Самюъл БекетКарикатура на Едмунд З. Валтман
Самюъл Бекет

Ирландският драматург, романист поет и критик, носител на Нобеловата награда за литература за 1969 година Самюъл Бекет е една от литературните легенди на 20 век.

Eднаквостта на човешките същества и техните действия, суетата на човешките амбиции, безполезността на мисълта – песимизъм, по-дълбок от който и да е вложен в думи преди. Бекет всячески се опитва да ни убеди, че всичко е безнадеждно, безсмислено, безцелно и най-вече мъчително – съществуване, което не можем да издържим.

В очакване на Бекет

Самюъл Баркли Бекет се ражда през 1906 година в предградието Фоксрок на Дъблин. Подобно на други световноизвестни ирландски писатели Джордж Бърнард Шоу, Оскар Уайлд и Уилям Бътлър Йейтс, той произхожда от протестантски, англо-ирландски род. Учи в Кралското училище „Портора“, а от 1923 до 1927 година изучава романски езици в Тринити Колидж, Дъблин, където получава бакалавърската си степен.

След кратко пребиваване и преподавателска дейност в Белфаст, той става лектор по английски език в Екол Нормал Сюпериор в Париж през 1928 година. Там се запознава с провокативния ирландски писател Джеймс Джойс, автор на противоречивия модерен роман „Одисей“. В следващите две години, докато помага на Джойс в неговите проучвания за „Бдение над Финеган“, Бекет създава и първото си критическо есе „Данте… Бруно… Вико… Джойс“, с което утвърждава метода на писане на Джойс и застава срещу критиките за неясното и неопределеност в жанра „поток на съзнанието“.

През 1930 година Бекет се завръща в Тринити Колидж, за да продължи преподавателската си дейност, този път по френски, но само след четири семестъра подава оставка. Тя слага началото на едно дълго пътуване от Лондон през Франция, Германия и Италия, докато накрая, през 1937 година Бекет решава да се установи в Париж.

Войната на Бекет

Ирландското поданство на Самюъл Бекет му позволява да остане в Париж като гражданин на неутрална държава по време на Втората световна война. Участва във Френската съпротива, а членовете на неговата група са арестувани от Гестапо през 1942 година. Той и съпругата му успяват да избягат в неокупираната зона, където остават до края на войната. За участието си в съпротивителното движение Бекет получава Военен кръст за храброст.

В следвоенните години работи като доброволец за Ирландския Червен кръст, а след това като преводач във военна болница в Сен Ло, Нормандия. В Париж започва и най-плодотворният му период като писател. През 50-те години написва романите „Молой“, „Малоун умира“, „Мерсие и Камие“  и пиесите „В очакване на Годо“,„Елевтерия“, „Ендшпил“( „Краят на играта“), както и две книги с разкази, и книга с критика. През 1969 година му е присъдена Нобелова награда за литература. По-късните му творби включват поезия и сборници с разкази и новели.

„Той се скита сред мъгливи блата, които изглеждат сюрреалистично, разговаря с дребните хора за собствените си лоши сънища, пише доклади за интроспектирани черни видения с нещо като красноречие. Като актриса, която притиска сценичното си бебе-кукла, неговите езиково-пламенни размишления разказват приказки, които не се случват съвсем там“, пише за Бекет авторът на „Прекосяването на Атлантика“ Мелвин Мадокс.

Естрагон – „Прекрасно местенце. Всичко ти се усмихва. Да се махаме.“
Владимир – „Не можем.“
Естрагон – „Защо?“
Владимир – „Нали чакаме Годо.“

Монолог на Владимир от пиесата „В очакване на Годо“, който изпълнява Йосиф Сърчаджиев през 1988 година, е съхранен в Златния фонд на Българското национално радио.

„Бекет е постигнал теоретично невъзможното – пиеса, в която нищо не се случва и въпреки това публиката не може да откъсне очи. Още повече, втората част почти повтаря първата, тоест Бекет е написал пиеса, в която не се случва нищо два пъти“, обобщава литературният критик Вивиан Мерсие.

Щастливите дни на пиесите на Бекет в България започват твърде късно и поставят актьорите и публиката в непривична за тях среда. Актрисата Славка Славова разказва в свое интервю за БНР от 1991 година за първите сценични бекетови абсурдистки предизвикателства.

За удоволствието от работата и смисления театър в пиесата на Бекет „Краят на играта“, която поставя в театър „София“ през 2000-та година, говори и режисьорът Гриша Островски.

„Бекет е изключително предизвикателен автор за българските актьори и въобще за българската театрална традиция“, потвърждава в интервю за БНР от 2009 година режисьорът Лилия Абаджиева.

Възможно ли е подготовката на пиеса на Бекет да се обърка по такъв абсурден начин, сякаш за да предизвика актьора Армен Джигарханян и режисьора Крикор Азарян. Отговорът те намират в едно далечно пътуване на изток. За пътят и пътуването към „Последната лента на Крап“ говори маестро Азарян в интервю за Българското национално радио от 1996 година.

„Нищо друго няма значение, само писането. Нищо друго не си заслужава … отпечатък върху тишината.“

По тази публикация работи Милен Димитров

Гласът на нобелистите в Златния фонд на БНР