Уважаван педагог, дългогодишен ректор на Музикалната академия (1972-1979), член на Съюза на българските филмови дейци, председател на Съюза на композиторите, народен представител, Александър Райчев е признат и по света – член е на Кралската академия за наука и изящни изкуства в Брюксел, както и на Международната асоциация за съвременна музика в Баден-Баден. Музикалните критиците го определят като „композитор с ярка индивидуалност, виртуозно професионално майсторство и буен темперамент“.

Чуйте Ария на Камен из III картина на операта „Мост“ – музика Александър Райчев, текст Владимир Башев, изпълняват Анастас Анастасов и Симфоничният оркестър на БНР, диригент Ромео Райчев – запис 1969 година:

Александър Райчев (11 април 1922 – 28 октомври 2003) се ражда в град Лом и е третото момче в семейството. Заради най-големия си син Ромео родителите наемат пиано, на което започват да се учат и по-малките Виктор и Александър. Парашкев Хаджиев пръв забелязва музикалното дарование на момчето, но Панчо Владигеров му разкрива магията на музиката – на Бах, Моцарт, Бетовен. Марш за духов оркестър е първата сериозна творба, която Александър създава едва 12-годишен. През 1941 година Александър завършва Трета софийска мъжка гимназия. Служи три години в казармата, а през 1947 година се дипломира със специалност „Пиано и композиция“ при Панчо Владигеров в Държавната музикална академия. На анонимен конкурс за детска песен през 1944 година композиторът изпраща три свои песни и печели първа, втора и трета награда. Първата получава за „Тихо се сипе първият сняг“ по стихове на Цветан Ангелов, за която след години казва: „Понякога си мисля – нищо друго да не бях написал… Това вече дълги години, толкова поколения, толкова деца и техните майки, и майките на техните майки да си я тананикат като завалят първите снежинки…“
Още когато е 24-годишен студент, Софийската филхармония изпълнява първото му симфонично произведение – „Симфонична сюита“ в три части, под диригентството на Саша Попов.
През 1949 година Александър Райчев заминава с Петър Ступел в Будапеща на специализация в майсторския клас на Музикалната академия „Ференц Лист“.
Ступел си спомня за онези времена в запис от 1992 година, Златен фонд на БНР:

След завръщането си в България Александър Райчев работи като музикален сътрудник на Радио София и диригент в Народния театър за младежта. От 1962 година е професор по хармония и композиция, а впоследствие и доктор хонорис кауза в Държавната музикална академия „Панчо Владигеров“. Автор е на много статии по проблемите на музиката, на Учебник по хармония.

Богатият творчески път на композитора е тясно свързан с историческото и духовно развитие на българската култура между 50-те и 70-те години на миналия век. Артистичното му и духовно битие в голяма степен е повлияно от обществените и социални явления и събития, изпълващи този период от новата ни история.
Започва с композирането на оркестровата творба по разказа на Ангел Каралийчев „Мадарска легенда“, пише първата си симфония – „Той не умира“ по стихове на Христо Ботев. Раждат се произведения с безспорна художествена стойност като забележителната Втора симфония, в която авторският стил на композитора се изявява в цялостното си богатство и художествена индивидуалност. Израз на всичко това е и наименованието ѝ – „Новият Прометей“.
Чуйте фрагмент из „Новият Прометей“ в изпълнение на Симфоничния оркестър на БНР, запис 1963 година: 

Последвалите произведения чертаят един възходящ път на развитие, в който се открояват четирите опери – „Мост“ (1965), „Вашето присъствие“ (радиоопера, 1968), „Тревога“ (1974), „Хан Аспарух“ (1981), „Соната-поема за цигулка и оркестър, балетите „Хайдушка песен“ и „Изворът на белоногата“, Концерт за оркестър, клавирни и камерни произведения.

Александър Райчев говори за третата постановка на балета „Хайдушка песен“, запис 1969 година, Златен фонд на БНР:

В същото време композиторът пише хорови, солови и масови песни (включително и детски), както и оратории и кантати, в които се проявява пространното му творческо майсторство. Създава и музиката към редица театрални представления и българските игрални филми „Наша земя“ (1952), „Години за любов“ (1957), „Капитанът“ (1963), „Опак човек“ (1973).
Все пак основно място в работата на Райчев е отредено на шесте му симфонии, определяни като послание към бъдещето.
„Ако някой ме попита какво е твоето послание, бих отговорил така: освен четирите опери, двата балета, Концерта за оркестър, Сонатата-поема, Концерта за цигулка и много песни (към 500), моето послание към бъдещето поколение са моите шест симфонии.“
След „Той не умира“ и „Новият Прометей“, третата симфония „Устреми“ е продължение на героичната линия в музиката на композитора. Четвъртата симфония открива нови страни от творческото му дарование  – тя е камерна, за струнен оркестър. Камерна е и Петата симфония за пет духови и пет струнни инструмента.
Последната Шеста симфония е отново за голям симфоничен оркестър. В нея намират претворение сложните философски въпроси за смисъла на живота, за духовността. Самият Александър Райчев споделя: „Тя има литургичен характер. Свързана е с православното пеене и то главно в последната си част и затова я наричам „литургична““. Шестата симфония има трагичен финал, но е и препратка към бъдещето. Поставя въпросите защо живеем, защо съществува светът въобще? А отговорите носят завещаното послание.

С изключителните си творби Александър Райчев се налага като новатор, търсещ нови хоризонти за развитието на националната композиторска школа. Убеден е, че тя трябва да се равнява с най-големите имена на европейската музика от средата на XX век. В своето творчество вмъква плодотворни влияния от техниката и стила на Дмитрий Шостакович, Сергей Прокофиев, Бела Барток, Бенджамин Бритън, Паул Хиндемит, без да нарушава индивидуалността на музикалния си изказ и стил.
За Александър Райчев композиторът Георги Тутев казва „…и в музиката изказът ти е такъв – категоричен и приповдигнат. Един широк и мощен поток от звуци, който сякаш не среща препятствия по пътя си, който се разлива спонтанно и уверено, за да завладее с естествеността на своето разгръщане. Винаги, когато слушам твоя музика се удивлявам на тази лекота – на тази „увереност на лунатик“, с която разгръщаш музикалния материал…“.

Александър Райчев е обявен за народен артист, носител е на Димитровска награда, по-късно и на орден „Стара планина“ I степен. След политическите промени през 1989 година, във време на равносметка композиторът е категоричен, както заявява в интервю от 1992-ра: „Винаги съм се чувствал свободен художник. Всичко, сътворено от мен, е по лична подбуда. Не се отказвам от което и да било свое произведение. Смятам, че обществото трябва да уважава личността на твореца и да мери творчеството му само с художествени критерии.“
Щастливец е човекът, който може да заяви: „Всичките си осемдесет години съм изживял щастливо и пълноценно“, както композиторът Александър Райчев.