„За нашето поколение той беше удивителен пример за жизненост – споделя изкуствоведът и театрален критик Севелина Гьорова. – Ние гледахме как той идва в театъра, как енергично се изкачва по стълбите с бастунчето отзад, как приветливо отговаря на поздравите и как продължава да тананика. Той неуморно се интересуваше какво става на сцената, как живеят артистите, какво ги вълнува. И непрекъснато сравняваше с онова начало, на което беше не само свидетел, но най-активен участник. Пионерът на българския театър следеше пътя на нашето театрално развитие, радваше се, че театралното дело, което беше смисъл на неговия живот, все повече става център на внимание, все повече увеличава общественото си значение и се превръща в могъщ духовен фактор на нашата действителност. Той имаше удивителна памет, за каквато може да мечтае всеки актьор и всеки историк, имаше неспокойствието на твореца и страстта на колекционера. Имаше преклонение към всяка театрална диря, която превръщаше в реликва.“

Наричан живата история на българския театър, Иван Попов (10 септември 1865 – 11 февруари 1966) е един от първите радетели и основоположници на професионалната сцена у нас. Актьор, режисьор и общественик, той остава в историята и с епохалната си дейност като историограф на българския театър.

Роден в Карлово и останал кръгъл сирак на 12-годишна възраст, той е принуден сам да се бори и търси своя път в живота. Заминава за Пловдив не само, за да търси прехрана, но и да изпълни последната бащина заръка – да не става чиновник, а да научи занаят. За този период от живота си – трудното детство, работата в печатницата на Христо Г. Данов, който променя фамилията му от Папазов на Попов, и за първите си изяви на театрална сцена разказва актьорът в запис от 1956 година:

Освен че участва активно в театралната трупа на Печатарското работническо дружество, Иван Попов е сред създателите на Румелийския театър (1882) и Пловдивската любителска театрална група. Успехът на представленията е толкова голям, че някои от актьорите, сред които и Попов, са поканени да се преместят в столицата. Изминали са само 9 години от Освобождението. София жадува за театър, но няма нито построена сграда, нито осигурено финансиране за такава дейност. Ентусиастите обикалят по министерства и канцеларии, за да търсят съмишленици, които да помогнат на зараждащото се театрално дело у нас. В крайна сметка правителството отпуска 3000 лева, а общинската управа предоставя място за строеж на театър, който артистите решават сами да построят. Сключват договор с предприемач, намират художник за изработване на завесата и декори. За 25 дни дъсчената сграда е построена там, където днес се извисява Народният театър „Иван Вазов“. Наричат го театър „Основа“ със съзнанието, че поставят основите на място, в което ще се развива и израства българското театрално изкуство.

Важен за професионалното развитие на Иван Попов е периодът 1901–1902 година, когато е изпратен от Министерството на народното просвещение на специализация в Москва и Петербург. Оттогава е неговият спомен за запознанството му с Максим Горки, като предавайки разговора си с писателя, Попов споделя и своите впечатления от българския театър по онова време:

След завръщането си в България става актьор и помощник-режисьор в Народния театър, който вече има нова и модерна сграда. Освен един от първите майстори на нашата сцена, той е и един от първите български режисьори. Осъществява над 70 постановки, като с особено внимание се отнася към българското драматургично творчество. Не е случаен фактът, че именно той поставя историческите драми на Иван Вазов – „Борислав“ и „Към пропаст“. След премиерата на „Към пропаст“ Вазов изразява своята признателност към режисьора, подарявайки му за спомен сребърна табакера.

През 1923 година по време на представление в Народния театър избухва пожар. Щетите са огромни. Подведени под отговорност са тогавашният директор на театъра Христо Цанков–Дерижан и Иван Попов като режисьор на спектакъла. Уволнени са над 50 души – артисти, служители и технически персонал. Сред тях е и Иван Попов. Заедно със съпругата си, драматичната артистка Мария Попова, те започват работа за Столичната драматично-оперна трупа. След това Попов влага способности и амбиция като артист и режисьор в Кооперативния театър, а после и в новосъздадената драматична трупа „Сълза и смях“.

След оправдателна присъда на Софийския окръжен съд през 1928 година Иван Попов е удостоен от Министерството на просветата със званието „Почетен артист на Народния театър“.

Последното излизане на Иван Попов на голямата сцена на Народния театър е през 1933-а. Режисьорът Н.О.Масалитинов го кани да гастролира в „Ревизор“. Всъщност това не е първата среща на актьора с творбата на Николай В. Гогол. Той участва като актьор и режисьор в първото представяне на комедията на руския класик на българска сцена през далечната 1904 година, като запис от неговото превъплъщение в ролята на Градоначалника е съхранен в Златния фонд на БНР:

След 1933-а, още здрав и работоспособен, Попов старателно подрежда събраните от него свидетелства за и от живота на театъра. Така до 1960 година последователно излизат петте тома „Миналото на българския театър – спомени и документи“ – титаничен труд, плод на неговата упоритост, търпеливост и последователност. От неговите страници блика възрожденска чистота, като го прави неоценимо богатство за изследователите на театралното дело у нас.

Започнал като любител актьор през 90-те години на XIX век, Иван Попов извървява с отдаденост и посвещение на сценичното изкуство своя столетен жизнен път, като остава една от забележителните личности в историята на българския театър.