Музикант, хуманист, демократ, възрожденец по дух, Панайот Пипков включваме към т.нар. Първо поколение български композитори, посветили живота си на музиката и мисията за просвещение на българския народ.
„Де е България“, музика: Панайот Пипков, текст: Иван Вазов, изпълнява вокална група „Радиодеца“, дир. Илина Тодорова, запис от 1994 година.
Роден е на 21 ноември 1871 година в Пловдив. Израснал в музикално семейство, той отрано се отдава на многобройните си артистични дарби. Свири на цигулка и пиано, обича да пее, играе в градската театрална трупа. През 1889 година заминава за София и е част от ентусиастите на театър „Основа“, Столичната драматична трупа (1890) и театър „Сълза и смях” (1892), като същевременно ръководи и „тяхната музикална част“ (по думите на Пипков – син). Талантът му е забелязан. В началото на 1893 година негови колеги пишат до Министерството на народното просвещение следната молба: „Ние виждаме в този млад юноша една горяща жажда, една извънредна наклонност и страст към изкуството музика, съпровождани от доказана широка подготовка и талант…“ Панайот Пипков получава стипендия и заминава за Милано да учи музика, което повлиява увлечението му към театъра окончателно да бъде заменено от желанието да се посвети на музиката. В писмо от Милано той пише: „България има нужда от добри музиканти, които да тласнат нашето музикално изкуство напред. Когато се върна в България, ще отдам целия свой живот на това прекрасно изкуство.“
След 2-годишното обучение в Италия, Пипков активно се включва в музикалния живот на Пловдив. Редовен член е на Пловдивското певческо дружество, свири на чело, участва като цигулар солист в концерти, на някои от които се изпълняват и негови творби.
В запис за Националното радио от 1971 година композиторът Любомир Пипков казва: „Моят баща беше ентусиазиран, пламенен творец, на когото се отдаваха много неща в изкуството“ и продължава:
От 1899 година Панайот Пипков последователно е диригент на музикалните дружества във Варна и Русе. 29-годишен той е поканен да стане учител по музика в Ловчанското петокласно мъжко училище. Бързо успява да стане душата на музикалния живот в града. Създава и дирижира ученически хор, църковен хор, смесен граждански хор. Формира камерен оркестър и струнен квартет, изнася концерти. Преподава отдадено, като запознава своите ученици с музикалната история, свири и пее с тях, учи ги на нотно писмо и хорово пеене. Интересна, уникална страна на учителската дейност на Пипков през тези години е композирането на песни в клас. Пипков е композитор и то с подчертано песенен и спонтанен натюрел – мелодията бликва внезапно и цялостно в съзнанието му, напира да се излее „на един дъх“ в момента на творческо озарение. Пише и част от текстовете на своите песни. Големият брой училищни песни, които сътворява през четирите години в Ловеч, са издадени в три сборника през 1902, 1903 и 1904 година.
В такъв именно момент на вдъхновение е създадена и музиката на „Всеучилищен Химн на Св. Св. Кирил и Методий“ („Върви, народе възродени“). За този паметен миг си спомня самият автор, а описанието, част от което цитираме, е поместено в списание „Родна песен“ през 1942 година:
„Трябваше да напиша нова песен за учениците, обаче по нямане готов и подходящ текст, реших да отложа написването ѝ за следния час… Един от учениците се бе навел над някакъв учебник и четеше с увлечение напечатаното в него стихотворение за Св. Св. Кирил и Методий от именития наш мислител и поет Стоян Михайловски. Понеже търсех текст, надвесих се и аз да прочета непознатото за мен стихотворение. Още непреполовил бисерните му куплети, в главата ми прозвуча вдъхновена от тях музика. Пред черната дъска се мъдреха тебеширени късчета. В бързината, с която почнах да чертая петолинието, тия дребни късчета се топяха между пръстите ми или се пръскаха на вси страни, обърнати на прах… Написването на музиката за четири еднородни гласа не трая повече от 15 минути. Обаче за първи път в живота си аз почувствах нужда от повече ръце. Имах на разположение още 30 минути – време, достатъчно да разуча песента поотделно и я опитам дружно. След първото ѝ изпяване в хор удари звънецът, но учениците станаха прави и ме помолиха да прекараме междучасието в неколкократно изпяване на новата песен. Без дори да изчакат моя отговор запяха с такава сила на прелели от възторг детски гласове, че всичкият шум от настъпилото междучасие заглъхна. Учители и ученици се трупаха пред вратата на класа, за да слушат…“
Продължението на историята е известно: няколко дни след това, на 11 май 1901 година, песента е изпълнена по време на честванията в града на славянските първоучители, а година по-късно вече се пее във всички училища, за да се превърне в така обичания и до днес Химн на българската просвета, неотменна част от всеки празник на буквите и книжовността.
Лятото на 1904 година Панайот Пипков преминава на военна служба като капелмайстор на духовата музика на 34-ти пехотен Троянски полк. Житейските превратности го отвеждат отново в София, където се установява заедно със семейството си в края на 1905-а и остава там до смъртта си през 1942 година. Макар и утвърден композитор, на когото химнът на Кирил и Методий е донесъл известност, професионалният му път не е гладък. Работи като учител, ръководи любителски хорове и оркестри. Диригент е на Свободен театър. Става хормайстор на Народната опера, а три години по-късно е музикант в Софийския драматичен театър. Избират го за капелмайстор на Градската духова музика към Столична община. Композира клавирни пиеси, които са от първите български образци в жанра. През 1927 година завършва единствената достигнала до нас опера „Загорка“. Пише драматични пиеси, занимава се и с публицистична дейност. Като „волнонаемен учител“ в гимназия или ръководител на музиката към някой театър през ваканциите остава без доходи. „Тогава – спомня си синът Любомир – взимаше малкото куфарче с камертон, клещите, отвертките, ключовете за акордиране на пиана и струни, навити на рула, и заминаваше за провинцията. Във всеки град го очакваха по десетина пиана за акордиране и дребни поправки.“ Такава работа върши и в София. Понякога замества отсъстващи музиканти като пианист или цигулар в ресторанти като някогашните „Батенберг“, „Панах“ и „Алказар“.
Приносът на своя баща като композитор обобщава Любомир Пипков в запис от 1971 година:
Макар да разширява жанрово творчеството си, предразположението към детската музика, заложено в неговия натюрел намира израз в написването на първата българска детска оперетка „Деца и птички“ (1909), последвана от „Щурец и мравка“ (1910), като и двете са по негово либрето. С песните и оперетките Пипков свързва значима част от творчеството си с най-чистосърдечните и безпристрастни слушатели – децата, на които остава отдаден през целия си живот.
Запис на оперетката „Щурец и мравка“ от 1962 година се съхранява във фондовете на Българското национално радио. Чуйте част от нея:
Панайот Пипков уважава народното творчество и го счита за изходна позиция при изграждането на всяка национална култура. Сърдечен, благороден, но и пословично скромен той не желае да участва в борбите в тогавашния музикален живот и в групировки, където отрицанието в името на лични амбиции застава над обществения интерес. Преживял отблизо Балканската война като капелмайстор на 54 и 41 пехотен полк, той ненавижда войната, както и всичко, което застрашава човека, оскотява го или го прави жесток спрямо мирния живот и хората.
Панайот Пипков няма самочувствие на голям композитор. Без да се самоизтъква, той дори подценява своето творчество. През 1934 година в едно писмо до Димо Бойчев, негов приятел и основател на първата по рода си „Пловдивска детска музикална китка,“ казва: „Не мисля, че съм написал кой знае какво. То е скромно. Това са първите наченки на българското музикално изкуство.“
В свое интервю в сп. Българска музика (9/1971) Любомир Пипков споделя: „Той обичаше да казва суровата библейска мъдрост: С какомтом мера мерати, с такомтом мере померати бити. (бел.ред. С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери.) Тя беше станала част от неговата нравствена същност. На вдъхновения композитор е дадена дарбата да превръща вълненията си и обичта към човека и народа в песен, в музика. За обичта обаче народът е отвръщал стократно. Мисля, че моят баща Панайот Пипков даже само заради песента „Върви, народе възродени“ получи тази висока награда.“