„Върви из българската литературна нива като Жетварят на Йордан Йовков, потънал в нея, спира се, грижовно стрива житния клас, за да изрони в шепата си едва зреещи зърна на творчеството, още незабелязани от другите, да предвиди развитието и да подпомогне с несравнима всеотдайност изпичането на насъщния хляб на художественото слово“ – казва за него писателката Блага Димитрова.

Той е Владимир Василев, роден на 4 ноември 1883 година в Бургас, – юрист, член на Софийския апелативен съд, литературен и театрален критик, основател на списание „Златорог“, директор на Народния театър „Иван Вазов“. В началото на литературната си дейност сътрудничи на списание „Мисъл“. Помества статии по литературни, театрални и обществени въпроси в списанията  „Демократически преглед“ и „Съвременна мисъл“, във вестниците „Мир“, „Заря“, „Народ“ и други.

От юни 1923-та до март 1924 година Владимир Василев е председател на Артистичния съвет на Народния театър, а акад. Михаил Арнаудов е изпълняващ длъжността директор. От март 1924-та до януари 1926 година Василев е титулярен директор. В периода 1929 – 1939 година оглавява Театъра още три пъти, време, през което в състава му се включват Владимир Трандафилов, Зорка Йорданова, Марта Попова, Георги Стаматов, Иван Димов, Константин Кисимов, Невена Буюклиева, Ружа Делчева и други.

Театроведът проф. Васил Стефанов за работата на Владимир Василев  като директор на Народния театър „Иван Вазов”, запис 2004 година, Златен фонд на БНР:

Владимир Василев е един от нашите най-изтъкнати и оспорвани литературни и театрални критици. Той свързва името си със защитата на патриарха на българската литература Иван Вазов и с утвърждаването на най-проникновения наш лирик Пейо К. Яворов в периода преди Първата световна война. Василев е и главен редактор на сп. „Златорог“, което в периода 1920 – 1943 година се превръща в антология на най-значителните ни литературни постижения. Една от големите му заслуги като критик е, че забелязва, открива и дава път чрез списанието на поредица от талантливи творци като Йордан Йовков, Никола Фурнаджиев, Йордан Стубел, Йордан Бадев. Автор е на псевдонимите на Багряна и Стубел.

„Говорим един език, но и езикът ни говори нас” – публицистът Петър Увалиев цитира Владимир Василев, запис 1993 година, Златен фонд на БНР:

Самият той влага много усилия, за да ни завещае образци на достойнство в литературния живот: „Между сектантството и демагогията“, „Хулиганството в литературата ни“, „Именно на ясни позиции“ и особено „Бараж от литературни формули“. Убеден е, че „всеки истински творец е фанатик в своето дело“, но този „фанатизъм“ не е сляп и глух, а се отнася до вярната оценка на творбите, в които има истинско изкуство – „не съществува класово изкуство“, било то „буржоазно“ или „пролетарско“. Подобно на останалите критици около „Мисъл“ Владимир Василев търси сравнение с европейската литература, най-вече с немската, отстоява принципа писателят да стои над тълпата и да създава високохудожествена естетическа илюзия на живота с чувство за собствено нравствено надмощие. Без да игнорира социалните мотиви, критикът поставя над всичко емоционалното чувство, което дава обаяние на произведението.

Въпреки че всички признават присъствието на Владимир Василев в нашия литературен и театрален живот, почти няма по-трагична, тъй грубо и публично отричана, толкова поругавана личност като неговата. Последователно го изоставят най-близките сътрудници на „Златорог“, а между тях и такива, които тъкмо на страниците на това списание получават утвърждаване и признание. След 9 септември 1944 година бележитият литературен критик и редактор е арестуван, лишен от правото да публикува и изключен от Съюза на българските писатели. За да го унизят възможно най-болезнено, му позволяват да бъде коректор на чужди, понякога графомански съчинения. Омразата към твореца е мотивирана от опонентите му с отричане на неговите естетически позиции.

Владимир Василев умира в София на 27 декември 1963 година, но на погребението му са забранени некролог и произнасяне на прощални слова. „Ако някой ден се намери български писател сполучливо да опише тези дни и това погребение, смятайте, че е възкресена цяла епоха в нашия живот, с нейните порядки, страхове, варварство“ – коментира Тончо Жечев* сбогуването с „папата на литературния свят“. – Защото дивите нрави на тази страна бяха направили така, че един от първенците ѝ да си иде като престъпник. Гробарите почакаха, повъртяха се малко и като видяха, че никой не знае какво да прави, спуснаха ковчега.“