СъединениетоЦентрален държавен исторически архив

След Освобождението на България от турско робство и подписването на прелиминарния Сан Стефански мирен договор Великите сили на практика не приемат новоочертаните държавни граници. Предстоят съдбоносните за българския народ решения, които ще бъдат договорени на Берлинския конгрес през юли 1878 година, където Русия и Османската империя, заедно с Англия, Франция, Германия, Австро-Унгария, Италия окончателно ще преразпределят освободените територии.

Великите сили и Берлинският договор

Съгласно Берлинския договор от 1 юли 1878 година (стар стил) територията, на която живеят българи е разпокъсана на пет части: земите на Северна България със Софийска област са определени за Княжество България; територията на Южна България, наименувана Източна Румелия, получава статут на турска провинция с административна автономия; освободените Македония и част от Одринска Тракия са възстановени в пределите на Османската империя; Кралство Сърбия получава териториите около Пирот, Ниш и Враня, а Кралство Румъния Северна Добруджа.

В документалната си повест „Да живей Съединението“, написана през 1972 година, писателят, историк и журналист Георги Пашев говори емоционално за героите участвали в тези събития: „Тракийските и родопските селяни нарамиха торбиците, взеха тояжките и засноваха по пловдивските калдъръми да търсят консулите на Англия, Франция, Германия, Италия, Австро-Унгария, за да им кажат, че те пак ще правят бунталък, но разделени с Горна България няма да седят“. В запис за Българското национално радио през 1980 година той описва процесите довели до осъществяването на обединението на Източна Румелия и Княжество България.

Общонародният идеал е пълно национално обединение за съединяването на Северна и Южна България и освобождаването и присъединяването на Македония и Одринско, които по силата на Берлинския договор остават под османска власт. През 1879 година възникват клубовете „Единство“, които имат за цел да освободят Македония, Беломоска и Одринска Тракия от османска власт и да обединят Княжество България и Източна Румелия. Първоначалният замисъл е присъединяването на областта да стане заедно с присъединяването на другите откъснати от Княжеството български райони. Това се оказва невъзможно, заради неподходящата международна обстановка.

Първият опит за съединение е направен през 1880 година след изостряне на граничните спорове между Турция, Гърция и Черна Гора. През следващите години подготовката продължава чрез утвърждаване на връзките между Княжеството и автономната област и национална консолидация на българското население в Източна Румелия.

По инициатива на Захари Стоянов през февруари 1885 година в Пловдив е организиран Българският таен революционен централен комитет (БТРЦК). Според плана, утвърден на заседание на БТРЦК на 23 август основният удар трябва да се нанесе в Пловдив срещу конака, а местните отряди да завземат Пазарджик и другите по-големи селища в областта. На 2 септември в Панагюрище е проведена протестна демонстрация, която служи като сигнал за масови демонстрации в редица селища на областта.

На 4 септември 1885 година правителството на Източна Румелия, изпраща пловдивския префект Петър Димитров да въдвори ред в бунтуващото се село Голямо Конаре. В първият том на „Строители на съвременна България“ Симеон Радев описва в подробности събитията в Голямо Конаре:

„В Конаре стигнах, без да подозирам ни най-малко важността на събитията, които се извършваха. Аз сé мислех, че се касае за някое сблъскване между селяните по повод на някоя мера. На влизане обаче в селото останах учуден, когато видях по мегданите въоръжени хора, с патрондаши през рамо. Слезнах в една кръчма, гдето бе кметът. Попитах го:
— Какви са тия въоръжени хора?
— Дошли са за маневрите.
— Но — забелязах аз, — запасните не са още свикани на маневри.
— Да ви кажа истината, господин префект, народът тук се подигна. Ей тъй на, въстанахме, гдето се вика. Не щеме туй правителство и това си е.

В същото време главнокомандващият Източнорумелийската милиция майор Данаил Николаев повежда войниците към Пловдив:

„— Войници! — извика Николаев, застанал пред фронта. — Ето вече 5–6 години как сме на служба в изкуствено създадената Източна Румелия, която е прямо подвластна на 500-годишния ни тиранин —
султана, 5–6 години, казвам, сме на служба, но никой от нас не е заклеван в защита на отечеството ни. Тази нощ мен се падна честта да ви поведе против турското правителство. Аз ви заклевам в името на
българския княз Александър І, в името на нашето знаме, че вие ще изпълните дълга си към отечеството и за потъпкването на турския полумесец. Да живее нашия вожд Александър І, да живее Съединена България!
„Заклеваме се!“ — викнаха войниците. Те плачеха и целуваха знамето.“

Обединението на Княжество България и Източна Румелия

Съединението на 6 септември 1885 година е дързък политически акт, който се нуждае от признаване от страна на Великите сили, чиито интереси засяга. Това е причината нито една от останалите европейски държава да не застава на страната на обединена България. Военният историк Георги Марин, полковник от запаса, предава разказа на дядо си за началото на присъединяването на Източна Румелия към Княжеството в Голямо Конаре (днес Съединение) в запис от септември 1995 година.

Българското правителство, начело с Петко Каравелов прави всичко възможно да укрепи процеса на обединение, но докато българските войски очакват нахлуването на Османската армия, Сърбия обявява война на България. За развитието на събитията свидетелства в своите мемоари един от участниците в тях живописецът Антон Митов.

„Старозагорската дружина замина за отбрана на южната ни граница, понеже се предполагаше нападение от турците, и аз заминах с нея за Ямбол като доброволец, обаче оттам бидох повикан от главния комисар в Пловдив и назначен да завеждам телеграфните станции в града и онези на гарата му…. Когато очаквахме нападение от турците, нападнаха ни сърбите, тъй като крал Милан, подбутнат от австрийците, поискал да възстанови някакво равновесие на Балканския полуостров, затова всички наши войски бяха отправени към Сливница, а на турската граница около река Арда бяхме събрали наше въоръжено с кримки население под командата на тогавашния поручик Чардафон Великий“.

Сръбското настъпление продължава само пет дни – през това време българските части се прегрупират, като се изтеглят от Южна България и достигат западния фронт. Решителният ден на войната е 7 ноември 1885 година при Сливница, където българските войски разбиват сръбските дивизии. Българската армия преминава в настъпление по целия фронт и само след седмица Сърбия е принудена да признае поражението си и да подпише мирен договор с България. Историкът проф. Андрей Пантев припомня, че именно австроунгарският военен аташе в София е заплашил българите да спрат незабавно победоносното си настъпление след превземането на Пирот, защото в противен случай щели да видят дулата на австроунгарската армия.

На 8 септември във Велико Търново, в манифест до българския народ княз Александър I Батенберг официално подкрепя осъществяването на акта на Съединението.

„Като имам предвид благото на Българский народ, неговото горещо желание да се слеят двете български държави в една и постигане на историческата му задача, Аз признавам Съединението за станало и приемам от сега нататък да бъда и се именувам Княз на Северна и Южна България.

Надявам се, че любезния Ми Народ и от двете страни на Балкана който с такава радост и ентусиазъм посрещна това велико събитие, ще ми подаде своето съдействие за заягчаването на святото дело, съединението на двете Български области в една държава, и ще бъде готов да направи всичките жертви и усилия за запазване на единството и независимостта на милото ни Отечество.
Нека Бог ни бъде на помощ в това трудно и велико предприятие!“

Докторът на историческите науки Петър Куцаров разказва за значимостта на този дипломатически ход в запис от 2010 година.

Четири дни след Съединението военният министър на Княжеството Михаил Кантакузин, руски княз и генерал-майор, и подчинените му руски военнослужещи напускат министерството и своите гарнизони. Така българската войска остава без професионално ръководство преди подготвеното нахлуване на войските на Османската империя в обединената българска държава.

Шест дни след обявяването на обединението между Княжество България и Източна Румелия император Александър III пише до началника на руския Генерален щаб генерал Обручев:

„Не одобрявам действията на българите. Те нас не ни послушаха, действаха тихомълком, съвети не искаха, нека сега сами да си сърбат попарата, която забъркаха. Според мен, докато княз Александър продължава да се разпорежда със съдбата на българския народ, нашето вмешателство в българските работи е абсолютно невъзможно и безполезно. Заради последните действия на българите, които ние не одобряваме и за нас са нежелателни, би било непростимо и даже престъпно спрямо Русия да се караме и да водим война с Турция, а може би и с Европа. Ние трябва да имаме една-единствена главна цел – завладяването на Константинопол, за да се установим завинаги на Проливите и да знаем, че Константинопол винаги ще бъде в наши ръце. Славяните сега са длъжни да служат на Русия, а не ние на тях!“.

В доклада се подчертава още, че „българите не се помиряват с половин свобода и половин родина“ и се вдигат срещу „несправедливостта на Европа“. Историкът обаче оневинява неприемането на акта на Съединението от Русия, като посочва, че император Александър III недооценява събитието като дело на целия български народ и го възприема единствено като осъществяване на личните амбиции на княз Александър Батенберг. Неговата оценка за подготовката и осъществяването на Съединението е свързана с „мощния национален подем“, както и правилното използване на международната ситуация.

„Неимоверните“ дипломатически усилия, които правителството на Петко Каравелов полага за международното признаване на делото на Съединението и „феноменалната война на капитаните против генералите в защита на Съединението“, както е определена Сръбско-българска война от европейските военни историци допълват картината на този исторически акт – изцяло дело на българите.

През 1985 година, на  тържествения митинг в Пловдив по повод 100-годишнината от Съединението, в своя доклад за обединението на България акад. Николай Тодоров, зам.-председател на Българската академия на науките (БАН), нарича Източна Румелия „жестоката измислица на западноевропейската дипломация на Берлинския конгрес през 1878 година“, с която се „цели да се омаловажи и обезсили освободителното дело на Русия“.

По време на това първо официално честване след 9 септември 1944 година държавният и партиен ръководител Тодор Живков открива паметника на Съединението – композиция на скулптора Величко Минеков и арх. Лозан Лозанов. Паметникът е „израз на признателност към подвига на свидните чеда на България, отдали живота си за справедливото обединително дело на българския народ“.

В интервю за Българското национално радио по повод 115-та годишнина от Съединението, историкът проф. Елена Стателова призовава слушателите да приемат националното ни единение не само като исторически факт, но и като идеал, който е актуален за размисъл и днес.

Съединението получава дипломатическо и международно признание с българо-турската спогодба от 20 януари и Топханенския акт на Великите сили от 24 март 1886 година. България трябва да отстъпи на Османската империята Кърджалийска околия. След Букурещкия мирен договор въпросът за разделяне на България повече не е поставен, а страната ни доказва пред Великите сили, че е способна да отстоява своето обединение и свободата си.