Да се възхищаваш от себе си! Това е неоценим човешки атрибут, едничкото качество, което отличава човека от животните – като го прави смешен пред тях, разбира се.

Ненавиждам тълпата – дори ако се състои от мобилизирани мъдреци.

Една погрешна мисъл е твърде на мода у нас: мисълта, че писателите не се признават един другиго. Това не е вярно. Всички се признават. Само че всеки поотделно смята всички останали за далеко незначителни, може би едвам една конска сила в сравнение с него.

Фактът, че  ужасно голям брой хора пишат, е достатъчно оскърбителен, за да накара други съвсем да не пишат.

Що е журналист? Механически музикален инструмент: вържи му заплата, пусни му една идея – и завърти дръжката.

Има автори със странна съдба: когато се шегуват, публиката ги взема много сериозно, а когато говорят сериозно – публиката ги смята за шегобийци.

Това са някои от проникновените афоризми на Димитър Подвързачов – блестящ фейлетонист, публицист, баснописец, редактор и преводач от първата половина на XX век. Не по-малко даровито е и поетичното му перо, макар че той никога не изгражда този си образ в нашето литературно пространство. И това е най-голямата загадка около личността му. Подвързачов така и не издава нито една авторска стихосбирка. Дори не включва свои стихове в съставената от него и Димчо Дебелянов антология на българската поезия.

„Поет! – Охо! Аз винаги съм си представлявал поета далеко, далеко не това. (…) Не съм издал нито една книга. И надали ще издам. Страх ме е, че ще се намери критик, който ще ми каже: – Приятелю! Ти си помислил, изглежда, че да подвързваш и да пишеш книги е едно и също?!“ – заключва Подвързачов в своята кратка „Автобиография“ (1922). Неговият съвременник именитият проф. Д. Б. Митов определя тази самокритичност не като слабост, а като морална философия на автора:  „Никой не можа да разбере от пишещите братя, че Подвързачов изневеряваше на музата, не защото се смяташе себе си по-слаб от другите, а само защото много дълбоко чувстваше поезията и се боеше, че все трябва да се готви, за да даде нещо завършено и съвършено“ (в. „Литературен глас“, 1937).

Димитър Подвързачов (6 октомври 1881 – 13 ноември 1937) е роден в Стара Загора. Израства в немотия и без баща, който умира преди раждането му. Детството на момчето не е особено щастливо. Поради липса на средства не успява да завърши гимназия. Отново в своята „Автобиография“ той споделя: „Аз съм от твърде ранни години съвършено сам, та нямаше кой да ми даде нито особена наука, нито някаква специалност. Учител ми беше моят единствен баща Животът – уви, един пастрок баща и един зъл учител, които и до сега кълцат лук на главата ми.“

Макар и без образование, рано натрупаният житейски опит, кипящата в гръдта му любознателност и любов към книгата възпитават у него една достойна и интелектуална личност с изразен афинитет към литературата, но и силно повлияна от декадентски чувства. „Хуморът му е пропит с толкова много горчивина и скептицизъм – пише Д.Б. Митов. – За него може да се каже, че той не вярваше в никого, а често пъти дори и поради това свое съмнение биваше несправедлив към другите и към себе си. (…) Със своето остро жило Подвързачов жилеше всички, които не му харесваха и затова неговият хумор си остана чисто индивидуалистичен, без обществена основа.“

Малък човек може да не бъде голям писател, но голям писател не може да бъде малък човек.

Българинът е муха със самочувствието на аероплан.

Дай на българина власт и той започва да се разпорежда като в неприятелска държава.

За да бъдеш щастлив, трябват много условия, но най-първото е да си глупав. Най-често то заместя всички други.

И гаргите стоят с часове по антените, но с това не стават по-музикални.

Хората са обикновено много плитки: винаги имат предвид само онова, което говориш, а съвсем изпускат онова, което премълчаваш и което, в повечето случаи, е много по-важно.

О, живот! Аз все пак те обичам: ти се оказа напълно достоен за моето презрение.

Преди да се премести в София, Подвързачов работи като чиновник в Окръжната училищна инспекция, първо в родния си град, а след това в Шумен. В столицата пристига през 1907 година и поема длъжността секретар на Трета мъжка гимназия. Редактира хумористичните списания „Оса“, „Смях“, „Българан“ и много други литературни издания. На страниците им публикува спорадично басни, афоризми, анекдоти, фейлетони, стихове и проза под най-различни псевдоними, най-известните от които са: Хамлет принц Датски, Станьо Познавача, Забравен талант и др. Около списание „Звено“, което също редактира, обединява новото литературно поколение – Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Георги Райчев, Христо Ясенов, Йордан Йовков, Константин Константинов, Николай Райнов… Заради неоспоримия си нравствен авторитет и висока литературна култура го наричат Бащата.

През 1910 година заедно със своя близък приятел Димчо Дебелянов съставя първата „Българска антология. Нашата поезия от Вазова насамъ“. Тази книга е събитие в литературния ни живот. За първи път у нас се печата такова по рода си издание. Освен книгоиздателска привилегия, антологията има обществено-културна задача – на нея започва да се гледа като канон с най-стойностните произведения от Освобождението насам. Тази амбициозна инициатива на Подвързачов още веднъж затвърждава ролята му на стожер в литературните среди.

В Златния фонд на Националното радио гласът на твореца звучи с две негови произведения: „Жаба и вол“ – басня в изпълнение на актьора Рачко Абанджиев, запис 1954 година, и „На падналия другар“ – стихотворение, посветено на Дебелянов, в изпълнение на актьора Любомир Кабакчиев, запис 1971 година.

Участва в Балканската война, а по време на Първата световна е редактор в списание „Отечество“ и на вестник „Военни  известия“. Почти няма издание, на което да не сътрудничи през първата половина на миналия век. След войната работи във вестниците „Зора“, „Епоха“, „Час“, „Демократически сговор“, „Македония“ и др. През 30-те години издава единствената си цялостна книга „Как дяволът чете евангелието: Хумористични драски, мисли и парадокси, фейлетони“ (1932). През същия период започва да пише и за деца, най-вероятно провокиран от редактирането на вестник „Пътека“, където заедно с Елин Пелин води рубриката „Бай Станьо познавача“. От творбите му за деца най-известни са хумористичната поема „Приключенията на Крачун и Малчо“ и „Война в джунглите: Приказка в стихове“. Останалите произведения на автора започват да се събират и издават в отделни сборници, избрани съчинения и книги след смъртта му. Писателят умира внезапно от сърдечен удар на 56-годишна възраст.

В многостранната си дейност Димитър Подвързачов е и умел преводач на художествена литература – Горки, Гогол, Лермонтов, Достоевски, Шекспир, Мигел де Сервантес, Джек Лондон и други класически автори са само част от богатото му преводаческо наследство. За Народния театър, където известно време работи като драматург, превежда пиеси, след които класически заглавия от Островски, Толстой, Чехов, Бърнард Шоу и Кнут Хамсун.

И докато преводачът запознава родния читател със световното литературно изкуство, а фейлетонистът „съживява страниците на не един български вестник“, то поетът Подвързачов остава под сянката на собствената си поезия и сам съдбата си изпява:

…
Роден аристократ –
във вечно безпаричие,
живя като във ад,
но с нужното приличие.

И в своя нежен страх
и весело безволие,
редактор бе на „Смях“,
умря от меланхолия!

/„Епитаф“/