През 1994 година, когато от печат излиза втората книга на проф. Веселин Димитров „История на радиото в България“, той отбелязва в нея 100-годишнината от първия успешен опит на Гулиелмо Маркони през 1895 година да предаде сигнали чрез радиовълни на разстояние от няколко километра без пряка видимост. С този експеримент Маркони доказва своята теория за нелинейното разпространение на вълните и преодолява считаната дотогава максимална граница на разпространение на вълната от 500 метра. За вечния спор „Кой пръв е изобретил радиото“ професорът разказва на слушателите на Българското национално радио (БНР) „…че дори той самият е сред изобретателите на Радиото“:
В книгата си проф. Веселин Димитров посочва и друга важна периодизация — 65 години българско радиоразпръскване и 60 години БНР.
90 години БНР
„Ще се види как отечественото ни радио, — пише професорът — при всички житейски несгоди, най-вече от обществено-политически характер, е успяло да се изгради до равнището на сериозен културен фактор в живота на народа. Ще се види как, при цялото желание на политици — български и чужди, да си служат користно с радиото, интелектуалното в неговия дух е надделявало и конюнктурното и мимолетното в програмата е отстъпвало пред непреходното.“
10 години преди да бъде утвърдена „Наредбата-закон за радиото“, през 1924 година, бившият военен министър Климент Бояджиев прави първия опит за организирано радиоразпръскване в България. Неговата идея за събиране на абонаменти за ползване на радиоприемници обаче не се възприема от държавната администрация. В този период действа и Законът за радиото от 1920 година, който забранява радиоприемането, което „се счита за шпионаж“.
В статията си „Безжичният телеграф-развой и изгледи у нас“ инж. Тодор Цонев пише: „Време е вече, предвид на голямата полза, която представлява за стопанството използуването на безжичния телеграф и главно телефон, да се замисли и за въвеждането му у нас. — и поставя въпроса и за радиоразпръскването в страната — „Радиото за всички трябва да има информационна служба, която да събира и нарежда материалите, които ще се предават.“ С тези свои предложения инж. Тодор Цонев е първият български радиодеятел, които заговаря за радиоредакцията, като нов вид професионална дейност.
Едновременно с тези разсъждения идва и скептицизма на Цонев, че „ако държавата не може да се заеме с подобрение на безжичните средства, то нека, както е в много по-културни от нас страни, се предостави това на частната инициатива.“ Тодор Цонев прави и друго важно уточнение — при създаването на акционерно или кооперативно предприятие, в което може да участва и държавата, то тя не следва да има решаващ глас при вземането на решенията.
Същата година, с инсталирания от инж. Тодор Цонев радиоприемник „Телефункен“ в „Дома на журналистите“ („Дом на изкуствата и печата“), е положено и началото на масовото радиоприемане: „В голямата зала на Дома отсега нататък ще се слушат речи, опери, концерти и прочее, изпълнявани в чужбина. Това е едно крупно начинание, което в ръцете на културтрегерите с участие на държавата ще донесе неоценими блага и ще реформира в много отношения живота“, пише в октомврийска публикация на списание „Илюстрована седмица“.
Но трябва още вода да изтече, докато в главите на народните избраници покълне мисълта, че радиото е родолюбиво дело. Първата демонстрация на радиоприемане, която цели да получи подкрепата на народните избраници за законови изменения, е реализирана от инженери от „Главната дирекция на пощите, телеграфите и съобщенията“. Синът на инж. Христо Бахчеванджиев, един от първостроителите на българското радио, Стоян Бахчеванджиев разказва през 1989 година за тази ключова проява на първите радиоентусиасти:
В статията си „Писмо от Берлин“ през 1927 година писателят и радиокритик Матвей Вълев описва радиото като „средство за културно въздигане на масите, което у нас е забранено“. И разказва случай от далечен Сибир, където дори „в села с по няколко колиби има радиоапарати“:
„Ето един характерен случай. Някой си селянин, Гавраил Михалич, не вярва в радиото: грамофон било. Щял да повярва, ако апаратът каже името му. Писали в Москва. Отговорили — съгласни, определили час и ден. Събрало се младо и старо. Заговорил апаратът: новини, съвети, музика. По едно време слушат: „Гавраил Михалич, там ли си? Гавраил Михалич, ало, Гавраил Михалич — повярва ли?“ Ударил си шапката Гавраил Михалич в земята и извикал: „Сега повярвах!“.
За възможната поява на радиоразпръскването в България пише и Ангел Петров в статията си „Радиото и културното му значение“: „Радиото вече е действителна нужда за нас. Мнозина са го видели и са се ползвали от него в чужбина. Не са малцина и тези, които чуха демонстрационните радиоконцерти в София и в провинцията. Но това, което се иска не е само случайно слушане по радиото на чуждестранни концерти и други такива от хиляди километри, а разпръскване на българската култура — музика и просвета на родния ни език.Такова радио е от значение за нашия народ…“
В следващите години, след обнародването на Закона за радиото от 1927 година, се позволява радиоразпръскването в страната да бъде отдавано на концесия, на частни лица–радиолюбители, които се занимават с тази модерна за времето си дейност. Две години по-късно техникът Георги Вълков, заедно с група инженери построяват 50-ватов радиопредавател в Инженерната работилница в София. Така, през последната седмица на ноември в столичния ефир за първи път прозвучават думите „Ало, ало, Радио София!”. Тези първи излъчвания на „…българска музика и реч се разнасяха в пространството и понякога приемането беше добро“, разказва инж. Георги М. Георгиев в записите на Стенографските дневници на XXII-то Обикновено Народно събрание.
Неговият колега Йордан Мартинов, член на „Родно радио” и първи програмен ръководител на Радио София, допълва разказа за програмата на първите излъчвания и директната връзка, която „Родно Радио“ е имало със своите слушатели:
„Човек не е роден само за черен и нерадостен труд! И ето, радиото идва да му помогне, да подскаже на човека, че в живота му има и друго освен неволи, подтисничество и немотия…“, пише проф. Асен Златаров в списание „Радиовести“. В своята публикация „Трябва ни радио“ той поставя радиото наред с читалището, като „едно от средствата за широка просвета“, но същевременно отправя и предупреждението, че „това народополезно дело“ трябва да се опази от користолюбието на управляващите.
В своя лекция, произнесена по време на тържествата за „1300 години България“, дългогодишният ръководител на техническите служби на Българското радио инж. Асен Маринов описва този начален ентусиазъм и първите разочарования на радиоентусиастите:
Интересът към радиото нараства много бързо и докато през 1927 година са регистрирани 430 абоната, то през пет години по-късно броят им достига до 60 хиляди. През 1929 година „искров телеграф“ (предавател) е монтиран до Централната гара в София. По онова време, този първи в страната ни предавател, е използван само като свързочно средство с помощта на морзовата азбука, изпращана по телеграфа: „От миналата седмица (24-30 ноември) в Първа инженерна дружина се правят пробни предавания с малка радиоразпръсквателна станция — предава се говор и музика. Опитите бяха напълно сполучливи. Умоляват се радиослушателите да следят подобни предавания и да съобщят всичките си бележки относно честота и модулация с отворено писмо на адрес: 1 инженерна дружина.“
Радиопредаванията на „Родно радио“ продължават до началото на 1935 година, когато е приета Наредба-закон за радиото на Министерски съвет, според която излъчването на програми се обявява за държавен монопол. Независимо от желанието на българския интелектуален елит, създаването на „Родно Радио“ и желанието на стотиците инженери и радиолюбители, държавата не предвижда плурализъм на радиоразпръскването — нито във формите на собственост, нито в управлението на радиопрограмите.
Държавното радио
Един от радетелите за българско радио Димо Казасов, който участва в безкръвния държавен преврат на 9 септември 1944 година, е назначен за министър на пропагандата и започва да чете своите „публицистични“ статии, всеки четвъртък, в предаванията на Радио София:
„Трябваше всичко това сами да видите, сами да почувствате, за да разберете, че в нашата благодатна и слънчева земя започва един нов, отдавна мечтан от народа живот и че един млад, здрав и силен свят стъпва върху сцената на тоя живот — свят, който вижда величието на това, което произлиза, и който съзнава тежестта на задачите за бъдещето.“
Този нов период, между одържавяването на радиоразпръскването и първите години на социалистическата власт в България, се характеризира със сериозно натрупване на опит в изграждането и реализирането на радиопрограмата, подобряването на материалната и техническа обезпеченост за живите радиопредавания и концерти, както и първата българска детска радиопиеса „Щурче-спасител“. За нея Стоян Бахчеванджиев разказва, че заедно със своя приятел композитора Парашкев Хаджиев са работили по създаването на редица детски мюзикъли (както започват да се наричат пиесите), както и на първия български радиосериал за деца — осемсерийният „Приключенията на Томчо Палеца“.
Заедно с актьора Никола Балабанов, който два пъти седмично чете приказки на детската радиоаудитория, Парашкев Хаджиев създава първия детски вокален състав, който изпълнява неговите аранжименти за детски песнички и оперетки:
„С появяването на радиото се появи един нов вид литературна творба — радиопиесата — пише първият директор на „Радио София“ Сирак Скитник — За съвременния писател се открива една нова творческа област, в която той може да прояви дар и изобретателност, и остроумие, незатрупани от тежкия сценичен аксесоар. Радиосцената е в своето начало. Въпреки че днес в много станции тя е доста наивна, доста просташки угажда на своите слушатели, със същността си, с възможностите си тя наистина поставя нови задачи за съвременния писател, актьор и режисура. Мимо волята си дори те не могат да не държат сметка за чудото на века.“
В първият конкурс на „Радио софия“, за написването на оригинална радиопиеса, участва и Никола Вапцаров с едноактната драма „Бент“, която е получава награда от радиоконкурса. Първата българска постановка „Крилата помощ“ (с оригинално заглавие „Великденска вечер“) е създадена в студиото на районната радиостанция във Варна. На 15 април 1938 година вестник „Варненски дни“ вече е представил на читателите си постановката „Продаденото ехо“, която артисти от Варненския градски театър са представили на живо пред слушателите. А в началото на следващата година във вестник „Слово“ Петър Увалиев пише за „Първата българска радиопиеса“:
„Доста назад бяхме останали докато съседите ни разпръскваха ред радиопиеси или пригоди за звуково предаване на известни сценични и книжовни творби, ние не вършехме нищо в тази област. Отличното ръководство на нашите предаватели като че ли се чувствуваше възпрепятствовано в стремежите си да постигне нещо в тази насока от незаинтересуваността и на писателите и на актьорите ни. затова особена похвала заслужават и авторите на първата радиопиеса „Крилата помощ“, предадена на 26 декември 1938 година от варненското студио, и артистите, които я изпълниха, и хората около редакцията на списание „Летец“, по чийто почин беше написана пиесата. С това се сложи начало, което може би има своите недостатъци, но придобива особено значение като изходна точка на една, премного занемарявана досега културна деятелност.
За щастие в пиесата на Матвей Вълев и Ангел Каралийчев несъвършенствата не са така големи, че да се спънат онези наши автори, които биха пожелали да напишат една звукова пиеса. Напротив, като се има предвид колко неизвестна е у нас драматичната техника, да не говорим за радиодраматичната, в пиесата има много добри постижения.“
Неговите размисли и наблюдения на световните тенденции в развитието на радиопрограмите и влиянието на радиото продължават в интервю за БНР през 1993 година: „За да разберем силата на радиото, трябва да видим какво стана в Германия след Втората световна война, когато всичко беше тотално разрушено. В тези десет години се роди радиопиесата. Всички големи съвременни драматурзи, например Пинтър, започнаха с радиопиеси.“
Освен образователната и забавна част на радиопрограмата по време на Втората световна война нараства и обема на говорните елементи в нея — „новини, напътствия, съобщения и беседи“. по това време националната радиопрограма все още не е развила всички познати по онова време жанрове и форми на журналистиката, публицистиката и изкуствата, интерпретирани посредством радиото.
В създадения през 1940 година в София Германски научен институт съществува отдел „Радиореферат“, който е подчинен на Германското външно министерство и изпълнява нарежданията и на Министерството на пропагандата. Отделът трябва да поддържа най-близки връзки с българското радио „с оглед разпространението на политически и военни репортажи и немска музика“. Директорът на института д-р Лане характеризира своята дейност пред списание „Български радиопреглед“ така: „Моята задача като радиоаташе при Германската легация се състоеше най-напред в това да устроя за германските войници и живущите в България германци едно леснодостъпно радиопредаване по интересуващите ги новини… По този начин немските радиослушатели могат да чуват всеки ден германски новини на немски език.“ През следващите две години честотата на емисиите на немски е увеличена, като ежедневно (без неделя) привечер звучи по един новинарски блок.
В поверителен доклад на американския генерален консул в ИстанбулСамюъл Хонакър до държавния секретар на САЩ Кордел Хъл от 4 ноември 1942 година се казва: „През есента на 1940 година германската пропаганда в България неимоверно се засили и на практика остана извън контрола на българското правителство“.
В края на 1941 година ваншният министър Иван Попов и немският посланик в София подписват таен протокол-приложение към Тристранния пакт. В него е указано, че българо-германското сътрудничество в областта на печата, информацията и пропагандата се издига на нивото на официално регламентирана държавна политика. „Типичната форма на германската радиопропаганда чрез нашето радио — пише проф. Веселин Димитров — са сценките-диалози, съчинявани на български език в Берлин и чиято цел е била привличането на българи за работа в Германия.
В една от сериите „Предопределено поколение“ героите „развиват“ следните мисли: „Войната се води за бъдещето на света и то за векове напред. В тази перспектива жертвата изглежда нищожна. На нашето поколение се падна да минем по този път. Ние сме предопределени да понесем жертвите и да положим усилията. Велико време живееме. Участваме в дела, от които зависи съдбата на милиони хора след нас. Жертвите ни са нашият откуп. Откуп, нищожен за историята! Нека бъдем доволни, че живеем, че участваме в тези решителни събития.“
Тези текстове, с които германската пропаганда се опитва да възпроизведе български мисловен модел и да го внуши на българите чрез собственото им радио продължава и през 1944 година.