Тя е най-известната и уважавана личност в страната си, великата детска писателка на XX век и една от най-влиятелните персони на миналото столетие въобще. През 1976 година злостната ѝ сатира „Помперипос в света на парите” предизвиква промяна в шведското данъчно законодателство.
Астрид Линдгрен е застъпничка за правата на децата и активистка за защита на животните. През 1988 година успява да прокара закон, а през 1996-та получава и международната награда за защита на животните (The Golden Ark Award). През 1998 година открива детската болница „Астрид Линдгрен” – една от най-големите в северна Европа.

Дълъг е списъкът на отличията, които получава: медалите „Ханс Кристиян Андерсен”, на ЮНЕСКО, „Лев Толстой”, полският „Орден на усмивката”, шведската награда „Златният кораб”… Липсва ѝ само Нобелова награда, но тя упорито се противопоставя на предложенията да бъде номинирана. През 1994 година получава „Справедливата награда за цялостно творчество”, основана като алтернатива на Нобеловата за литература. Линдгрен е избрана заради „живота ѝ, посветен изцяло на правата на децата, справедливостта, противостоене срещу насилието и съчувствие към малцинствата”.
Въпреки неизброимите награди Астрид Линдгрен никога не се взема на сериозно. Дори когато през 1999 година е избрана за най-прочутата шведка на столетието, тя казва без никаква ирония: „… аз съм стар умиращ човек, почти сляп и напълно луд. И този именно човек вие правите швед на столетието. Трябва да сте много предпазливи и с никого да не споделяте това, тъй като хората ще решат, че шведите не са наред.”

Най-популярната детска авторка е създала около 100 литературни произведения, сред които романи, пиеси, стихове и песни. Книгите ѝ са преведени на 89 езика, включително на зулу и азербайджански,  продадени в тираж от над 145 милиона екземпляра. По тях са снимани над 40 филми, мюзикъли и оперети, сценични произведения и куклени спектакли.
Още приживе, а и днес тя е смятана за революционерката в детската литература. До раждането на Пипи произведенията за деца се пишат според схващанията на възрастните. Линдгрен ги създава през погледа на невръстните палавници. Нейните герои от „Децата на Бюлербю” и „Карлсон, който живее на покрива” са нахакани и пълни с енергия – за разлика от послушковците, населяващи книжките дотогава. Тя прави революция и с прекрасния роман „Братята с лъвски сърца“, като се обръща към темата табу за децата – смъртта.

Самата биография на надарената с чувство за хумор, въображение и вечно млад дух писателка, на моменти прилича на роман.
Астрид Анна Емилия Линдгрен (14 ноември 1907 – 28 януари 2002) е родена в малкото градче Вимербю, провинция Смоланд. „Началото бе, когато през ноември 1907 година се родих в една стара червена къща сред ябълкови дървета. Аз бях второто дете на фермера Самуел Аугуст Ериксон и неговата съпруга Хана, по баща Йонсон. Всичко на всичко ние децата бяхме четири: Гунар, Астрид, Стина и Ингегерд. Домът, в който живеехме и досега се нарича Наас.”
Живеят във фермата Наас така щастливо, както децата от нейните книги за Бюлербю: „Чудесно беше да си едно от децата. Имахме две неща, които правеха детството ни такова, каквото беше – сигурност и свобода”, спомня си писателката.
В детските си години Астрид опознава селския бит и начина на живот на жителите в провинциалното градче, където през 1914 година, когато тръгва на училище, пускат за пръв път електричество. На село живеят героите ѝ – децата от Бюлербю, Емил от Льонеберя (от едноименното произведение), Расмус и скитникът (от едноименното произведение), а в малкото градче Пипи Дългото чорапче, знаменитият детектив Кале Бломквист, Мадикен (от едноименното произведение)…
Любимото ѝ занимание е четенето на книги, приключения, чиито главни герои са момичета. Виновничка за тази любов е съседката Едит. Тя чете на петгодишната Астрид различни истории. Най-обичаната е „Ан от Зелените покриви”.

След като завършва гимназия с отличие, едва 16-годишна Астрид започва работа в местния вестник „Вимерби Тиднинген”. Тя е от първите подстригали косите си късо, по модерен, но скандален за мястото и времето начин. На 18 години обаче, макар и неомъжена, забременява. Съгражданите ѝ са шокирани, щурата прическа са я преглътнали някак си, но следващата проява не могат. За да избегне сензация Астрид е принудена да напусне градчето и се мести в Стокхолм. Изкарва курс по стенография и работи като секретарка в книгоцентър. Когато наближава времето за раждане, Линдгрен заминава за Дания. През 1926 година ражда сина си Ларс. Седмица след това младата майка го дава в приют и се връща на работа като секретарка в „Кралския автомобилен клуб”. През 1931-ва се омъжва за шефа си Стуре Линдгрен, напуска Клуба, взема Ларс (до този момент отглеждан в датска фамилия), осиновен от съпруга ѝ, и се посвещава на семейството. През 1934 година се ражда дъщеря им Карин.
„Сълзите на Ларс още сякаш се стичат в мен и така вероятно ще е до края на живота ми. Може би заради тях винаги бързо вземам страната на детето при каквито и да било обстоятелства“, казва след години Астрид Линдгрен. През 1987 година тя представя последния си ръкопис.

В детството си е твърдо решена никога да не пише книги. Защо ли? Заради любовта си към тях, в училище ѝ казват: „Ти навярно ще станеш писателка.” А при удобен случай на шега я наричат „Селма Лагерльов (шведска писателка, която през 1909 става първата жена, спечелила Нобеловата награда за литература) от Вимербю”. Затова Линдгрен дълго не се осмелява да пише. До един ден през 1941 година, когато 7-годишната ѝ дъщеря ляга болна с настинка. Майката всяка вечер е до креватчето, а Карин, като всяко дете, я моли да ѝ разкаже нещо. Изчерпала запаса от известни истории Астрид е затруднена. Тогава момиченцето си поръчва: „Разкажи ми за Пипи Дългото чорапче!” Без дори да попита коя е Пипи, Линдгрен започва да разказва. И тъй като името е измислено на минутата от дъщеря ѝ и е необикновено, то и героинята трябва да бъде необикновена. Карин и нейните приятелки обикват Пипи от самото начало. И Астрид Линдгрен им я разказва отново и отново. Когато през 1944-та пада и си навехва крака и ѝ се налага да лежи дълго, за да запълни времето си, започва да записва историите за Пипи. Същата година, през май, подарява за рождения ден на 10-годишната Карин ръкописа на „Пипи Дългото чорапче”.

Днес е трудно да се повярва, че навремето книгата е предизвикала яростно възмущение и дори призиви да бъде забранена. Първото издание през 1945 година шокира шведското общество – каква е тази детска книга, в която непослушанието е издигнато в култ, в която се осмиват сериозни институции като полицията, училището и благотворителните общества, и в които идеалът на главната героиня е да стане пиратски главатар. Неслучайно Линдгрен праща ръкописа си до едно издателство с прикрепена към него бележка, в която пише: „Надявам се, че след като прочетете това, няма да повикате социалните служби”. Чак дотам не се стига, но книгата е отхвърлена и Астрид трябва да се обърне към друго издателство – „Рабен и Сьогрен”, с което впоследствие ще обвърже дълги години от живота си.

Известната скандинавистка и преводачка Вера Ганчева разказва, че „след известни трудности в рецепцията, книгата „Пипи Дългото чорапче” тръгва триумфално по света“, запис 2007 година, Златен фонд на БНР:

Едва ли някой може да каже колко милиона са започнали смисления си живот с ето този пасаж: „В покрайнините на малкото градче имаше една запустяла градина. Сред градината се издигаше стара къща, а в къщата живееше Пипи Дългото чорапче. Тя беше на девет години и живееше тук сам-самичка. Нямаше нито майка, нито татко – нещо, което всъщност беше много хубаво, защото никой не ѝ казваше да си ляга тъкмо когато ѝ беше най-весело, или пък да гълта рибено масло, когато ѝ се ядяха бонбони.”
Оттук тръгва всичко. „Пипи” става сензация. Някои са шокирани, а други се боят, че сега всички деца ще започнат да се държат като нея. „Нито едно нормално дете няма да изяде цяла торта” – възмутено ѝ пише читател. „И това е истина. Но нали нито едно нормално дете не може да повдигне кон с едната си ръка? Тогава защо същото това дете да не може да изяде цяла торта?”, пита Астрид Линдгрен.

Чуйте драматизиран откъс от най-популярния роман на писателката „Пипи Дългото чорапче“ с участието на Славка Славова, Гинка Станчева и други, запис 1969 година, Златен фонд на БНР:

Тя пише за детето, което живее вътре в нея и се надява, че забавлява и другите деца – от всички възрасти. Най-обича срещите си с малчуганите, а най-мрази пресконференциите с журналисти, които ѝ задават едни и същи въпроси. Затова вместо да отговаря тя започва да пее стари песни за дечица избягали в гората, защото татко им е вечно пиян, а мама току-що е умряла, за кораби, които потъват при корабокрушение, за смели мъже и прекрасни принцеси. 70-годишната Астрид се катери по дърветата с внуците, а на 80-годишния си рожден ден лети с балон над Стокхолм, после пъргаво се приземява за радост на многобройните си почитатели.
От Стокхолм идват нейните приказни, „нереалистични” герои – преди всичко Карлсон, който живее на покрива. Палавият Емил от Льонеберя, безстрашната Роня, дъщерята на разбойника (от едноименното произведение), братята с лъвски сърца се превръщат в еталон, на който стотици хиляди малчугани подражават. Астрид Линдгрен е автор и на: „Мили мой, Мио”, трите романа за великия детектив Кале Бломквист – „Кале Детектива”, „Кале Бломквист живее опасно” и „Кале Бломквист по следите на отвлечените”,  „Децата от улица Тряскаджийска”, „Лота се мести от къщи”, „Ние децата от Шумотевица”, „Островът на чайките” и много още астридолиндгренски щурацийки.

Откъс от „Емил от Льонеберя“ – чете актьорът Георги Кадурин, запис 2007 година, Златен фонд на БНР:

А що се касае до Пипи Дългото чорапче тя и днес си живее в свой собствен свят. Това е детският живот. Другите хора може да пораснат и да се променят, но Пипи, Томи и Аника остават на 9 години. И винаги приятели. Как става това? Астрид Линдгрен ни дари рецептата: „Трябва да се вземат хапчета смалидон. Това е единствената възможност. Но те действат само при хора като тях. При другите не, защото Пипи е много силна, но използва силата си само за добро. И никога не е истински лоша”.
„… Годините щяха да минат, но Пипи, Томи и Аника нямаше да пораснат. Ако хапчетата не бяха изветрели, разбира се! Ще идват нови пролети и лета, и есени, и зими, а игрите им ще продължават.”