Любимата му игра е билярдът. Когато е уморен и иска да си почине, той стои по цяла нощ и играе. Така му почива главата. Пуши почти непрекъснато, от девет годишна възраст. Сложните неща го угнетяват. Не може спокойно да изчете и най-елементарния договор – „просто побеснявам при вида на тези „участващи страни“, „договарящи страни“, „трети страни“ и т.н.“* Смята, че книгите също се уморяват и единственото, което може да направиш, е периодично да прибираш ръкописа, ако преди това не си го унищожил, в някое чекмедже и да го оставиш да отлежава, а след две-три години пресъхналият резервоар ще се е напълни отново и то сам, докато спиш. Има странна походка, която вкъщи е обичайно приета, особено когато крачи из стаята, докато се поднесе второто или третото ядене. Интимното обръщение на жена му към него е „младежо“. „В него имаше някаква насмешка, но същевременно и много обич. Аз наистина имах някои черти в характера и поведението, присъщи на хора значително по-млади от мен.“

Самюъл Лангхорн Клемънс (30 ноември 1835 – 21 април 1910) е роден в село Флорида, щата Мисури, две седмици след най-голямото приближаване на Халеевата комета. И ден след най-близкото разстояние на същата комета до Земята, той напуска земния си път. Животът му не е толкова необикновен, колкото съществуването на неговите герои, останали в историята на световната литература, почти два века след тяхното създаване, като образци на висши и нисши страсти, така присъщи и неизменни на човешката природа. Става известен под псевдонима Марк Твен (анг. mark twain) – предупредителен зов на моряците, който означава два фадома или дванадесет стъпки и предупреждава за опасно спадане на водите до минимума, необходим за речното корабоплаване, нещо като безопасна дълбочина. Самият Самюъл няколко години е лоцман по водите на Мисисипи. За да се препитава работи какво ли не, но не оставя перото настрани. В началото сътрудничи на ред издания като обикновен редактор – пише ежедневни вестникарски статии, преглед на печата, коректура. Дейност, която не задоволява един писател, за какъвто се възприема и в какъвто съдбата му вещае да се превърне.

Откъс от разказа „Кандидат за губернатор“ – художествено четене на Мирослав Миндов и Александър Притуп, запис 1977 година:

Марк Твен продължава и до днес да буди читателската критика с необикновено любопитство. Може би коренът на това обаятелно привличане на неговите герои се корени до голяма степен в живота му като дете. До дванадесет-тринадесет годишна възраст прекарва значително време във фермата на чичо си Джон. „Спомените ми за онези години са пълни с очарование, както бе пълен с очарование и животът там. Мога да възкресявам в паметта си тържествения здрач и тайнственост на гъстите гори, земните мириси, нежните ухания на дивите цветя, блясъка на умития от дъжда листак, ромона на капките, когато вятърът разклатеше дърветата, далечното чукане на кълвачите и приглушеното барабанене на горските фазани в самотата на леса, подплашените животинки, които се стрелкаха из тревата – да, мога да възкресявам всичко това и то става толкова реално, колкото е било, и извиква не по-малко блаженство.“ Чичо Джоновата ферма се оказва много удобна за литературни цели. В „приключенията на Хъкълбери Фин“ и „Том Сойер детектив“ Марк Твен я „мести“ в Арканзас.

А прототип на Том-Сойеровата леля Поли е неговата майка Джейн Клемънс. „Тя никога не употребяваше големи думи, но имаше естествен дар да въздейства с простите, особено когато я възмутеше някоя низост или несправедливост.“ Нейните поучителни слова за негърчето Санди, което работи при тях, действат като жизнен и творчески импулс при застъпване на темата за негърството в книгите на Марк Твен. „Санди беше весела душа, невинна и блага, но по-шумно създание не бях виждал. По цял ден пееше, свиркаше, викаше, крещеше, смееше се – нещо непоносимо, просто да полудееш. Един ден излязох от кожата си, отърчах побеснял при майка ми и като отворих една уста: „Санди вече цял час пее, не е млъкнал нито за секунда, това не може да се търпи повече, накарай го най-после да си затвори устата. В очите ѝ се появиха сълзи, устата ѝ се разтрепериха и тя отвърна горе-долу така: „Горкото, когато пее, това показва, че забравя някои неща и тогава съм спокойна; но когато мълчи все ме е страх, че си спомня, и тогава така ме боли. То никога вече няма да види майка си; щом може да пее, не бива да му пречим, а трябва да се радваме. Ако беше по-голям, щеше да ме разбереш; и тогава шумът, който вдига това дете, останало без близки, щеше да ти доставя удоволствие.“ Това бе обикновено слово, съставено от прости думи, но то остави у мен дълбоки следи и оттогава шумът на Санди никога вече не ме смущаваше.“

„Открадването на белия слон“ – фрагмент от драматизацията на разказа в изпълнение на Георги Калоянчев, запис 1969 година:

Литературната кариера на Марк Твен започва през 60-те години на 19-и век. Тогава той изнася публични сказки в Калифорния и Невада, а след това обикаля из целите западни и източни щати. Започват предложенията за издаване на разкази. Междувременно на пазара се е появила „Скокливата жаба“, която обаче не удовлетворява литературния образ, в който иска да се види авторът. „Разказът доби широка известност, но на мен ми беше напълно ясно, че се прочу самата жаба, а не аз. Аз бях все още неизвестен.“

През 1867 година заминава за петмесечно пътешествие с парахода „Квакер сити“, а когато се връща във Вашингтон, получава предложение да издаде книга с преживяванията от пътуването. Докато пише книгата, тръгва из Вашингтон да търси препитание. Среща Уилям Суинтън, с когото създават дребно вестникарско дружество и всяка седмица изпращат кореспонденции на няколко дребни издания, пръснати из страната. И малкото, което изкарват, е достатъчно да преживяват. Но ето че един ден отново се озовават с празни джобове. „Трябваха ни три долара, и то най-късно до вечерта. Нямах никаква представа откъде ще може да ги намерим.“ И ето, че след няколко часа Марк Твен продава чуждо куче, случайно завъртяло се около краката му, на един генерал, който не можел да повярва, че се сдобива така лесно с токова прекрасно породисто създание и то само за три долара. Малко след това законният стопанин, ужасен и притеснен от внезапното изчезване на своя любимец, се спрял покрай Марк Твен, а той му предложил да намери изгубеното куче и че за тази услуга ще иска три долара. Собственикът се съгласил от раз.

Части от тази история са верни, както споделя и самият Твен в своята автобиография, но те илюстрират една особено важна черта от характера на писателя – неговото разбиране за чиста съвест. Той познава достатъчно добре и себе си, и човешката природа изобщо, и знае, че тази „чистота“ е съмнителна и че всеки човек мърси съвестта си различно. „Трите долара, които бях получил за кучето, щяха да ме парят, защото не ми се полагаха по право, но трите, които получих за това, че върнах кучето на неговия стопанин, си бяха чисто мои, защото ги бях изкарал с честен труд. Ако не бях аз, човекът може би никога нямаше да си намери кучето. (…) Моите нравствени принципи си остават непоклатими до ден-днешен. Винаги съм бил честен; и зная, че не мога да бъда друг. Никога не съм могъл да използвам пари, добити по съмнителен път.“

Съзерцавайки определени страсти на човешката природа, Марк Твен изгражда и своята „гениална и безпогрешна система за намиране на работа“. В продължения на десетилетия неведнъж тя издържа всички проверки. Първият, който се възползва от тази система, е здравенякът Хигби. Двамата се запознават при мините за сребро в Невада, където Марк Твен работи за кратко време. „Трябва само да изпълняваш точно каквото ти кажа – увещава го Марк Твен – и още днес ще постъпиш на работа. Сега иди в „Пионер“ и кажи, че търсиш тежка работа; че ти е омръзнало да лентяйстваш, че искаш да работиш само заради удоволствието от труда и не желаеш да ти плащат нищо. Дори без храната. Накарай ги да разберат добре, че искаш да работиш напълно безплатно. Като те види каква си хала, отговорникът ще разбере какъв късмет му се е паднал. И ще ти даде работа. Ще работиш яко, все едно че ти плащат редовна надница. И никакво оплакване; Така ще продължава ден, два, три, четири, пет, шест. Навсякъде ще се разчуе, че, най-добрият работник толкова обича труда, та е готов да върши с радост всякаква работа безплатно. И тогава на теб ще започнат да гледат като на някакво чудо. Работниците от другите мини и кариери ще заприиждат да видят с очите си това чудо. Ти можеш да изкараш сума пари, ако сложиш входна такса, но не ти препоръчвам. Дръж високо своето знаме. Когато другите отговорници видят каква грамада си, ще разберат, че струваш за двама, и ще ти предложат да работиш при тях за половин надница. Ти няма да приемаш, а първо ще съобщиш на своя отговорник за тези предложения. Дай му възможност да прояви благородство и да ти предложи поне колкото тях. Не сториш ли това, приемаш кое да е от останалите предложения. Помни ми думата, Хигби, най-малко след три седмици ти ще бъдеш отговорник и ще получаваш най-високата надница в тоя край.“

Макар че всеки път този способ за намиране на работа се увенчава с успех, писателят никога не го прилага за себе си. В продължение на години от неговите книги печелят повече различни литературни агенти и издателства, отколкото той самият. След излизането на пътеписа „Глупаци в чужбина“ известността му придобива по-големи мащаби, а издателствата започват да се състезават чий е приносът за появата на новото литературно явление. „Аз започнах да вярвам, че съм откриван и създаван толкова много пъти, колкото никое друго творение божие.“

На 4 февруари 1869 година Марк Твен се сгодява за Оливия Д. Лангдън, а скоро след това започват да излизат шпалтите на „Глупаци в чужбина“. „Тя ги изчиташе заедно с мен. Дори ги редактираше. От тези дни до последните месеци от своя живот – повече от три десетилетия, тя беше мой верен, умен и неуморим редактор.“ На 2 февруари 1970 година сключват брак и това са двете дати, гравирани на пръстена на Оливия, която никога не го сваля от пръста си. След сватбата се местят в Бъфало, щата Ню Йорк, където на Марк Твен му предстои да стане един от редакторите и собствениците на тамошния вестник „Експрес“. Вместо очакваната прилична квартира, младоженците заварват нова къща на модната улица Делауер авеню с готвачка, прислужнички  и един „млад серт кочияш ирландец“. Това е сватбеният подарък от бащата на Оливия. Вечерта готвачката Елин отишла при новодомците, за да ѝ поръчат какво да напазарува заранта. „А ние с жена ми дори не знаехме на тегло ли се мери телешкото или на дължина. Признахме си невежеството и Елин много се смя  – като истинска ирландка.“

Марк Твен обожава съпругата си заради цялото сияние от истина, честност и искреност, които тя притежава. „Нейната преценка за хората и нещата беше сигурна и точна. Интуицията й почти никога не я лъжеше. И когато даваше преценка за характера или постъпките на приятели или непознати, винаги проявяваше благородство, благородството никога не й изневеряваше. Сравнявал съм я със стотици хора и си оставам убеден, че тя имаше най-съвършения характер, който съм срещал някога. Тук мога да добавя, че тя беше и най-обаятелната и същевременно пълна с достойнство личност. Характерът й беше такъв, че не само предразполагаше човека към нея, а просто го караше да я боготвори. Нямаше случай някой от прислугата й да е напуснал по своя воля. И понеже тя умееше да прецени с един поглед човека, почти не се бе налагало тя да накара някого да напусне.“

Откъс от постановката “Принцът и просякът” на Младежкия театър – документален запис

Раждат им се три прекрасни момичета – Джийн, Клара и Сузи. Децата често го  карат да им разказва приказки — съвсем импровизирани, и настояват да фигурират всички джунджурийки от полиците от двете страни на камината, както и картините в двата ѝ края. И винаги изискват от него приказките да започват с маслената картина на котешка глава и да приключват с импресионистичния акварел на младото момиче, Емилийн. „Никога не ми даваха, поне за разнообразие, да започна в обратния ред. Освен това не се разрешаваше да вмъквам някое от украшенията не на място, сиреч не в реда, по който бяха строени на полиците. Тези украшения нямаха мира нито миг, нямаше за тях ден за почивка, нямаше неделя. И с течение на времето тези украшения и картини започнаха да проявяват признаци на умора. Защото бяха минали през такива бурни и страшни приключения.“

Децата помагат на майката при редактирането на книгите в ръкопис, което обикновено се случва на верандата – най-благословените моменти в живота на Марк Твен. Оливия сяда с молив в ръка и чете на глас, а момичетата с широко отворени очи и известно подозрение следят всяка нейна дума в очакване, че ще зачеркне някой много интересен пасаж, който в повечето от случаите се оказвал силен момент в книгата и се нуждаел от видоизменение – задача, с която се захващала самата Оливия. „Много пъти вмъквах умишлено неща, по-остри и грубовати, на които децата се радваха, а после наблюдавах как безмилостният молив върши своето фатално дело. Често пъти заедно с децата молех за пощада, спорех и се преструвах, че върша всичко това искрено. Децата се хващаха, но се хващаше и майка им. Но всичко това беше толкова приятно, че аз не можех да устоявам на съблазънта. След това аз сам зачерквах пасажа, без никой да ме види. Той си беше изпълнил предназначението.“

„Една от последните книги на папа е „Принцът и просякът“ и това несъмнено е най-хубавата му книга – пише 13-годишната му дъщеря Сузи, която се е захванала с неговата биография. – Някои хора искат той да се придържа към стария си стил и затова някои господа му писаха: „Аз много обичам „Хъкълбери Фин“ и се радвам, че се връщате към стария си стил.“ Това ме радва много, защото ме смущава, че толкова малко хора познават папа истински, те мислят, че Марк Твен е само хуморист, който си прави шега от всичко; „с грива от ръждивокафява коса, която страшно се нуждае от гребен, с римски нос, малки остри мустачки, тъжно, угрижено лице“ и т.н. Така хората си представят папа, а аз исках да напиша книга, в която да проличи неговият благ характер, и „Принцът и просякът“ е донякъде е такава книга. Тя е пълна с възхитителни мисли и о, какъв език! Великолепна. Мисля, че една от най-вълнуващите сцени в нея е, когато просякът язди на кон с благородниците и вижда майка си. И после какво става! Как тя се втурва към него, като го вижда, че я спира с ръка и как грубо я изблъскват кралските офицери, и как съвестта на малкия просяк започва да го гризе, когато си спомня срамните думи, отронили се от устата му: „Не те познавам, жено“, и как цялото му величие отива по дяволите и гордостта му се стапя. Това е великолепно красива и вълнуваща сцена и папа я е описал толкова великолепно. Никога не съм виждал човек толкова богат на чувства, колкото папа. „Принцът и просякът“ е пълна с вълнуващи места, но невинаги в тях има хумор. В коронацията – в тази вълнуваща коронация, точно след като малкият крал си възвръща короната, папа е вмъкнал това за кралския печат, дето просякът казва, че използвал печата да си чупи с него орехи. О, толкова е смешно и хубаво. Папа рядко пише дори ред, без да има нещо смешно в него, и аз мисля, че той винаги така ще пише.“

И да, права е била Сузи, всеки следващ ред на Марк Твен, който тя няма да може да прочете поради фаталното си заболяването от менингит през 1896 година, е пропит със безупречния почерк на баща ѝ – вселена от знания за пороците и благодетелите на човешката същност, която в опит да изрази себе си често предизвиква смях – смях, който привлича детето мигновено и със същия успех разкоства съвестта на възрастния.

По тази публикация работи Анна Капитанова

*Използваните цитати са от книгата „Марк Твен. Автобиография“, превел от английски Тодор Вълчев, издателство „Захарий Стоянов“, София, 2013 г.