за опера и балет, в който работи в продължение на седем години. Този период има голямо значение за формирането ѝ като хореограф. Тук тя прави едни от най-големите си спектакли – „Дон Жуан“, „Легенда за любовта“, „Прометей“, „Доктор Охболи“ и др.
„Аз съм от тези българи, които считат, че трябва да се работи в България и че трябва да се прави наше национално изкуство. Ако ние може да оставим нещо от себе си, то е в нашата страна и правейки наше национално произведение. Освен това душевността на българската музика ми е по-близка. Аз я усещам по-дълбоко и за мен е много приятно да я правя“ – обяснява Маргарита Арнаудова за решението да се завърне. През 1974 година става директор и художествен ръководител на експерименталното тогава студио „Арабеск“. Със своя професионализъм, психологизъм и чувство за съвременност го превръща в най-модерния балетен състав в страната с впечатляваща танцова лексика и хореографско изпълнение на световно ниво.
Създава хореографията на над шейсет балетни спектакъла. Съществени за утвърждаването на националния ни балетен репертоар са авторските ѝ реализации, сред които: „Нестинарка“ и „Нощта срещу Еньовден“ на Марин Големинов, „Корени“ на Милко Коларов, „Корен дълбоко в небето“ на Милко Коларов, Теодоси Спасов, Йълдъз Ибрахимова и Милчо Левиев, „Легенда за езерото“ на Панчо Владигеров, „Адажио и скерцо“ на Александър Текелиев. В тях тя претворява българските митове и легенди, фолклор и душевност. В интервю за Националното радио от 1986-а Маргарита Арнаудова разказва защо в балетите ѝ по народни сюжети основната окраска идва не толкова от стъпката, колкото от движението на главата и ръцете:
Тя е балетмайстор с нестандартни концепции, винаги реализирани със съвършена подготовка на артистите и с мисъл за въздействието им върху публиката. Творческия си път започва с многоактни сюжетни спектакли, изградени предимно на класическа основа, и оформя хореографския си почерк с едноактни балети и миниатюри, танц-симфонии и така наречените развлекателни балети. Последните създава като обръщение към младата аудитория и в тях се позовава на световно-нашумели мелодии.
Маргарита Арнаудова успява задълбочено да изобрази на сцената душевните преживявания, като си служи със съвременна танцова техника. В творбите ѝ се преплитат различни хореографски тенденции, което ги прави така оригинални. „Например в част от развлекателните балети във формата на сюита включва принципи на танц-симфонията. Докато в постановки, реализирани като танц-симфонии, вмъква влияния от драматичния театър – фрагменти без музика и с рецитация от трагедията на Шекспир (при „Ромео и Жулиета“ от Прокофиев) или на стихове от Вапцаров (в „Симфония реквием“ от Красимир Кюркчийски).“ Тя е и първият балетмайстор у нас, който създава танцово произведение по съвременна тема от български автор – балета „Бариера“ по едноименния роман на Павел Вежинов. За първи път в балетната тематика е включена лудницата и за първи път в балета се използва актьорски глас.
Режисурите на нейните спектакли са смели и новаторски и максимално доближени до търсенията на съвременния човек. А стилът, с който Маргарита Арнаудова построява своите творби, безусловно формира и стил в българската балетна публика.
Фотографията и използваните цитати в текста са от книгата „Маргарита Арнаудова. Не мога да отделя балета от себе си…“ на Анелия Янева, София, 2011