„Винаги съм бил убеден, че един композитор трябва да доверява на хартия само онова, което чувства, независимо от възприетия стил. Великата музика, убеден съм в това, винаги идва от сърцето. Музиката, създадена само чрез прилагане на техника, не струва хартията, на която е написана. Аз не съм композитор модернист в истинския смисъл на думата. Макар и без предубеждение да се отнасям към новите идеи в музиката, аз никога не съм се опитвал да опровергая установените закони на хармонията и композицията. Напротив, винаги съм търсил вдъхновение в творчеството на великите композитори (никога не преставам да се уча от Моцарт) и моята музика в основата си се опира на традициите и израства от тях.“

Думите на Морис Равел (1875 – 1937) в отговор на въпрос за отношението му към модните течения в музиката през 30-те години на миналия век, по категоричен начин показват неговото творческо кредо, макар той самият да е причисляван към новаторите. Равел е един от най-значимите френски композитори на XX век, а неговото творчество вълнува милиони почитатели по цял свят със своята емоционалност и сложна, но изтънчена и прецизна оркестрация.

Ранни години и образование

Жозеф-Морис Равел е роден на 7 март 1875 година в Сибур, малко градче в югозападна Франция, близо до испанската граница. Баща му Пиер-Жозеф Равел е инженер и изобретател, с интереси към музиката. Той е родом от Швейцария и вярва силно в технологиите и научния прогрес. Вероятно благодарение на него, Равел отрано развива афинитет към прецизността, не само в музиката, но и към начина, по който я композира.
Майка му, Мари Делуар, е с баски произход, което обяснява любовта на Равел към испанската музика, намерила отражение по-късно в негови творби.
Равел започва да свири на пиано още на 6-годишна възраст, а през 1889 година, когато е 14-годишен е приет в Парижката консерватория – най-престижното музикално училище във Франция. Учи пиано при известния пианист Шарл де Берио. Като студент той написва първите си зрели произведения, в които проличава силната индивидуалност на младия композитор. В началото на творческия си път Равел пише в духа на импресионизма на Дебюси. По-късно неговата музика значително се отделя от това направление. Въпреки изключителния си талант, той не се вписва напълно в академичната среда, защото музиката му е считана за прекалено новаторска.
В последната година на обучението си постъпва в класа по композиция на Габриел Форе, който оценява таланта му и го насърчава да експериментира. По негова идея Равел създава едни от най-известните си симфонични пиеси по испански теми – „Хабанера“, „Павана за една покойна инфанта“ и „Старинен менует“.

От скандала с Римската награда до символ на прогресивно творчество

Между 1900 и 1905 година Равел участва няколко пъти в популярния конкурс Prix de Rome (Римската награда), който дава възможност за специализация в Рим. Въпреки че представя достойни творби, журито систематично го отхвърля. През 1905 година той дори не е допуснат до финалния кръг, което предизвиква огромен скандал във френските музикални среди и довежда до оставката на директора на Консерваторията. Лично Ромен Ролан се застъпва за младия композитор: „Не разбирам защо е нужно на всяка цена да се запази Римската школа, щом това се прави, за да се затварят вратите ѝ пред онези рядко срещани артисти, които носят у себе си нещо оригинално.“

След скандала, Равел напуска Консерваторията и започва да гради име като независим композитор. Неговите творби от този период – „Игра на водата“, „Испанска рапсодия“ (първата му голяма оркестрова творба), „Гаспар на нощта“, „Огледала“ и др. му носят широка популярност. През 1912 година завършва балета „Дафнис и Хлоя“, създаден за трупата на Сергей Дягилев. Това произведение, макар и първоначално недооценено, днес се смята за шедьовър на импресионизма. До началото на Първата световна война Равел е сред най-известните френски композитори, а името му е един от символите на прогресивното творчество на новия век.

„Испанска рапсодия“ – изпълнява СО на Чехословашкото радио, диригент Емил Чакъров, документален запис от „Пражка пролет“, 1977 година:

Финал из балета „Дафнис и Хлоя“, (в предаване „Сцена, палитра, екран“ от 1972 година):

„Гаспар на нощта“ – изпълнява на пиано Веселин Станев, документален запис от 2-рия тур на конкурса „Маргарита Лонг“, носител на 3-та награда, запис 1986 година:

Годините като доброволец в Първата световна война се отразяват неблагоприятно на деликатния физически и емоционално творец. Почти 40-годишен тогава, поради крехката си физика той е зачислен като шофьор на санитарен камион и преживява трагично събитията, на които е свидетел. Получава травма и е освободен предсрочно. До края на живота си страда от хронично безсъние. През 1917 година завършва своята забележителна клавирна сюита „Гробът на Купрен“, която оркестрира две години по-късно. Тя е посветена на загинали негови приятели на фронта, като всяка част носи конкретно име. Въпреки тежкия повод, музиката му не е наситена с тъга и думите, с които той обяснява това са: „Мъртвите са достатъчно скръбни в своето вечно мълчание“.

„Гробът на Купрен“, изпълнява на пиано Венцислав Янков, документален запис 1994 година:

„Изцяло достъпен за ухото на непросветения“

В зрелия си творчески период Равел създава произведения, които затвърждават неговата слава не само в Европа, но и в САЩ, където от ноември 1927 година до април 1928-ма прави забележително и вдъхновяващо за него турне. По повод ентусиазираната публика и печат възкликва: „Подобно нещо не би могло никога да се случи в Париж!“
Като страстен почитател на джаза, той се запознава и с Джордж Гершуин, на когото дава уроци по оркестрация. През 1929 година става почетен доктор на Оксфордския университет.

През 1928 година той създава своето най-известно произведение „Болеро“ – еднообразен, но хипнотичен оркестров танц, базиран на постепенно нарастващо оркестрово изграждане върху една и съща тема. Интересното е, че самият Равел смята тази своя творба за „музикален експеримент“. Когато известната руска танцьорка Ида Рубинщайн му поръчва произведение за балет, той решава да напише нещо „механично“, с монотонна ритмика. „Болеро“ обаче става изключително популярно за изненада на своя автор, дори се твърди, че той с ирония казва: „Аз съм написал само една творба, която е без музика. И всички я харесват!“ Въпреки това успехът е толкова масов, че творбата е наречена „чудо в изкуството“ от самия Прокофиев.

„Болеро“ – изпълнява Държавният академичен СО на СССР, диригент Емил Чакъров, документален запис 1983 година:

През 1932 година Равел претърпява автомобилна катастрофа. Развива неврологично заболяване, което му отнема способността да композира и свири през последните години от живота си. Трагична немощ, която, уви, осъзнава и с тъга признава: „Умът ми е пълен с идеи, но когато искам да ги запиша, те изчезват…“

Подлага се на мозъчна операция с надежда да се възстанови, но след нея изпада в кома и умира на 28 декември 1937 година, на 62-годишна възраст.

В изказване за музиката на 20-ти век композиторът проф. Пенчо Стоянов говори с възхищение за новаторския принос на „великия представител на френската музика“ Морис Равел и за някои от неговите творби, запис Златен фонд на БНР 1982 година:

Равел често е наричан перфекционист, защото неговите композиции са внимателно обмислени и детайлно изградени. „Съвършенство, това е нещото” – казва той. Затова работи бавно, което от своя страна го кара да се съмнява в собствените си постижения. Аз се провалих в живота” – пише в писмо до приятел и продължава: „Аз не съм един от великите композитори. Всички велики композитори произвеждат музика в огромни количества. В техните работи има всичко – и хубаво и лошо, но винаги има количество. Обаче аз пиша сравнително малко, работя бавно, капка по капка.”

Някои наричат създаденото от Морис Равел „фабрика за шедьоври”. В писмо до италианския си колега Алфредо Казела Равел споделя: „Писането добива при мен характер на тежка болест. А симптомите – вътрешен огън, безсъние, загуба на апетит.” Едва след смъртта му откриват в ескизите многобройни поправки и варианти, които чертаят пътя към съвършенството.

Франсис Пуленк, един от големите френски композитори, казва: „Равел е майсторът на кристалната яснота – всяка нота е поставена с хирургическа точност.“

А неговият биограф Марсел Марна твърди: „Морис Равел е последният композитор, който без да е ретрограден, отговаря на критерии, които биха могли да бъдат приети от Монтеверди, Хайдн или Бетховен. Именно затова той е последният композитор, изцяло достъпен за ухото на непросветения.“