Душевно стар съм аз. И жребий черен
над мен тежи.
И мрачен сън, кошмар над мен разперен,
гръдта души.
Макар и млад — с предчувствия ужасни!
Не знам покой…
Спаси ме ти от призраци неясни,
другарю мой!
Мъгла и нощ… И в мрака непрогледен
аз път съзрях.
Но накъде всред океана леден —
със скръб и страх?
Душевно стар съм аз. И жребий черен
над мен тежи.
И мрачен сън, кошмар над мен разперен,
гръдта души.
1899 (превод Петър Велчев)
„Животът ми се носи по своя път. Минава край порочни и забавни сънища. Разсича тромавите вълни, от които само насрещен вятър може да изтръгне искрящи капки. Аз сънувам и скръбно се будя, дълга дума в сърцето си пазя и в неясното утро се вглеждам – преминават събудени мигове или може би цели столетия.“ Думите и стиховете на поета-символист, които пресътворяват битието, възвисяват душевното страдание и смазват със своята искреност и простота, разкриват мащабите на неговите стихове, които са изключително явление в необятната руска поезия. Александър Блок живее и твори заедно с Владимир Маяковски, Борис Пастернак, Иван Бунин, Марина Цветаева и Анна Ахматова. Той е човекът, от когото повечето от тях се учат.
Най-влиятелният руски поет от края на XIX и началото на XX век е роден преди 140 години в Санкт Петербург, Русия в семейство на интелектуалци – бащата Александър Блок-старши е професор по история на правото във Варшавския университет, а майка му Александра – белетрист и преводач, е дъщеря на ботаника Андрей Бекетов, ректор на Петербургския университет. Родителите му се разделят още преди раждането му, а малкият Блок живее в имението на дядо си в Шахматово (недалеч от град Клин), където е възпитаван с любов и с поезията на руските класици. Самият той започва да пише стихове от ранна детска възраст и „издава“ ръкописни списания (в един екземпляр).
Първата муза
В юношеските си години, заедно с майка си и леля си, Блок посещава различни европейски страни. В едно от тези пътувания до немския курорт Бад Наухайм, той среща голямата си любов.
„Тя беше висока, тъмнокоса дама, с тънък профил и великолепни сини очи. Аз вървях с нея, по каменните улички на немския курорт Бад Наухайм, с роза на ревера, смешен и мълчалив – забравил всички думи на света. Бях прикован от синия плен на нейните очи… Животът ми отдавна е прегорял и разказан, но аз сънувам само нея – първата любов, привързана като съкровище с червената лента на моята кръв.“ С тези съкровени слова 16-годишният Александър Блок описва Ксения Садовская, 37-годишната дама, в която се влюбва през лятото на 1897 година. В образа ѝ той фокусира цялото си младежко поетическо вдъхновение и страстта, която озарява сънищата и извисява душата му.
18-годишен, Блок започва своето университетско образование, първо като студент по право в Петербургския университет, но скоро след това преминав във Филологическия факултет. В следващите няколко години, в които завършва образованието си във факултета, неговото развитие е силно повлияно от поета, философ и мистик Владимир Соловьов.
Прекрасната дама
През 1903 година Александър Блок и Любов Менделеева (дъщерята на знаменития химик Дмитрий Менделеев), с която се познават от детството си, се женят. Тя е втората муза на поета. В началото на брака им Блок вижда в нея своя идеал и я боготвори. По-късно това се превръща в основния проблем във връзката им. На нея е посветен сборника „Стихове за Прекрасната дама”. В Златния фонд на Българското национално радио се съхраняват мислите на поета, прочетени от актьора Любомир Кабакчиев през 1970 година.
С нежната маска
Блок се запознава с актрисата Наталия Волохова, от трупата на Вера Комисаржевская, по време на подготовката на пиесата му „Балаганчик“ от 1906 година. В тази драма е описан конфликтът между поета и Андрей Бели, претендиращ за сърцето на Любов Менделеева. По това време отношенията между съпрузите на практика са прекъснати. Блок полудява по ефектната брюнетка – изпраща цветя и стихове в гримьорната ѝ, среща се с нея след представления. Носят се слухове, че той е бил готов дори да се разведе, но този роман завършва с цикъла стихове „Снежната маска“. Думите, с които Блок описва своето ново вдъхновение за творчество, прочита Любомир Кабакчиев, в запис от 1970 година.
След Февруарската революция, вече отбил военната си служба, Александър Блок се завръща в Петербург, където участва като редактор на стенографските отчети на Извънредната комисия за разследване на престъпленията на царския режим. Резултат от тази необичайна работа е статията му „Последните дни на стария режим” (разширеният ѝ вариант излиза в книгата „Последните дни на императорската власт”). Поемите „Дванадесетте” (1918) и „Скити” (1918), които издава в прослава на Октомврийската революция, са всъщност заключителният акорд на поетичното му творчество. През 1977 година един от преводачите на Блок в България, поетът Младен Исаев, разказва за Българското национално радио за това как тези произведения са повлияли неговото развитие.
Голямата страст
„Колко рядко идва голямата страст, но когато тя дойде нищо не остава след нея, освен една голяма, всеобща песен. Цялото ти същество пее, защото има страст, освободителна буря, която те въздига на висок връх откъдето виждаш целия свят. Пролетта отново ми прошепна – Стани! И всичко стана необичайно странно.“ Така Блок описва новата си страст Любов Андреева-Делмас, оперната актриса, с която се запознава през 1913 година. Съпругата на Блок Любов Менделеева не издържа на тази краткотрайна, няколкомесечна бурна връзка и заминава на фронта като медицинска сестра. След завръщането ѝ Блок остава до нея чак до смъртта си през 1921 година. Вълненията на Блок отново пресъздава с гласа си Любомир Кабакчиев.
Хармоничното единство, което успява да създаде Александър Блок от дисонанса на епохата и трагизма на собственото си битие „оказва огромно влияние върху съвременната поезия“, казва за него поетът Владимир Маяковски. И днес сякаш отново е сиво, в онова жилище с тъжен поглед към канала.
Нощ, улица, фенер, аптека,
безсмислен, дрезгав полумрак.
И дълго да е жив човекът,
е все едно. Без изход пак.
Умреш ли, почваш отначало,
и пак се нижат в мрака чер —
нощ, леден вятър над канала,
аптека, улица, фенер.
1912 (превод Петър Велчев)
*Поетът с безстрашна искреност – с тези думи Максим Горки нарича Александър Блок