Роденият в Княжество България Златан Дудов е световноизвестен филмов режисьор, драматург и сценарист, с принос към немското, френското и швейцарското киноизкуство. Неговите ранни творби оформят канона на немската филмова индустрия. Реалистичната близост с проблемите на хората, която неговите герои изграждат във филмите му, пресъздава правдиво условията на живот на немската работническа класа в условията на разрастващата се икономическа криза.
Златан Дудов от Цариброд
Царибродският род Дудови е един от най-старите в града, негов родоначалник е дядо Нено бубаря, чието семейство се занимава с отглеждане на копринена гъсеница (буба). За да изхранват гъсениците, те засяват насаждения с черници (дудове), откъдето идва и названието Дудови. Тримата му синове със семействата си създават Дудина махала в царибродския квартал „Строшена чешма“. Там в края на януари 1903 година, в къщата на железничаря Тодор Златанов и Миля Алексова се ражда мъжко чедо. Момчето получава името на дядо си Златан и го записват като Златан Златанов.
След като завършва основното училище в Цариброд (Димитровград), през 1917 година семейството му се преселва в София, където Златан учи в Първа мъжка гимназия. Още като ученик той става активен участник в антивоенни събрания и митинги и симпатизира на левите идеи, които все по-широко се разпространяват в Европа след Първата световна война. Завършил с отличие, едва 19-годишен Златан Дудов заминава за Берлин, където се записва да учи архитектура — една от най-престижните професии за онова време. За да се издържа, работи като разносвач на багаж на централната железопътна гара.
Скоро след това прекъсва обучението си и се записва в авторитетната театрална школа на Емануел Райхер. Магията на филмовото изкуство го завладява, когато като кореспондент на българското списание „Наше кино“ попада в сърцето на едно от най-големите немски филмови студия „Бабелсберг“. На снимачната площадка кипи работата по създаването на митичния шедьовър на Фриц Ланг „Метрополис“ — първият ням пълнометражен научнофантастичен филм. Не след дълго младият царибродчанин става асистент на Ланг, а паралелно с това започва да следва театър и кино в Берлинския университет. Макс Херман, при когото Дудов следва задочно театрознание, му предлага да напише своята дипломна работа върху историята на новия съветски театър, като го изучава на място в Москва. Тази дипломна работа остава недовършена, но в руската столица Златан Дудов се запознава с поета Владимир Маяковски, драматурга Сергей Третяков, големия кинотеоретик и режисьор Сергей Айзенщайн и литературния критик Осип Брик.
Филмовата одисея от Берлин до Париж
След завръщането си от Москва, в началото на 30-те години, Златан Дудов заснема първия си самостоятелен документален филм „В какви условия живее берлинският работник“. В това време дългогодишният му приятел, композиторът Ханс Айслер, го запознава с Бертолт Брехт, а скоро след това Дудов става асистент-режисьор в неговия „Епичен тетьр“. В едно свое интервю той описва знаменателната им първа среща, която поставя началото на дългогодишното им сътрудничество:
„Всичко беше по-различно от онова, което си представях. Бях негов гост по някакъв съвсем друт повод. Но само след няколко минути започнахме един твърде интересен, необикновено плодотворен разговор на професионални теми. Аз го запознах със своите схващания за изкуството и бях много изненадан, когато към края на разговора разбрах, че ставам последовател на негови идеи. Той се интересуваше от моите творчески тьрсения, но и от моята личност. Когато четири часа по-късно излизах от неговия дом, ми предложи да работим заедно, а аз имах непреодолимото усещане, че нашето сътрудничество е започнало още докато разговаряхме.“
В един януарски следобед през `90-те години писателят Георги Господинов се отправя към прожекцията на един от филмите на `20-те години, които представя кино „Одеон“. Следва сюрреалистична среща с този емблематичен филм на Златан Дудов „Гладни стомаси или На кого принадлежи светът?“ (Kuhle Wampe oder Wem gehört die Welt?). За нея писателят разказва в сцена от документално-игралния филм „Златан Дудов — работническа одисея“.
Съ-продуцент и съ-сценарист на филма, заедно с Ернст Отвалт, е Бертолт Брехт, а музиката е написана от Ханс Айслер. След 50 години филмът е описан в илюстрования сборник „В света на киното“ като основоположник на прогресивните тенденции в немското следвоенно кино:
„Това е първият пролетарски филм, създаден в Германия и първата самостоятелна творба на Златан Дудов. Той представя Берлин в разгара на икономическата криза. С особена сила е показана безработицата и последиците от нея. Филмът е създаден с много трудности. Една четвърт от сцените е трябвало да бъдат заснети само за два дена. Централно място заема спортният празник, в който участват 4 хиляди работници-спортисти. Цензурата дълго време го забранява, защото обиждал президента, правосъдието и религията. Стига се до премиера след като от него са изрязани 321 метра. Има значителен успех. С идейната си насоченост, с вниманието към живота на работническата класа, с модерното си режисьорско мислене Куле Вампе е сред най-сериозните немски филми на 30-те и поставя началото на прогресивните тенденции, разгърнали се след Втората световна война.” (В света на киното – т. 2. ДИ „Народна просвета”, София, 1982 г.)
„На около час път с автобус от Берлин, разположен по привлекателните брегове на езерото Мюгел, сгушен между тръстиките и гората, е разположен палатковия лагер „Куле Вампе“, най-старият в Германия. Създаден през 1913 година с 10-20 палатки, след войната се разшири до такава степен, че сега вече те са 93, в които живеят 300 души. В лагера и околностите му цари забележителна чистота. В момента той е в добри отношения с властите.“ Описанието на известния лагер, който приютява безработни работнически семейства, останали без средства, с които да заплащат наемите на жилища в града завършва с кадър на надгробен камък с цветя, поставени пред надписа: „Тук почива последната ни надежда за работа „Куле Вампе“.
Режисьорът на филма „Златан Дудов — работническа одисея“ Михайло Коцев разкрива как силната подкрепа от семейството на Златан Дудов, неговият творчески протест за социална справедливост и сътрудничеството му с Брехт превръщат работата на младия режисьор в канон на немското следвоенно кино.
Фактът на самоубийството, заедно с мизерните битови условия, в които живеят работниците, останали без работа по време на Голямата депресия, са сред основните причини филмът да бъде забранен от цензурата в Германия. Законът срещу политическия екстремизъм дава основания за цензуриране на филми, създадени в Германия от сценаристи и режисьори чужденци и така дава допълнителни основания той да бъде определен като „заплаха за мира и реда“.
„За наша изненада се оказа, че цензорът е изучил филма много добре… Той не можеше да възрази на изобразяването на една индивидуална съдба, тъй като самоубийства наистина се случват. … Но във филма е показана и предисторията, която принуждава младия човек да прибегне до този акт на отчаяние. Най-вече филмът подсказва как безработните могат да се измъкнат от мизерията си. И това преля чашата”, припомня си мотивите за спирането на филма Златан Дудов в интервю за вестник „Юнге Велт“.
Преди да бъде показан в Германия филмът за първи път е прожектиран в Москва, където Златан Дудов и Бертолт Брехт успяват да уредят неговото представяне пред публика. В епохата на сюрреалистичното кино този реалистичен филм е определян от критиците като „предвестник на неореализма“. В тези тревожни години режисьорът Боян Дановски също участва в културния живот на немската столица. За съдбовната си среща със Златан Дудов и влиянието на Брехтовия театър той разказва в интервю за Българското национално радио през 1973 година.
В Германия Дудов е арестуван и прекарва известно време в затвора, но е освободен след като се установява, че е български гражданин. Въпреки забраната да снима, той започва нов филм — „Сапунени мехури“. В него историята се развива около господин Прибке, който остава без работа, но решава да продава сапунени мехури. Тези мехури се превръщат в алегория на националсоциалистическата реторика, която обещава на немския народ бързо икономическо възстановяване, но с неясни средства. Филмът не е довършен, Златан Дудов успява тайно да изпрати заснетия материал в Париж, а след това напуска Берлин, за да замине за френската столица заедно със семейството си.
Режисьорът Мелани Тружеон, която изследва работата на Дудов в Париж, разказва за проблемите и неспирния стремеж на режисьора към реализирането на неговите артистични търсения:
„Монтажът на филма е завършен с помощта на Жак Превер, който реализира превода, и музиката, композирана от Арман Бербнар. В Париж той основава „Дуда филм“ с идеята да формализира и узакони пребиваването си чрез реализирането на своята творческа дейност. Тук той поддържа тесни връзки с антифашистките движения на немската емиграция.“
В продължение на няколко години Златан Дудов подготвя и режисира пиеси от Бертолд Брехт: „Оръжията на госпожа Карар“, с участието на Елен Вайгел — съпругата на Брехт, както и „99%“ — театрален проект, който провокира остра реакция от страна на национал-социалистическото правителство на Германия и завършва с претърсване на дома на Дудов в Париж.
Неговият филм „Ръката, която не искаше да поздравява“, който никога не е реализиран, продължава силната антинацистка алегория, която оформя творческия почерк на Златан Дудов. Историята разказва за човек, който е изгубил лявата си ръка през Първата световна война. Той получава от държавата протеза, но пред него стоят три дилеми: дали да поздравява фюрера с дясната си ръка, което не е правилно, или да не го поздрави, което е неприлично, или да го поздравява с протезата, което е невъзможно без помощта на дясната ръка. В този триъгьлник героят загубва ума си и полудява.
През 1939 година започва разследване срещу редица интелектуалци, сред които е и Златан Дудов. В началото на следващата година те са интернирани в лагера Ролан -Гарос, а поради влошено здравословно състояние Дудов пожелава да се завърне в родината си. На път към България той преминава през Швейцария, където остава до края на Втората световна война.
От дистанцията на своето изгнаничество Златан Дудов обобщава: „Войната вилнееше, град след град се превръщаше в пепел и руина, милиони хора умираха не само физически, но и духовно, а аз някъде в Европа, която трепери в чудовищна треска, съм седнал и си пиша своите комедии, преструвайки се, че нищо не ме засяга. Впрочем, това е само моя отбрана. Всяка чужда смърт е и моя, всяка съдба е и моя съдба. Затова в центъра на гитантските събития, които разтърсват нашето време, аз всъщност търся целта и смисъла на категорията – комедия“.
Последният директор на ДЕФА, продуцентът Герд Голде обрисува виталния образ на твореца и човека Златан Дудов:
„Той беше човек, който по същество всеки ден, непосредствено беше потопен в живота. Той не се издигаше над нещата, а стоеше здраво стъпил на земята. Най-важното за него беше духа на филма, който създава, истинността на историята, в съзвучие с действителността, но не в смисъла на чистата документалистика, а чрез загадъчността на художествеността. Когато в студиото работата му като творец не получаваше нужното уважение, или проекта, който планираше, беше атакуван политически, тогава се възпламеняваше и беше достоен за възхищение. Чрез своето присъствие, чрез своята душевност, той беше България за мен.“
За 17 години, до смъртта си, режисира седем игрални филма сред които: „Хляб наш насъщни“, за който получава „Националната награда на ГДР“ за 1950 година; „Женски съдби“, отличен с наградата за режисура на фестивала в Карлови Вари. Последният му филм „Кристине“ остава незавършен заради автомобилната катастрофа, в която загива Златан Дудов.
„Златан Дудов искаше филма да бъде неговото оръжие в борбата за по-добър свят за всички, независимо от класовите и от другите различия, но светът и него не искаше да чуе, както и други, посветили живота си на изкуството в нашето време“, казва за него кинокритикът и режисьор Динко Туцакович, организатор на възпоменателната изложба и прожекции на филмите на Златан Дудов в Цариброд през пролетта на 1999 година.