„Има една мисъл на Фридрих Ницше за „аполоновското начало” и „дионисиевското начало” в изкуството. Едни таланти са носители на светлината, хармонията, други на дисхармонията, тъмното буйство. У българския поет Никола Фурнаджиев беше заложено повече второто. В неговата поезия има нещо от тимпаните на Дионисий, някакво тъмно опиянение на сетивата. Такова впечатление създава първата му стихосбирка „Пролетен вятър”, с която той гръмко влезе в нашата поезия и си завоюва трайно име”, пише литературният критик Здравко Петров.
Фурнаджиевото творчество събира в себе си природни трусове, необуздани стихии и елементи на битието. Той е автор на две големи стихосбирки – „Пролетен вятър” и „Дъга”, които са високи постижения в поезията ни. В тях се налага един могъщ поетически дух. Сътвореното от Фурнаджиев през 20-те години на миналия век няма определена историческа и политическа рамка. Но всеки разбира, че става дума за революцията и последвалата я контрареволюция, нещо, което неведнъж е ставало в историята на народите.

Никола Фурнаджиев (27 май 1903 – 26 януари 1968) е роден в Пазарджик. През 1908 година баща му заминава да учи инженерство в Германия и семейството отива да живее в Сливен, при родителите на майката. Там преминава по-голямата част от детството на Никола. В Сливен тръгва на училище, научава се да чете и пише и както казва – „сливенци ме научиха на български език”. В този град преживява двете войни Балканската и Първата световна – изпитва страшните им отражения, вижда сиромашията, свидетел е на работническите борби и бунтове. През 1922 година Никола Фурнаджиев завършва гимназия в Чирпан. Първото си стихотворение „Неволи” (1918) печата в столичния хумористичен вестник „К`во да е”, където после става редовен сътрудник и пише под различни псевдоними. През есента на 1922-ра се записва студент в Медицинския факултет на Софийския университет. Там продължава да пише стихове, но в тях все още се усеща влиянието на символизма. През Септемврийското въстание 1923 година е свидетел на жестокостта спрямо въстаниците в Чирпан, където тогава живее семейството му. След въстанието започва да сътрудничи в редактираното от Георги Бакалов списание „Нов път”. Още от първата книжка се долявя различния поглед на стихотворенията му. Преживяното се отразява в съдържанието и формата на произведенията. Стихотворенията печатани в „Нов път”, Никола Фурнаджиев събира в книга, на която дава заглавие „Пролетен вятър” (1924) – издание на Георги Бакалов.
Същата година прекратява работата си в „Нов път”, като продължава да пише и сътрудничи в различни списания, предимно в „Златорог”. В началото на 1929-а излиза втората стихосбирка на Фурнаджиев „Дъга”. След това все по-малко пише. Едва през 1938 година излиза следващата му книга „Стихотворения”.
Междувременно Никола Фурнаджиев оставя медицинския факултет  и завършва философия през 1930-та. Работи в Министерството на народната просвета до 1933-та, след което учителства около четири години в българското училище в Цариград, после – в гимназията в Пазарджик. През 1944 година преподава философия в тогавашната II софийска девическа гимназия. В периода 1945 – 1949 година Никола Фурнаджиев е главен редактор на вестник „Литеретурен фронт”. Два пъти е член на Секретариата на Съюза на българските писатели – общо четири години,  – главен редактор на издателство „Български писател”, завеждащ отдел „Поезия” в същото издателство.

Петър Караангов разказва за срещата с редактора на първата си стихосбирка Никола Фурнаджиев, в издателство „Български писател“, запис 1971 година, Златен фонд на БНР:

В началото на 60-те години Фурнаджиев е редактор на списание „Септември”, позиция на която по-късно се пенсионира.
Той издава пет книги със стихотворения:  „Велики дни”, „По пътищата ти вървях”, „Избрани стихотворения”, „Слънце над планините” и „Най-трудното”. През този период излизат три стихосбирки за деца: „Свободна родина”, „Смели пионери” и „Лагерен огън”. Фурнаджиев пише и две книги пътеписи: „Между приятели” и „Пътуване до Чили”. Сътрудничи в печата със статии. Превежда Николай Некрасов, Александър Блок, Анна Ахматова и е сред най-добрите преводачи на поезия от руски език.

„Най- големият майстор на словото е колективният гений на народа”, отбелязва поетът, запис 1958 година, Златен фонд на БНР:

Никола Фурнаджиев остави след себе си величието и апокалиптичния драматизъм на народната съдба от Септември 1923-та, въплътени в окървавените конници и в онази невероятна сватба на народния погром, но и апогей. Септември – 1923-та става за Фурнаджиев това, което бе Октомврийската революция за Смирненски, Априлското въстание за Вазов – оня решаващ „ден първи”, който завинаги определя облика на един поет.

Чуйте стихотворението „Конници” в авторско изпълнение, запис неизвестен, Златен фонд на БНР:

„Вдъхновената поема „Сватба” извлича целия съдбовен смисъл, с който живее в народното съзнание традиционният сватбен обряд, обединявайки в неговите символични ритуали революционното опиянение на Септември 1923-та, смътното ехо от езически вакханалии и близкия спомен за кървавата сватба от Април 1876-та”, интерпретира произведението проф. Милена Цанева.

Аз издигам ръка и ви каня със пъстрата бъклица,
мои братя без път, мои братя със черни гърди,
във неделя е тя – мойта сватба, – елате ми с мъката
и със страшната скръб на безкрайните стари земи.

Като крави в нощта, като крави от кърви окъпани,
над главите ни бдят, тъмни облаци бавно пълзят.
Ах, гърмете, земи, мои тъмни и огнени тъпани,
моя тъмна съдба, моя сватба и весела смърт!
(„Сватба”)

По стиховете на Никола Фурнаджиев композиторът Любомир Пипков създава песните „Конници” и „Тракия”, вокално-симфоничната поема „Сватба” и хоровата песен „Пролетен вятър”.
Пипков говори за музикалната си творба „Сватба“, запис 1972 година, Златен фонд на БНР:

Силата на поета е в яките корени, дълбоко в родната земя, във всеотдайната му съпричастност с духовния свят на народа. Суровата същност на Никола Фурнаджиев е разпалвана от една голяма любов към живота. За да срещнем съвсем различен Фурнаджиев в стихосбирката „Дъга”, където има съзерцателност, успокоени са сетивата – от време на време припламва някой характерен образ. Това особено личи в поемите „Дъга”, „Дете”, „Земя”.

Светкавица и гръм ще раздере
утробата огромна на небето.
Ще се роди в света едно дете
и то ще тръгне босо из полето.
……………………………………………………..

Люлей се, чудна люлка над света!
Когато спреш, земята ще е чиста
и ще излезе светло из дъжда
едно дете с очи като мъниста.
(„Дете”)

Има едно стихотворение обаче от този „постновопътски период”, което не само напомня за невероятно големия автор на „Конници”. То е със силата на документ за непримиримостта на поета към комформизма на твореца. И в тоя смисъл е винаги актуално:

И спят отдавна всички знамена,
а вместо слънце нощна лампа свети,
и в нощната, позорна светлина
строят си къщи всичките поети.
(„Черни дни”)

И все едно дали пряк обект на Фурнаджиевия стих са масовите народни движения, драмата на личността или живота на обикновените трудови хора – във всички случаи дълбоко в основите на неговия поетичен свят са проблемите на народната съдба и на отношението поет и общество. Оттук и своеобразното епично-философско звучене, което притежава неговата изповедна лирика – непресекващ разговор на поета с родината и със своята тревожно чувствителна поетична съвест: „Че аз бях пламък от лазурите и пръст от родното поле”, а може би и онова босоного дете с мънистени очи, преминало полето.