Елена Снежина – живот, който стана изкуство

„Цялото ѝ същество излъчваше светлина, светеха дълбоките ѝ сини очи, светеше като ореол копринената ѝ коса, бодрата стъпка, звънтеше неповторимият звук на нейния глас, жестът на красивата ѝ ръка – цялата ѝ външност говореше за вътрешната ѝ хармония и благородство. Елена Снежина не обичаше големите думи и театралните пози. Животът и театърът бяха за нея една и съща истина, в която се осъществяваше призванието ѝ на жена.“ Образът на известната българска театрална актриса оживява отново чрез сърдечните думи на дъщеря ѝ Олга Кирчева.

Година по-късно е завършена и сградата на Народния театър, а за негов артистичен директор е назначен големият чешки актьор и режисьор Йозеф Шмаха. Той убеждава талантливите отцепници – Кръстьо Сарафов, Васил Кирков, Адриана Будевска, Атанас Кирчев, да се върнат. Заедно с тях, след конкурс, е приета и Елена Снежина. В Народния театър тя играе предимно ролите на благородните дами и кокетките.

Снима се и в един от първите български филми „Дяволът в София“ на режисьора Васил Гендов. Заедно със Сава Огнянов ръководят драматическа школа за млади артисти, в която се обучават много бъдещи театрални и филмови актьори.

На 2 януари 1930 година в Народния театър се играе юбилейното представление на Елена Снежина „Ветрилото на лейди Уиндърмир“ от Оскар Уайлд. За 25 години на сцената голямата актриса е изиграла 200 главни роли и десетки, но запомнящи се второстепенни.

В юбилейния лист писателката Анна Каменова ѝ посвещава есето „Жената на 20 години“.  „Тя учеше ролите си със същата лекота и изящество, с които плетеше покривката или садеше цветята в градината“, разказва за живота ѝ на сцената дъщеря ѝ Олга Кирчева. Записът от 1966 година е съхранен в Златния фонд на Българското национално радио.

За своите нови роли Елена Снежина се подготвя до най-дребните подробности, независимо от това колко големи или малки са те. Изучава основно автора, както и всичко, което може да се прочете от него и за епохата или страната, в която е живял. Изграждането на сценичния образ включва и издирването на оригинала на пиесата, който тя прочита, за да открие не само какво е искал да каже чрез него авторът, но и за да проумее какво се стреми да внуши с творбата си драматургът.

„Домът на Снежина беше чист и лъчезарен, като самата нея. В него имаше атмосфера на театър и изкуство. Високите скъпи вази, подарени на Снежина за юбилея ѝ, бяха винаги пълни с цветя“, допълва благородния образ на Елена Снежина Ирина Тасева.

„Съдбата на всички артисти е да бъдат забравени почти веднага щом слязат от сцената – пише Елена Снежина – Възхищават ни се, радват ни се, но слезем ли от сцената, следващото поколение вече нищо не знае за нас. Но има една утеха за артиста, една голяма утеха, че все пак този забравен артист е запалил някъде някое сърце, което ще продължи неговото дело - ще стигне и надмине неговото изкуство и по този начин този свещен огън ще се предава от поколение на поколение и ще свети вечно през всички векове.“ 

„Артистът носи на сцената новия човек, към който всички се стремим, но когото мъчно осъществяваме в живота си. И ето че се спуска завесата. И заедно с последното представление в живота на артиста умира и неговото изкуство. Настоящето става веднага минало и изчезва в бъдещето. И само някъде, в някоя страница на театралната история остава едно име – Елена Снежина, което е било пълно със съдържанието на един човешки живот, което днес няма съдържание. И когато остаря, старостта на сцената беше естественият край на нейния живот“, изказва своите думи на почит към паметта на майка си Олга Кирчева, в интервю за БНР през 1966 година.