В детството щом нарисува нещо, което сам си хареса, качва се на прокрива на бащината къща и оттам „дан-дан”, с детското пистолетче, съобщава на съседите за „постижението” си. Някои се смеят, други се ядосват.

Борис Ангелушев (25 октомври 1902 – 24 август 1966) е роден в Пловдив, но е европейски възпитаник, завършил приложна графика в Академията за изкуство в Берлин. Започва кариерата си в Германия през 20-те години на миналия век. До 1933-та сътрудничи с графични рисунки и карикатури под псевдонима Бруно Фук (идва от Борис фукара, защото какво има един студент освен таланта и неизтощимата си наеженост срещу всяка неправда) в различни опозиционни вестници като „Рот Фронт“, „Дер Кнюпел“, „Ди Велт ам Абенд“, както и в най-голямото ляво илюстровано седмично издание в света „Арбайтер илюстрирте Цайтунг”, което излиза на няколко езика и се печата в огромен тираж. Произведенията на Борис Ангелушев са насочени срещу военщината, произвола над човешката личност, расизма, едрия капитал, който щедро подкрепя национализма и социалната демагогия. Толкова е популярен с изобличителните си карикатури в тамошния печат, че минава за един от най-големите живи… немски художници. Към този период на творчеството му се отнася и оформянето на поредица детски библиотечни издания. Счита се, че с тях се поставя началото на едно ново модерно виждане върху оформлението на детската книга в Германия.
Една от първите изяви на художника са илюстрациите към Гео-Милевата поема „Септември”, публикувана в „Нарстуд”, списанието на българските студенти в Берлин. Заради карикатурите си против фашизма, през 1933 година Ангелушев е принуден да емигрира в Чехословакия, а по-късно в Швейцария.

През 1935-а Борис Ангелушев се връща в родината. Донася духа на голямата революция в изкуството на 30-те години в Германия – на Георг Грос и Макс Бекман, на Кете Колвиц и на Карл Шмит-Ротлуф, на експресионизма. Естествено и бързо намира своето място в редиците на левите интелектуалци. Включва се в художествения и обществен живот на страната, оглавява Дружеството на новите художници. В края на 30-те  създава серия от рисунки на характерни народни типове, изпълнени с черна креда – „Въглищар“, „Старият овчар“, „Караул“…
Той иска да бъде работник, да прилича на обикновен работник, а е духовен аристократ, познава звездите и книгите, гледа в бъдещето, той е и революционер, и поет. Едър, „с тромава елегантност”, с каскет и с лула – прилича на работник от картините на Фернан Леже. „Той е работник на Леже – човекът във времето, с интелекта, чувствителността, мисълта на съвременния свят”, разказва художникът Атанас Нейков-Найо.
Никак не е лесно да си на нивото му. Той не е многословен, но пък е многографичен. Мълчанието на Ангелушев е форма на протест. Душевно скромен, той ненавижда крясъка, позата, жеста. Всъщност всичко това изгражда и неговата рисунка. Борис Ангелушев малко говори за себе си, но тези, които го познават и обичат, знаят най-важното за него: че държи на истината и ненавижда лицемерието. Не понася глупостта, безделието, суетата и особено лъжливите „достойнства”.

През 1940 година с родения от него образ на димящите комини на корицата излиза първото издание на Вапцаровите „Моторни песни”. В следващите години започва издаването на многобройни пощенски марки, създадени от художника. Сред тези марки са „Връщането на Южна Добруджа на България“ (1940) с номинал 1 и 2 лева, „Обединена България“ (1941)  с номинал 2 лева, марката „Заем на свободата“ (1945) с номинал 50 лева, марките „Партизани“ (1946) с номинали 5 и 50 лева и други.
След 9 септември 1944-та Борис Ангелушев рисува първите пропагандни плакати на новата власт и заминава на фронта като военен художник.
След завръщането си изгражда необикновено широко по тематика творчество, включващо активно сътрудничество в ежедневния печат, с рисунки и карикатури във вестниците „Стършел”, „Работническо дело”, „Литературен фронт”… Борис Ангелушев не се затваря само в рисунката и карикатурата. Има и живописни творби, и плакати, и исторически картини, и цветни графики. Двете му монументални пана, макар рисувани по-рано – „Аспаруховата конница минава Дунава” (1939) и „Обесването на Васил Левски” (1942) – принадлежат на живописната ни класика. Ангелушев е създател и на едни от най-хубавите български шрифтове. Той опазва българската книга от пошлото оформление и евтина илюстрация. Превръща буквата в рисунка, а шрифта – в сложен графически ритъм, разкрива изкуството в него. „Даде на кирилицата тази графическа съвременност, която ѝ осигури многообразие и жизненост, за да реши сложните задачи на съвременната книга. Осигури ѝ ново дълголетие”, казва Атанас Нейков – Найо.  За Николай Шмиргела Ангелушев е „универсален художник, комуто всичко прилягаше, а ръката му излъчваше мощ и талант”.

„Той беше стихия, взрив, голямата мутация, ренесанс в приложната ни графика”, според проф. Александър Поплилов, запис 1976 година, Златен фонд на БНР:

И макар че отказва предложение на колеги да оглави факултет „Графика”  в Художествената академия, защото педагогиката не му допада, творецът създава школата Ангелушев, без да бъде професор. Дори повече, играе ролята на „препъникамък”, в който графиците се препъват от стила и начина му на рисуване и започват да рисуват по ангелушевски – някак си по-иначе, по-съвременно, по-истински, и в плаката, и в оформлението на книгата.
Художничката Веса Василева разказва за готовността на Ангелушев да помага на младите творци, както и за значимостта му в българската култура, запис 1991 година, Златен фонд на БНР:

Борис Ангелушев е художник журналист, чието присъствие в печата е всекидневно. Държи не на оригинала, а на репродуцирането му в пресата, онова клишираното, ухаещо на печатарско мастило и летящо с двата разгънати листа на вестника, към света на хората. Поискаш ли да ти покаже оригиналите на рисунките си – той свива рамене: кой знае къде са, пък и какво значение има. Никога не ги търси и не ги прибира от вестниците и издателствата. За него рисунката не съществува без контакта ѝ с народа. Изключително се вълнува от обстоятелството дали харесват творбите му. Не е от онези, които гледат високомерно на публиката. Той илюстрира всичко – художествена проза, стихове, уводни статии, актуални политически бележки. И става това, което може да се почувства само във вестника. Разказът, статията, коментарът още не са прочетени, но читателят вече е поел така незаменимата визуална информация за тях – яркият рисунък, остроумната пластична метафора са възбудили неговата емоционалност, съзнанието му е подготвено за това, което крие текстът. С необикновен усет и чувство за мярка художникът създава естетиката на своята вестникарска графика. „Дръж мярката” е един от любимите му изрази.

Лаконизъм и характер са двете ключови думи, когато се говори за почерка на илюстратора Ангелушев. Но при сюжетите е различно, многообразно. Изплуват десетки корици на книги и отделни образи от рубриката „Световна класика” – „Ад” от Данте, „Фауст”, от Гьоте, „Парижката Света Богородица” от Юго и още толкова много запечатани в паметта с облика, който им дава Борис Ангелушев.
Негови са илюстрациите на много български писатели и поети, издадени в края на 50-те и началото на 60-те години. Съчиненията на Христо Ботев, „Под игото” от Иван Вазов, Елин Пелин, „Бай Ганьо” от Алеко Константинов, „Септември” от Гео Милев, книги от Димитър Талев, Георги Караславов, Валери Петров, Богомил Райнов, Любен Станев… Автор е на едни от най-известните графични портрети на Гео Милев, Пейо Яворов, Александър Стамболийски, Паисий Хилендарски, Чудомир, Васил Левски, Христо Ботев, Христо Смирненски…
Ангелушев много държи да влезе в епохата, в същината на героя си. Затова се получава единство между текст и рисунка. В едно конкретно време и конкретно произведение няма място за импровизиране. Но синтезът на чувството, интуицията е задължителна.
Сигурно затова се помнят и книгите от детството, илюстрирани от Борис Ангелушев като „Чичо Томовата колиба” от Хариет Бичер Стоу, „Студеното сърце” от Вилхелм Хауф, „Приказки” от Андерсен. Както по-късно кориците на „Буденброкови” от Томас Ман, „Сонети” от Шекспир, „Чайлд Харолд” от Байрон, „Жерминал” от Емил Зола, „Тримата мускетари” от Дюма… Или поредицата „Световни поети” с белите корици и фини букви, както и „Световни образи” с цветни изящни обложки.

Днес творбите на Борис Ангелушев са притежание на Националната художествена галерия, на Дома на хумора и сатирата в Габрово и на още множество галерии в страната.
За художника проф. Александър Поплилов още казва, че е „едно от малкото български съкровища на духа, на което европейската култура отдавна е сторила почетно място”. Вярвам и българската!