В първите години на XX век, тогава около 25-годишен, той вече носи славата на своя високооценен творчески талант сред поети и литературни критици. Лириката му е с изповедно-философски характер и силно открояващ се индивидуализъм. Първата му стихосбирка „Песни и въздишки“ излиза през 1896 г., следват поетичните книги „Трепети“, „Вечерни сенки“, „На кръстопът“ – заглавия, които привличат със своята фонетична съзвучност и загатват една изразена художествена интимност. Кирил Христов се превръща в един от най-популярните поети у нас в началото на века и като че ли днес основно свързваме името на автора с този жанр. А той оставя разностранно литературно наследство – романи, разкази, драми, очерци, мемоари, превод на лирика и много други.

„Кога печална есен наближава“*

Кирил Христов (29 юни 1875 – 7 ноември 1944) е роден в Стара Загора. На 2-годишна възраст загубва родителите си. Отгледан е от баба си и от двамата си вуйчовци – генерал-лейтенант Георги Абаджиев и неговия по-малък брат Стефан Киров, професор по право в Софийския университет. Кирил започва да учи в родния си град, но по-горните класове изкарва в училищата в Самоков, Търново, Русе, където първият му вуйчо се налага да живее. Последните години от гимназията завършва в София при втория си вуйчо. През 1895 г. със стипендия на Военното министерство заминава за Триест, тогава Австро-Унгария, за да следва в Военноморското училище. Но вместо на лекциите по корабоплаване той решава да се посвети на италианския език и поезия. Чете Данте Алигиери, Джакомо Леопарди, Джозуе Кардучи и др. Година по-късно се прибира в България и отпечатва първата си стихосбирка. След това заминава за Брюксел като студент по право и живее за кратко в Лайпциг, където се сближава с Пенчо Славейков. А междувременно в София излизат от печат и следващите му стихосбирки. Първите две десетилетия на новия век младият поет живее в България. Радва се на висока признателност сред литературните среди. През 1903 г. са публикувани неговите „Избрани стихотворения“ с предговор от Иван Вазов, който високо оценява поетичния заряд на младия творец.

„Кирил Христов е поет по душа, по природа, по темперамент; поет по чудесното подаденè да владее до върховност формата с изяществото на образите и тайната на речта.“ (Иван Вазов)

“Природата у Кирил Христов е един вечен трепет, една вечно меняща се краска, един непрекъснато звучащ акорд. Всяко чувство е намерило резонанс в многоструйната лира на природата и обратно – всички звуци в нея кореспондират с един друг звук в нашата душа. Всяко от тия акварелчета ви оставя дълго в размисъл и мечти.” (Владимир Василев, основател и главен редактор на сп. „Златорог“ )

„Елегия“

Сред ранните му поеми са „В пламъците на Стара Загора“, „Иванко“, „Хоро“, „Гюрга“, „Призраци“ и редица други. По време на Балканските войни и Първата световна война поетът е кореспондент на вестник „Военни известия“ и списание „Отечество“. Автор е на патриотична и гражданска лирика, сатирична поезия и епиграми. През този период създава драмите „Боян Магесникът“, „Ръченица“, „Охридска девойка“ и др. Пише къси разкази, документална проза, пътеписа „Три дни с миноносец „Дръзки“, романа „Тъмни зори“. През 1922 г. напуска страната и се установява в Лайпциг, където ръководи семинар по български език и литература в местния университет. През 1929 г. заминава за Прага. „Тук започва неговият щастлив период“ – казва известната режисьорка Невена Христова, внучка на поета по линия на първия му брак с учителката Невена Палашева. В интервю за Националното радио от 2001 г. тя разказва за пражките години на своя дядо – за плодовитото творчество и съдбовната му среща с младата Ноеми Молнарова.

В чешката столица създава стихосбирките „Симфонията на Прага“, преведена на чешки, и вдъхновяващата лирична книга „Вълнолом“. Той вече е автор и на сериозни заглавия в литературната проза. Сред тях са епическата поема „Чеда на Балкана“, сборникът с разкази „Кротки и буйни луди“, романът „Мечтатели“, в който със завладяваща авторова интуиция предрича, че ще летим в Космоса, модерният роман „Бездна“, в който третира темата за сексуалността (издаден едва през 1995 г.), първата научнофантастична драма у нас „Откривател“ и др. През 1926 г. пише романа „Бели дяволи“, в който изразява своята неприязън към обществено-политическия живот и нрави в България тогава. И тази книга на Кирил Христов е отпечатана много по-късно, в началото на 90-те години. Ръкописът е намерен в архива му в Прага. В разговор за Националното радио от 1993 г. писателят Рашко Сугарев, който е редактор на изданието, се спира на сюжета, отбелязвайки неговия автобиографичен елемент.

През 1938 г., след творческите периоди в Германия и Чехия, Кирил Христов се връща в България.
„Тук се оженва за Ноеми и за първи път има своя собственост – едностаен апартамент в „Овча купел“ зад Банята, където и издъхва – разказва Невена Христова. – Помня бюрото и стола му. Всяка неделя идваха с втората ми баба на обяд вкъщи и след като приключвахме с яденето, беше ритуал майка ми, пианистка, и баща ми, макар по професия астроном и математик, но владеещ цигулката, да изнасят домашни концерти, а дядо ми да слуша с възхищение. Самият Кирил Христов е бил добър цигулар. Занимавал се е много с музика. След това баща и син водеха разговори на различни теми. И двамата имаха много богата култура. На тези следобедни разговори аз съм седяла между тях и дядо ми е казвал: „Това дете е умно, умее да слуша, а не приказва“.

В Златния фонд на БНР се съхранява песента „Пусти Димо“ по стихове на Кирил Христов, композитор Петко Стайнов, в изпълнение на Българска хорова капела „Светослав Обретенов“ с диригент Димитър Русков. Записът е от 1956 г.

„Кирил Христов знае що дължи на езика и го обича и работи над него. Никъде обаче езикът не достига до такова художествено съвършенство у него като в песните, написани по народни мотиви. Между най-хубавите му творения са тия, вдъхновението за които дължи на народните песни.” (Константин Величков)

„Кирил Христов даде най-хубавия апотеоз на народната наша реч и затуй тия песни ще останат скъпи завети за внуци и правнуци.“ (акад. Михаил Арнаудов)

И в преводаческото изкуство се проявява усетът на Кирил Христов към фонетичната музикалност на думите. Той е чудесен преводач на лирика и драми. Превежда: от немски Карл Бусе, Карл Шпита, Емануел фон Гайбел, Ернст Шернберг; от италиански Франческо Петрарка, Ада Негри; от френски Жан Ришпен; от руски Василий Жуковски, Константин Балмонт, Евгений Баратински, Лермантов, Пушкин и др. Негови творби се намират в превод на същите езици.

„Жени и вино! Вино и жени“

През 40-те години излизат стихосбирките „Игра над бездни“ и „Последни пожари“, в чиито поетични редове намират място равносметката от изминалия живот и е загатната темата за смъртта. През 1944 г. е отпечатан мемоарният му труд „Затрупана София“. Автобиографичните книги на Кирил Христов, сред които и „Ад в рая“ и „Време и съвременници“, представляват ценна архивна документалистика с висока художествена стойност, и са важен източник на информация за литературно-общественото развитие на България в края на XIX и първата половина на XX век. За пъстротата на столицата през 1889 г., когато 14-годишният младеж за първи път пристига в града с един раздрънкан файтон, чуйте в страници от „Затрупана София“. Чете актьорът Борис Арабов, а записът е от 1982 г.

Кирил Христов е творец с осъзнато интелектуално и писателско предимство, поет, който се нарежда сред големите личности на първата половина от българския XX век и автор, който в следващата половина на века та до наши дни е преоткриван като изкусен белетрист. Един модерен писател, интуитивен, с широко познание за света и с необичайни за времето си литературни теми.

По тази публикация работи Анна Капитанова

*Лиричните четения на стиховете на Кирил Христов се съхраняват в Златния фонд на Българското национално радио. Музикално оформление: БНР. Изпълняват актьорите Петър Чернев: „Кога печална есен наближава“, „Елегия“ и Сава Хашъмов: „Жени и вино! Вино и жени“. Записите прозвучават в ефир през 1985 г. в предаване, посветено на 110 години от рождението на поета.