„Ние, немците, сме страшно силни, стане ли дума да се изтърпява скука, а и закалката ни срещу отсъстващото чувство за хумор е изключителна. От особена полза за немския театър естествено е съществуващият безспорен усет за всичко посредствено. Театърът е предприятие, което продава вечерно забавление. А всъщност от това положение никой у нас не е доволен.“

В тези размисли на младия театрален критик Бертолт Брехт върху застоя в немската драматургия след края на Първата световна война откриваме не само погледа на теоретика на изкуството. В своите аналитични студии той доразвива драматургичния си талант, в един непрекъсваем разговор за театъра с неговата публика —„самият аз предприех немалко опити да включа в полезрението на театъра съвременния свят, съвременния съвместен живот на хората.“

Ние и театърът на ХХ век

Театърът с нарушена традиционна структура на пиесата, интелектуално ангажирана публика, която е част от процесите, причините и смисъла, които пораждат сценичния разказ — това е театърът на Бертолт Брехт — диалектическо мислене на творец, призвано да съдейства за преобразуването на света. Той използва всички театрални средства, за да постигне своята свръхзадача — да промени „естествения ред на нещата“, тази уродлива действителност.

„Наивно е да искаме от Брехт безпристрастие и пълна достоверност на историческите детайли. Брехт е премного съвременен, за да може да се отдава на безпристрастни исторически съзерцания. Той сваляше от поставката бронзовите фигури на древния Рим, разглобяваше ги, за да ни открие скрития в тях механизъм, който доведе до чудовищните изстъпления на фюрерите в ХХ век.“ Думите на литературния критик Минко Николов („Брехт. Литературен портрет“), който е един от изследователите на творчеството на Бертолт Брехт, разкриват позицията на твореца, който руши сценичните фасади и помпозност, като ги назовава „кулинарно изкуство“, „произведение на вкусовата промишленост“ и гипсов стил в театъра“.

Пред очите на едва 20-годишния син на заможния фабрикант от Аусбург се разпада една вековна социална структура — капитализма. Той крачи през годините и между двете световни войни в своите стихотворения, през замръзналите полета на Смоленск, редом с немските войници, които загиват на Източния фронт. Върви и разказва „Легендата за мъртвия войник“, трупа на когото военната комисия изравя от гроба и изпраща отново на фронта — за да загине. Той е и „Швейк през Втората световна война“, разпитван, изтезаван и „разследван“ за думите, с които определя „завоевателната война на фюрера и недоброто разпределение на продоволствието“ —думи, породени от недоволството на хората срещу Хитлер. В Златния фонд на Българското национално радио (БНР) тази ярка сцена е представена на радиослушателите с гласовете на Георги Калоянчев, Васил Попов и Димитър Манчев.

„Войната разкри ролята, която индивидът трябваше да играе в бъдеще. Отделният човек като такъв постигаше своята действена сила само като представител на мнозина. Материалното величие на времето, гигантските му технически постижения, огромните дела на големите „хора на парите“, дори Световната война като гигантска „битка на материални ресурси“, и преди всичко размерът на шанса и риска за отделния човек — такива наблюдения образуваха устоите на тази млада драматургия, която бе изцяло идеалистическа и напълно капиталистическа“, пише Брехт в една от своите студии „Малък органон за театъра“.

В началото на `30-те години омпозиторът Ханс Айслер запознава с Бертолт Брехт с младия и безработен свой приятел Златан Дудов. Скоро след това Дудов става асистент-режисьор в Брехтовия „Епичен тетьр“. В свое интервю той описва знаменателната им първа среща, която поставя началото на дългогодишното им сътрудничество:

„Всичко беше по-различно от онова, което си представях. Бях негов гост по някакъв съвсем друт повод. Но само след няколко минути започнахме един твърде интересен, необикновено плодотворен разговор на професионални теми. Аз го запознах със своите схващания за изкуството и бях много изненадан, когато към края на разговора разбрах, че ставам последовател на негови идеи. Той се интересуваше от моите творчески тьрсения, но и от моята личност. Когато четири часа по-късно излизах от неговия дом, ми предложи да работим заедно, а аз имах непреодолимото усещане, че нашето сътрудничество е започнало още докато разговаряхме.“

В театъра на Шифбауердам двамата поставят съвместни постановки: „Дидактичен епизод от Баден“, комедията „Мъжът си е мъж“, „Майка“ от Максим Горки. Дудов режисира и две от пиесите на Брехт — „Оръжията на госпожа Карар“ и „Страхът и мизерията на Третия райх“. В същото време Брехт започва работата си върху пиесата „Животът на Галилей“. В нея той проследява последните години от живота и научната дейност на италианския математик и астроном. Историите на Галилей са разказани с такава увлекателна достоверност сякаш самият Брехт е един от съвременниците му:

„Досега разправяха че звездите са закрепени на кристален свод и те не могат да паднат. Сега ние почерпихме смелост и ги накарахме да висят свободно в пространството, без опора, и те са на път, също като нашите кораби — те са вечно на път, без да спират. И Земята весело се върти около Слънцето, а продавачките на риба, търговците, князете и кардиналите, дори папата — всички се въртят заедно с нея. Вселената неочаквано загуби своя център, осъмна с безброй други центрове. Така че днес всеки от тях може да бъде смятан за център — и никой. Внезапно се отвори много място.“

В това „вселенско място“ за наблюдение, за „твърде голямото изкушение на доказателството“, за мисленето — „едно от най-големите удоволствия на човешката природа“ свободното място започва да се запълва от кръговрата на живота, който изпълва годините със своите концентрични кръгове знание — тебеширени кръгове, в които се раздава правосъдие.

Вие обаче, слушателите на приказката за тебеширения кръг
Запомнете както казват какво казват древните:
Всяко нещо трябва да принадлежи на този комуто приляга.
Децата на майките, които се грижат за тях
за да растат здрави
Колите на добрите колари
за да ги карат добре
А долината на тези, които я напояват
за да стане по плодородна.

(„Кавказкия тебеширен кръг“)

Да разпознаеш истината

Историческата истина понякога служи на Брехт само като проекция на съдбата. Нравствената отговорност, която имат и носят историческите герои в новелата „Цезар и неговият легионер“, представляват проекция на възхода и падението на съвременния диктатор Хитлер. Съхранената историческа истина представя една империя, в която покушението от 44 година пр.н.е. кореспондира с покушението срещу Хитлер от 20 юли 1944 година. Този исторически паралел е допълнително подсилен от Брехт, който посочва годината на цезаровата гибел като година от „нашата ера“.

Тези негови похвати, които установяват радикалните социални промени, му помагат да проумее и извлече трайното в променливостта. Големите противоречия в обществения живот, двете световни войни променили тотално познатото дотогава държавното устройство и световната икономика изискват и „тотална промяна във функциите на театъра“. В „Размисли върху театъра и литературата“ откриваме следните думи: „Преди всичко не е никак лесно да откриеш коя истина си струва да кажеш. Сега например пред очите на цял един свят една след друга велики цивилизовани държави затъват в крайна варварщина.“ „Истината е рожба на времето, а не на авторитета“, уточнява героят на Брехт от пиесата „Животът на Галилей“.

„Когато след войната, като далечно ехо, у нас се заговори за Бертолт Брехт, името се свързваше ту с реформите в театралната естетика, ту със своеобразието на драматургията му, ту със снисходителната усмивка, че ще се изживее още една модна еднодневка“, казва за творчеството му режисьорът проф. Гриша Островски в интервю за БНР през 1986 година.

„Този изключително надарен поет пръскаше във всичко, което създаваше, зародишите на мисли и духовни движения, предопределени да поникнат за истински живот едва след време. Той бе убеден, че всяко жизнено произведение расте от собствените си сили и укрепва въздействието си, че се променя с всеки читател или слушател, до когото достига.“, казва за Брехт неговият приятел, драматургът Лион Фойхтвангер.

А Бертолт Брехт се обръща директно към идните поколения, в своето стихотворение „Към потомците“ (на немски).

Какви времена са дошли, че един
разговор за дървета да бъде престъпно деяние,
защото той включва мълчание за злодействата!
…

Ний крачихме смело, по-често страните сменявайки,
по-рядко обувките,
през войната на класите, отчаяни,
че има неправда, а възмущение няма.
При все това знаехме:
омразата към подлостта
разяжда лицето,
гневът срещу неправдата
прави гласа ни по-дрезгав. Ах, ний,
които желаехме да направим земята приветлива,
не можем да бъдем приветливи.
Но вие, щом време настане,
човекът да бъде другар на човека,
за нас си спомнете
със снизхождение.