400 години от рождението на класика

Жан дьо Лафонтен (8 юли 1621 – 13 април 1695) е роден в град Шато Тиери, център на едноименното херцогство в Североизточна Франция. Там баща му оглавява стопанската дейност по горите, водите и лова. Младежът учи три години в местния колеж, където набляга на овладяването на латинския език и се сприятелява с известния френски поет Франсоа дьо Мокроа.

През 1641 година родителите му го изпращат във Френската оратория, но младият Лафонтен не се отдава на богословието. В Париж завършва право и по време на обучението си посещава литературния кръг от млади писатели, сред които Пол Пелисон, Франсоа Шарпентие, Телеман де Рео и други. На 26-годишна възраст сключва брак по изгода с Мари Херикарт, наследница на заможно семейство и 14 години по-млада от него. Ражда им се син Чарлз, но съвместният им живот не е щастлив и след няколко години се разделят.

След смъртта на баща си Лафонтен поема неговата длъжност, като по същото време започва и да пише. Отдаден изцяло на своето литературно поприще, той продава бащиното имение, с което обезпечава спокойствието си. През 1654 година създава първата си творба – комедия от пет акта, която обаче остава незабелязана. Романът му „Любовта на Психея и Купидон“, написан едновременно в прозаична и стихотворна форма, е посрещнат като текст, който противоречи на основните принципи на класическата естетика.

Лафонтеновите басни – пълнокръвен шедьовър на френската литература

Същинската литературна дейност на Лафонтен започва през 1665-а, когато се насочва към преработването на различни фолклорни приказки и писането на новели в стихове. В поетична форма той изобличава недостатъците в поведението на съвременното общество, което му носи негодувание от страна на френското духовенство и самия Луи XIV. Помолен лично от краля да смекчи иронично-шеговитата си изобличителност, Лафонтен доразвива жанра на баснята, който дотогава е използван основно в упражненията по реторика и латински в училищата и не се е считал с особена литературна стойност.

През 1668 година са публикувани първите шест книги с басни на Лафонтен. Те са посветени на Великия дофин – престолонаследника на Луи XIV и Мария-Тереза. Следват още пет тома, издадени 1678-79, този път посветени на Мадам дьо Монтеспан, любовница на краля. В края на 80-те е отпечатана и последната книга с басни от общо 12-те – с посвещение на херцога на Бургундия, най-големия син на Великия дофин и предполагаем наследник на Короната.

За своите басни Лафонтен черпи вдъхновение от Езоп, но за разлика от древногръцкия баснописец не наставлява толкова прозорливо със съвети. Неговите сюжети са бързи и динамични, повечето пъти завършващи със заключително послание в стил: „и така, както описаните животни, и ние, хората…“. Алегорията е основният творчески похват в доизграждането на жанра. Негов е приносът за налагането на свободния стих в ямбов (мерен) размер с различен брой стъпки в отделните стихове. Строеж на баснята, който се използва и до днес.

У нас наследството на френския фабулист оказва влияние върху Стоян Михайловски, който създава едни от най-хубавите български басни.

Лафонтен в Златния фонд на БНР

В архивите на Радиото се съхраняват записи от 1954-та на няколко басни от Лафонтен. Чуйте „Дилижансът и мухата“, която вярвала, че светът се върти около нея, и „Двата бика и жабата“ или как слабият винаги е губещ в битката между силните. Преводите са направени от Атанас Далчев и Александър Муратов, чете актьорът Рачко Ябанджиев:

Паралелно с другите трима френски класици: Молиер, Расин и Буало, Лафонтен има голямо значение за развитието на литературната естетика през XVII век. Днес, четири века по-късно, неговите басни се нареждат сред най-четената и превеждана литература в света заради непреходността на своите послания.

Вълк си остава винаги вълкът;
това отдавна е разбрал светът.
„Вълкът-овчар“

Тоз, който иска друг в капан да улови,
най-често сам попада във капана.
И съжалявам аз, че и до днес, уви,
таз стара истина остава неразбрана.
„Жаба и плъх“

Големи обещания, но що създаде той със своя ум?
Единствено и само шум.
„Планината ражда“

На съдия неук
одеждата се тачи.
„Магарето, което носи светини“

По-малко хора около гърнето с мед –
такваз е била винага играта.
„До господин дук Дьо Ларошфуко“

О, дни, о, нрави! – напразно викаш ти,
днес всеки иска да му се плати.
„Болният елен“

Далече от очите – далече от сърцето;
така е и при любовта.
„Двата папагала, кралят и неговият син“

Опасно нещо е приятелят глупак –
за предпочитане е умен враг.
„Мечокът и любителят градинар“