„Щедро надарена личност с висока ерудиция и с ясен поглед върху живота и хората, психолог и ярък педагог, с точни диалектични позиции по отношение на музиката и въобще върху изкуството, лаконичен и образен човек, носещ в себе си голяма обществена и лична отговорност, непримирим към всичко задкулисно и нечестно, както и към всякакво „псевдо” в музиката. Тази негова прямота и непосредственост възхищаваше и учеше всички нас – неговите ученици – на принципност и любов към изкуството, на ангажираност и отговорност като бъдещи творци, на устойчивост и вяра в живота”, казва за преподавателя си Александър Текелиев.
Веселин Стоянов принадлежи към онова поколение музикални творци, които между двете световни войни с чест изпълняват своята историческа задача – да изградят основите на българската композиторска школа и да разкрият родното музикално изкуство за концертните зали и оперни театри на Европа. Произлизайки от песента на народа, те развиват нейните богатства в големите композиционни форми, правят я свой език за нов музикален изказ. Веселин Стоянов е майстор на своето дело, виртуоз на оркестъра, създал ярки творби във всички области на музикалното изкуство. Неговата музика се отличава с ясната си форма и бляскава оркестрация. Произведенията му притежават ярка национална интонационна окраска и емоционалност.

Веселин Стоянов (20 април 1902 – 29 юни 1969) се ражда в Шумен в музикантско семейство. Баща му Атанас Стоянов е завършил Роберт колеж в Цариград и учил музика при вуйчо си, Добри Войников и при Михай Шафран. Братът на Веселин Стоянов – акад. Андрей Стоянов завършва музикална академия във Виена, преподава в Държавната музикална академия в София (днес Национална музикална академия „Проф. Панчо Владигеров”), впоследствие става професор и завеждащ катедрата по пиано, както и ръководител на музикално-педагогическата секция на Института за музика към Българската академия на науките.

Веселин Стоянов разказва за семейството, домашния оркестър, семейните концерти, запис 1964 година, Златен фонд на БНР:

Първите си уроци по пиано получава от баща си. През 1926 година завършва пиано в изпълнителския отдел на брат си, проф. Андрей Стоянов в Държавната музикална академия. Същата година заминава за Виена на специализация, където учи композиция при проф. Франц Шмид и пиано при проф. Виктор Ебенщайн и проф. Пол дьо Кон.
„Виена през 20-те години на ХХ век е център на нови идеи, тук се въртят вихри около някои млади композитори, търсещи и отричащи, ексцентрични, но и привързани към идола Вагнер или към невероятния Дебюси. Естествено, Веселин Стоянов се интересува от всичко, което се случва по сцените, поглъща жадно онова, до което може да се докосне – и забележителните интерпретации на Виенската опера и филхармония на творбите на великите майстори Волфганг Амадеус Моцарт, Лудвиг ван Бетовен, Йоханес Брамс, Рихард Вагнер, Густав Малер, Рихард Щраус, интересува го и модерното в изкуството. Тези автори силно влияят върху формирането на композитора, от тях се учи на симфонично разработване, на изграждане на форма, възприема маниера на оркестриране”, отбелязва музикологът Боянка Арнаудова.

През 1930 година Веселин Стоянов се връща в България. В началото е пианист и диригент в оперетните театри в София, където работи и със солисти певци и със симфоничен оркестър. Само за няколко години си извоюва името на композитор осмислящ, възпроизвеждащ, но и синтезиращ виенския опит със знанието си за българския фолклор. В резултат се появяват  „Женско царство” (по Ст. Л. Костов, 1935) – първата му опера, трите струнни квартета от 30-те години, „Саламбо” (по романа на Густав Флобер, 1940) и великолепният симфоничен шедьовър „Бай Ганьо” (1941).
„Дори ако беше написал само гротескната сюита „Бай Ганьо”, Веселин Стоянов щеше да се нареди между най-бележитите ни творци, тъй като това произведение ще остане завинаги в златния фонд на българските културни ценности”, убеден е  Димитър Зенгинов, друг наш музиколог.
Стоянов е един от основателите на Дружеството на българските компонисти „Съвременна музика“ през 1933 година. През 1937-ма става преподавател по музикално-теоретични дисциплини в Музикалната академия. От 1943 година е професор по композиция и музикален анализ, декан на Теоретичния факултет (1952) и ректор (1956-1962). За период от една година (1953-1954) е директор на Софийската опера.
Преподавателят проф. Веселин Стоянов в спомените на композиторите Виктор Чучков и Александър Текелиев:
„Аз – извънредният ученик“, Виктор Чучков, запис 1999 година, Златен фонд на БНР:

„Закъснях с една минута за часа и той си тръгна“, Александър Текелиев, запис 2019 година, Златен фонд на БНР:

За близките Веселин Стоянов е „добър човек, отмерен и спокоен в отношенията си с хората, за когото музиката е съдба и жизнена среда, притежаващ невероятно чувство за художествена отговорност и като творец, и като педагог, и като мислител.” Той е между онези композитори, които издигат и поставят българското музикално творчество на равнището на истинското изкуство, показват реалните измерения, в които ще се движи музикалното ни развитие, предопределят творческия му кръгозор. Веселин Стоянов е творец, който знае, но и търси неуморно. У него вълнението на твореца е неотделимо от размисъла, от усилието да се проникне в глъбините на историята, да се изведат напред необхватните човешки чувства.

Неговата „Саламбо”остава и до днес като „бяла врана” сред оперното ни творчество от първата половина на ХХ век. Операта е призив към признание трепетите на човешкото сърце. Тя се нарежда между творбите на нашето художествено и естетическо музикално развитие, в които се превъзмогва националната ограниченост, битовизмът, емпиричното пресъздаване на социалните явления. Романтичната история на една любов без предели, не стои вън от обществените проблеми на времето.
„И не мога да отделя „Саламбо” на Веселин Стоянов не само от идейно-естетическите основания, които пронизваха цялото негово творчество, от първите клавирни пиеси през струнните му квартети и сонати за цигулка и пиано до първите му симфонични творби, но и от сложния процес, в който българското изкуство и литература потърси света на големите теми и съвременните музикални форми”, казва литераторът Богомил Нонев. За тази опера пианистът Димитър Ненов пише: „Веселин Стоянов е намерил своя картагенски сюжет в един свят, произлязъл от странното смешение на азиатска Финикия и африкански Египет. И въпреки всичко „Саламбо” е българска опера. Защото само един българин може да види и изрази точно така този свят. Тази интензивност в израза, тези напрежения в динамика и ритмика, този начин на изразяване чрез инструментална звучност е характерна за цялото българско музикално творчество”.
Очевидно подчинявайки се на времето – следдеветосептемврийското, Стоянов създава някои така наречени казионни произведения. Сред тях „Празнична увертюра” блести с непосредствеността на изказа и жизнеността на музиката.
През следващите две десетилетия са създадени най-ярките му творби  – симфоничната поема „Кървава песен”, кантатата „Да бъде ден!” (по Христо Смирненски), „Рапсодия“ за оркестър, почти всички негови инструментални концерти – за цигулка, за виолончело, за пиано №2 и операта „Хитър Петър” (в която авторът е откровено потопен във фолклора), балетът „Папеса Йонна”, кантатите, песните, сонатите му…
Написаната през 1947 година „Кървава песен” носи характерния за епохата лирико-героичен патос. В произведението композиторът в ясна форма (сонатна с въведение и епилог) изразява емоционалното богатство и стройно повествование на Славейковата поема, като симфоничното развитие е подчинено изцяло на съпоставянето и разгъването на две основни образни сфери – героично-повествователната и лирико-епичната. Тук изкристализират най-хубавите черти от композиторския стил на Веселин Стоянов – богатата народностна мелодика, структурата на изграждането, колоритният хармоничен език и майсторското владеене на оркестровата звучност.
Композиторът ни оставя и две симфонии – Първа (1962)  и втората „Велики Преслав” (1969), която е последната му голяма дума в музиката.
Чуйте фрагмент от Първа симфония, в изпълнение на Симфоничния оркестър на БНР, диригент Методи Матакиев, запис 2000 година:

Търсещ обичта на хората, Веселин Стоянов я откри чрез всеобхватното си творчество. Това, което винаги ще вълнува поколения музиканти и почитатели.
Днес името му носи Националното училище по изкуства в Русе.