Има българи, за които не трябва да си припомняме само на кръгли годишнини. Един от тях е капелмайсторът на Гвардейския оркестър, диригентът, композиторът, родоначалникът на българската опера – маестро Георги Атанасов. Творецът, който през целия си живот живее скромно, дори бедно и работи усърдно за България, за издигането и професионализирането на  българската музика.

Георги Атанасов е роден в Пловдив навръх Гергьовден (6 май 1882 година) – Ден на армията и бойната слава, когато свирят всички военни оркестри. Дата, белязала целия му житейски път.
Момчето от малко проявява ярка музикална дарба, но самобитният му талант се развива в сурови условия. Бащата след несговор със съдружника си, напуска работата и семейството, а Георги е само 2-годишен. Десетина години по-късно умира и майка му и той остава сирак. С помощта на композитора Панайот Пипков Георги се включва в пловдивския музикален живот – като солист на катедралния хор и оркестрант в училището. Но тогава в България няма още специализирано училище по музика и по настояване на Пипков, през 1896 година, вуйчото го изпраща в Букурещ. Там момчето изучава музикална теория, тромбон и пиано, а за да може да се издържа свири в операта. Така преминават 4 години от обучението му. Точно преди дипломирането му обаче между България и Румъния избухва дипломатически конфликт, заради убийството на румънския министър председател Михаяну. Всички български студенти са депортирани. Между тях е и Георги Атанасов.
Завърнал се в родината за кратко, с финансовата помощ отново на вуйчо си, музикантът успява да замине за Италия, където учи композиция и диригентство в музикалния лицей „Джоакино Росини” в град Пезаро (1901 – 1903). В страната на музиката и на големите оперни сцени, певци и музиканти младият българин има за свой учител бележития италиански композитор Пиетро Маскани. В края на 1903-та след завършване на лицея с пълно отличие и званието „маестро ди музика” Георги Атанасов се завръща в България.

Режисьорът Георги Дюлгеров разказва за една мелодраматична житейска ситуация на Маестро Георги Атанасов – „все едно живял в оперно либрето”, запис 2002 година, Златен фонд на БНР:

Творецът първоначално е назначен за капелмайстор в Хасково, а една година по-късно последователно е капелмайстор в Карлово и Пловдив. В Пловдив маестро Атанасов остава до 1914 година, след което се премества в София като капелмайстор на Гвардейския оркестър. С този състав той развива много интензивна дейност за тогавашния музикален живот на столицата. Изнесените с оркестъра 97 симфонични концерта полагат началото на симфоничното ни концертно дело. От 1920 до 1923 година Маестро Георги Атанасов е капелмайстор във Военното училище, след което се връща в Гвардейския оркестър, а от 1926-а до края на живота си работи отново във Военното училище. За кратко време (1922 – 1923) e диригент в току-що одържавената Народна опера в София, на чиято сцена поставя нови оперни постановки.

Маестрото в спомените на диригента Константин Илиев, запис 1981 година, Златен фонд на БНР:

Животът на Маестро Георги Атанасов е посветен изцяло на музикалното изкуство. Цели 25 години е капелмайстор с безкрайни задължения: репетиции, на учения с българските войници, на походи, на маневри, на паради и тържества… Георги Атанасов е първият инспектор на военните оркестри и успява да създаде 16 нови в опустошената от войните България. Малобройните военни духови музики под своята веща диригентска палка маестрото превръща в истински оркестрови състави, годни да изпълняват и най-сложните музикални произведения на големите музикални творци – Джоакино Росини, Джузепе Верди, Джакомо Пучини, Пиетро Маскани, Йохан Себастиан Бах, Волфганг Амадеус Моцарт, Лудвиг ван Бетовен, Пьотър Чайковски…
Но пагонът не му пречи да развие огромна професионална и обществено-музикална дейност и да създаде едно забележително музикално творчество. Където и да живее и работи, Маестрото основава един след друг хорове, оркестри, музикални дружества. Събира, обработва и популяризира българските народни песни и музика. Дирижира и приобщава дори най-обикновените хора към изкуството. Паметни са неговите безплатни популярни концерти в София. Но това не изчерпва дейността му, защото по същото време той подпомага Детската музикална китка на Димо Бойчев в Пловдив, композира детски и училищни песни, клавирни пиеси, военни маршове (особено популярен е „Синовен дълг”), детски оперетки – „Болният учител” (1909), „За птичките” (1911), „Самодивското изворче” (1911), „Златното момиче”, „Малкият герой” (загубени са и текстът, и музиката). Негова е и първата българска оперета за възрастни „Моралисти”.
Но в историята маестро Атанасов остава с оперите си. Те му отреждат мястото на родоначалник на българската опера. Първата от тях е „Борислав” (1911). Другите  – „Гергана” (1917) и „Цвета” (1924) са битови. Те са сред най-популярните, а народностният характер на музиката ги прави достъпни и за слушателската аудитория, въпреки упреците на някои от колегите му, че това не са опери, а китки от народни песни. През 1922 година композиторът написва и „Запустялата воденица”.

Ария на Цвета из 2-ро действие от едноименната опера – изпълнява Надя Тодорова с Държавния радиооркестър, диригент Асен Найденов, запис 1960 година: 

При създаването на своите творби маестро Георги Атанасов неизменно се ръководи от собствените си художествени принципи, които още през 1906 година формулира така: „да са в леснодостъпни гами, да са мелодични и от тях да вее български дух”.
Най-малко внимание е отделено на последните му опери – „Косара” (1926) и „Алцек” (1930). В тях маестро Атанасов за първи път в българската опера на практика осъществява модерните виждания на Рихард Вагнер за това изкуство: лайтмотив на техника, съвременно акордово звучене и други, развити по-късно от Панчо Владигеров. Операта „Косара” е с исторически сюжет. Също с исторически сюжет е и последната – „Алцек”, написана с още по-добра композиционна техника в стила на късния романтизъм. Но и двете се отклоняват от реалистичния път на развитие на българската опера и остават неразбрани от съвременниците си, а Маестрото се утвърждава в историята на българския оперен театър именно със своите реалистични битови народни опери.
„Маестро Атанасов – пише професор Асен Златаров – беше народен човек: той не мереше с високомерие нито своите оркестранти, нито колеги, нито познайници, а имаше за всички блага усмивка и приятелски протегната ръка. Сърдечен и безхитростен, той не внасяше в разговора нито клюка, нито хула. И когато дори се пооплакваше от пречките и злата воля, които често срещаше, той го правеше с меки думи, в които има болка, но не и омраза или закана.”
А за журналиста Христо Бръзицов: „Той си беше на диригентския подиум – хвърковат, а в живота – свит, с единствени страсти – кафето и цигарата, и най-верни приятели: куче и котка, които бе дресирал да живеят „хармонично“.

И както често се случва в живота, бележитите, ярките хора си отиват от света твърде рано. Ненавършил дори 50 години, на 17 ноември 1931-ва в санаториума „Вила де ла Роза” край езерото Гарда, Италия почива вечният майстор на българските военни оркестри маестро Георги Атанасов. И неслучайно пет години след смъртта му, именно военните музиканти и капелмайстори организират комитет за пренасяне на балсамираното тяло на Маестрото, събират пари от концерти, изнасяни за тази цел и през февруари 1937 година параходът „Албан” пренася тленните останки на композитора у дома.