„Зад фронтовата линия, в района на Смоленск, се намира Катинската гора — мястото на ужасното масово убийство, където екзекуторските отдели на НКВД (Националния комисариат по вътрешните работи), изпълнявайки заповедите на кремълските касапи, по зверски начин са избили 12 хиляди военопленници, офицери и подофицери от бившата Полска армия. Немската медицинска комисия, заедно с доктор Праговски, установяват типичния болшевишки способ на екзекуция — изстрел в тила. Мястото на излизане на куршума е на челото или в горната част на черепа на жертвите. Всички полски офицери са убити през есента на 1940 година.“ (съобщава немската военновременна филмова хроника).

„С постановление на извънредната комисия при НКВД, за разследване на злодеянията, извършени от немските окупатори, беше създадена специална комисия за разкриване на обстоятелствата по разстрела на полските офицери в Катинската гора. Всеки труп беше подложен на щателна съдебно-медицинска експертиза. Убийствата са извършени с изстрел в тила — любимият метод на гестаповските убийци. От състоянието на труповете, мозъка и дрехите може да се направи извода, че разстрелът на поляците е направен не по-рано от есента на 1941 година.“ (съобщават съветските филмови хроники след края на Втората световна война).

Катинското клане

В тези документални военни хроники, които режисьорът Анджей Вайда вгражда в едноименния си филм, посветен на неизвестно село, което се намира близо до Смоленск — Катин, е показана работата на пропагандната машина от двете страни на фронтовата линия. По силата на Пакта за ненападение между Германия и Съветския съюз на 17 септември 1939 година източните територии на Полша са завзети от Червената армия, а с решение на Политбюро на КПСС, подписано от Сталин на 5 март 1940 година, пленените полски офицери са избивани в подземията на НКВД в Смоленск, Твер, Харков и в Катинската гора.

„В Германия разговорът за „масовите престъпления на другата тоталитарна диктатура на XX век, комунистическата, е един много труден процес”, обобщава в интервюто на Мая Бонева в предаването „Преди всички“ на програма „Хоризонт“ журналистът Милен Радев, който отразява филмовия фестивал „Берлинале“:

„Във всяка война първо загиват мъжете, които се бият в нея, но всъщност първата жертва на войната винаги е истината“, тази древна мисъл припомня в интервю за Българското национално радио (БНР) актьорът Богдан Глишев пред Ивайла Александрова:

От пролетта на 1943 година Катинското клане (пол. Zbrodnia katyńska; рус. Катынский расстрел) заема сериозно място в световните медийни анализи, които отразяват военните събития от фронтовете на Втора световна война. Информацията за извършените от НКВД масови разстрели на 15 хиляди военнопленници още през 1939 година разтърсва световната общественост.

В своето изследване „Залогът Катин и българската следа в него“ доц. Ани Златева от Института за исторически изследвания на БАН посочва книгата на съветския историк Наталия Лебедева „Катин: престъпление срещу човечеството“ („Катынь: преступление против человечества“), издадена в Москва през 1996 година, в която е описано участието на българския патологоанатом доц. д-р Марко Марков. Той е включен в Международната комисия, посетила Катин от 28 до 30 април 1943 година.

Пътуването на доц. Марко Марков, което се осъществява за сметка на Германското посолство в София и с връчения му специален паспорт, е и „правителствена мисия решена от министър-председателя Богдан Филов“, която той не може да откаже. В Берлин доц. Марков се запознава с останалите членове на сформираната експертна комисия: медицински инспектори, лекари (сред които само 4 патоанатоми), немски журналисти и организатори. Работата на комисията започва с „предварително извадени от общите гробници тела“.

„От всеки член на комисията — пише  доц. Ани Златева — се попълва анкетна карта, в края на която изискват лекарят да впише своята оценка за общото състояние на трупа и времето на разстрела. Заключението (според доц. Марков) е трябвало да бъде съставено веднага и без консултации с останалите колеги. За това са следили поставени от организаторите „придружаващи лица“. Оповестената и проведена научна конференция има по-скоро информационно-познавателен, а не научен характер. За това говори не само наложеното й ръководство (военно, а не научно-медицинско), а и фактът, че се прави по един чужд за слушателите доклад. При всеобщото заключение, че смъртта е настъпвала вследствие на изстрел в тила от близко разстояние, става безсмислено лекарите от комисията да посочват точния изпълнител, което е работа на следствените органи, а не на лекарския екип. В този порядък организираният оглед на разкритите предварително могили и посещението на селска къща – своеобразен музей от вещи на убитите полски офицери, за участниците прилича повече на злокобна тури­стическа разходка, отколкото на научно-експертна работа за лекарски екип. Докарваните под конвой свидетели и то без преводач, наложената дискусия относно възрастта на засадените върху общите могили дръвчета (борчета), будят съмнение и предизвикват към размисъл — както относно извършителя, така и за целта, която така настойчиво преследва Райха със свикването на самата Международна комисия. Де факто, разгласената „само­стоятелност“ на поканената Международна комисия остава пълна фикция, защото още с пристигането си нейните членове попадат под прекия контрол на немските домакини.“

Пред III Върховен състав на Народния съд от 1945 година, пред който е подсъдим, доц. Марков описва като „твърде странен“, дори „зловещ“, начина, по който е подписан заключителният протокол на комисията. Подготвен предварително от домакините, той е прочетен пред участниците в мнимата научна конференция, след което всеки един от лекарите е извикван поотделно да подпише протокола.

„Всички делегати безпрекословно се изреждаха и не казваха нито дума. Те не направиха никакво възражение. Нито някой се опита изобщо да се отърве да не подпише. Не беше възможно. Между нас и света беше Гестапо“, разказва още пред Народния съд доц. Марков.

Подписаният тогава официален протокол, както и документалния и описан веществен материал в Катин, е в основата на отпечатаната от Министерството на пропагандата „Бяла Катинска книга“ (Amtliches Material zum Massevmord von Katyn. Im Auftrage des Ausweirtigen Amtes auf Grund urkundlichen Beweismaterial Zusammengestelet. Berlin, 1943). В нея са публикувани заключенията за масовите разстрели в Катин, анкетните карти и протокола на Комисията, в който ясно се вижда, че картата на доц. Марков е без заключение. „Катинската книга“ е представена и на Нюрнбергския процес от страна на защитата като доказателство за вината на съветското НКВД за трагедията край Смоленск.

Истината за Катин

„С покъртителната човешка трагедия, разиграла се на хълма на Катин — продължава  доц. Златева — обаче, започват недостойни задкулисни игри от страна и на двете воюващи групировки за извличане на политически изгоди под предлог неизменно в името на истината.

Според Райхсканцеларията, случаят Катин трябва да бъде представен пред световната общественост „не като пропагандна битка на ужасите, а като фанатична жажда за правда“, която да бъде развита в държавническа акция в сферата на висшите интереси“. Следователно, чрез трагедията на Катин нацистка Германия се стреми да внесе разкол в антихитлеристката коалиция с провокирането на широки обществени дискусии за характера на съюзника и целите, които преследва. Интересът се свежда до дискредитирането на Съветския съюз пред световната общественост. „Народите да се замислят, зашеметени от болшевишките зверства, върху евентуалното си съвместно бъдеще под руско-еврейски ботуш“. Разбира се, те трябва да забравят за зловещата „Кристална нощ“ и операцията „Мрак и мълчание“ в Германия и налаганата с огън и меч теория на расите, (най-вече за „недоразвитата славянска раса“). Що се отнася до разстреляните полски офицери, становището на Фюрера е изразено от Гьобелс само три дни след разкритията – 17 април 1943 година: „…за нас те не са нито главен, нито национален въпрос, а повод…“

Като си дава точна сметка за преследваните от нацистите цели, Лондон официално поддържа Сталин и прави всичко възможно да предотврати разрива между Полша и СССР. Английският премиер обещава на съветското правителство да въведе „нужната дисциплина и контрол върху полската преса, излизаща в Кралството“, която да се разграничи от досега изразеното становище за вина на русите. Радио Лондон, в емисията си на полски и български език, на16 април 1943 година подсказва позицията на парламента край Темза: „…Битката, която води немската пропаганда в Катинската гора и върху везните на която тя хвърля повече от 10 хиляди убити, може да има голямо значение за изхода на войната, така както която и да е друга битка, в която участват хиляди живи бойци. Не трябва да допуснем немците да спечелят тази битка. С това обаче ние не искаме да кажем, че не трябва да водим тази битка и че в нейното развитие не следва да се месим. За това вмешателство има един път: веригата от немски лъжи може да бъде разкъсана само от истината!“

На 28 февруари 1945 година III върховен състав на Народния съд произнася оправдателна присъда за доц. Марков. В нея председателят Борис Лозанов отбелязва, че „доц. Марков, участник в Международната медицинска комисия, устроена по принуда от немското правителство за изследване масовите гробове в гората Катин при Смоленск, със слово, печат или действие в или вън от България не е допринесъл нищо ценно и съществено за провеждане политиката на тогавашното правителство у нас, несъвместими със задълженията на България като неутрална страна към СССР, което го оправдава по обвинението му по чл. 2, т. 2 и 10 от ИЗ за Народното събрание.“

„Това, което се премълчава в залата на съда — заключава  доц. Златева — е, че доц. Марков, изплъзнал се по чудо от лапите на Гестапо, попада в клещите на КГБ. Той е много необходим на съставената специално за случая Катин с Указ на Върховния съвет на СССР Извънредна комисия. Притиснат „по сталински“, прекият участник — лекарят М.Марков, след месец дава своето съгласие да свидетелства в полза на съветската версия. Навярно изборът му е бил труден, но предрешен. Още през 1943 г. патологоанатомът пред свои близки и пред научния си ръководител проф. д-р Москов изразява съмнение относно истината по „добре обмислената и изключително умело създадена мистерия Катин“, превърнала се в кошмарна сянка на живота му.“

В своя заключителен протокол, Международният военен трибунал за осъждане на виновниците за разпалването на Втората световна война не приема конкретно становище за отговорните за Катинското клане. Това се тълкува като недоказаност на обвинението, а съдиите не вярват на свидетелите и от двете страни. Пред тях са поставени обемистият отчет на немската защита „Бялата катинска книга“, свидетелските показания на ген. Оберхойзер и още двама командири от армиите „Център“, както и заключителният протокол на Международната медицинска комисия от 1943 година. След оповестените пред света зверства на фашизма в Бухенвалд, Равенсбрюк, Освиенцим е трудно да се приемат доводите им срещу извършителите на катинското клане.

„След публикуваните над две хиляди научни изследвания и най-вече, провокираното от историците официално заявление на ТАСС от 13 април 1990 година, с което Правителството на СССР признава виновността на съветската страна по делото Катин, то се превърна в символ на всечовешко обвинение срещу тоталитарната сталинска система. Българската следа в него прекъсва с пречупения завинаги живот на един млад лекар. Архивните документи доказват, че в гигантския сблъсък на двете жестоки системи, за които моралът е само една презумпция, българинът доц. Марко Марков се е държал достойно, според силите и възможностите си.“

По време на отбелязването на 70-годишнината от трагедията на среща с полския си колега Доналд Туск, тогавашният руски премиер Владимир Путин заявява на мемориалния комплекс „Катин“:

„Тези престъпления не могат да имат никакви оправдания, в нашата страна е дадена ясна политическа, правова, нравствена оценка на злодеянията на тоталитарния режим и тази оценка не подлежи на никакви ревизии.“

След това изказване, в което Русия категорично се разграничава от Съветския съюз, медиите отправят критики към Путин, че не е поднесъл извинение на полския народ. На тези критики руският президент отговаря с думите:

„Руснаците и поляците са били жертви на режим, който е убивал без оглед на потекло, раса и религия. Колкото и горчива да е истината, не е по силите ни да променим миналото. Руският народ, който е преминал през ужасите на гражданската война, насилствената колективизация, масовите репресии от 30-те години, може би по-добре от всеки друг разбира какво значи за много полски семейства Катин.“

На 16 април 2012 година Европейският съд по правата на човека постановява, че Русия е нарушила правата на роднини на поляците и определя случилото се като военно престъпление.