Цено Тодоров (20 март 1877 – 20 ноември 1953) е един от българските художници, които с творчеството си и активно присъствие в обществения живот определят развитието на съвременната култура и изкуство в първата половина на 20-и век. В българската живопис той се утвърждава със своите задълбочени, психологически мотивирани портрети, чийто стил се отличава с финес, реалистична форма и силно въздействащ колорит.
Първите учители
Роден е във Враца, в навечерието на освобождението. Израства във времето на големи надежди и безброй разочарования в новоосвободена България, без потомствена интелектуална среда и без системно образование в ранните си години. Майката е тази, която отваря очите му за красотата и желанието да я създава. Тя е майстор в тъкането на копринени платна, с което се допълвали семейните приходи от дребната търговия на бащата. За уменията ѝ по-късно Цено ще каже: „Тя беше художник, и какъв художник!“
През 1896 година Цено Тодоров е един от първите приети ученици в новооткритото Рисувално училище. Негови учители са „тримата апостоли“ на изобразителните ни изкуства – Ян Мърквичка, Антон Митов и Борис Шац. Напредва бързо, особено в портретите и още от 1898 година се изявява не само като даровит, но и като знаещ и можещ художник. Завършва успешно тригодишния курс на обучение, а в неговата сдържаност и задълбоченост се долавя онзи интерес към човешката същност, който по-късно ще го приобщи към младите художници, обединени около дружество „Съвременно изкуство“. От тези ранни години е и първият му автопортрет. Съсредоточеният изразителен поглед, високото чело, цялото му излъчване издават спокойната решителност на човек, който въпреки че по това време е в пълна материална безизходица, има самочувствието на благородник и философ, приел за верую в живота, че „опората на твореца е духовното.“ Негови автопортрети има и от 1912 и 1915 година, както и цяла серия, рисувани след 1930-а, между които е и известинят „Автопортрет с палитра и четка“ от 1937 година. Макар и с различна атмосфера във всички доминира онова достойнство от първия, така характерно за идейните позиции и професионална реализация на художника.
Париж, световната култура и споделеният опит
Когато през 1901 година заминава за Париж, той е с ясното съзнание за това, което иска да види и научи. Епохата носи в себе си възрожденска увереност в собствените идеи и безкраен ентусиазъм. „За всяка работа се иска възторг. И най-много за изкуството“, казва Цено Тодоров. Учи в академия „Жулиен“, а след това и при големия френски живописец Жозеф Леон Бона в Академията за изящни изкуства. Надгражда в рисунката и багрите, вкуса, духа на световната култура. Петгодишният му престой в Париж е осмислен и от посещенията в най-богатите европейски музеи и от вникването в западноевропейското изкуство. Въпреки че признава Франция за свое второ отечество, което му е „дало култура“, Цено Тодоров се завръща в България, за да се реализира именно с изискванията на културната среда у нас.
Организира първата си самостоятелна изложба в София през 1908 година. От 1910 година е преподавател по живопис в Рисувалното училище. По-късно, когато училището става Художествена академия, той е редовен професор, а от 1930 – 1932-ра и неин ректор. Като професор той остава верен на своите идейни възгледи. „Точно е, но не е вярно! – често повтаря надвесен над студентските рисунки по стативите. В съпоставянето им с модела, той споделя мисли за ролята на рисунката в живописта. И в общуването със студените е пестелив, а мислите му имат характер на афоризми. Под негово ръководство укрепва дарованието на художници като Николай Евров, Васил Стоилов, Златю Бояджиев, Васил Захариев, Преслав Къшовски…
Васил Стоилов си спомня за уроците по живопис на своя, както го нарича, „знаменит“ учител, запис от 1984 година:
Художникът Васил Бараков за артистичните виждания на проф. Цено Тодоров, запис от 1968 година:
Пътува, за да поддържа знанията си за нови течения, но и за класическите образци в изкуството. От Франция и пътуването си до Йерусалим и Кайро през 1908 година той донася в България много пейзажи „от най-чист импресионизъм“ (по думите на Андрей Протич). През 1915 година предприема продължителна обиколка през Париж, Лондон, Амстердам и Хага. В Амстердам, в музея на Рембранд, Цено Тодоров се запознава с творчеството на най-великия от холандската школа на 17 век. По-късно ще каже: „Рисунката е честността на изкуството. Колоритът е допълнение. Това ние виждаме у Рембранд.“
В периода до 1930 година създава най-убедителните си психологически портрети, с които се налага като художник със собствен почерк и стил, утвърждава се в културния живот на страната и в развитието на новата ни живопис. Рисува както държавни мъже, писатели, художници, поети, така и младежи, деца, непознати лица. Споделя: „Всеки модел за мене е изпит.“ Сред известните му творби са портретите на Пейо Яворов, Теодор Траянов, Дора Габе, Боян Пенев, Димо Кьорчев, Йордан Йовков, Кирил Христов, Екатерина Каравелова, проф. Асен Златаров, Иван Попов, Сава Огнянов.
В областта на пейзажа Цено Тодоров има епизодични изяви, но в натюрморта, той влага време и енергия. Повечето от тях, които са достигнали до нас, създава в залеза на живота си, сякаш с предчувствието, че наближава деня да се слее с природата. Известни са пейзажите му „Люксембургската градина“, „Река Марна при Париж“, „Пейзаж от Хисаря“, както и един цикъл битова живопис („Жътва“, „Пазар“, „В кръчмата“).
Изповядва идеята, че „една живопис опростена е винаги живопис дълбока“.
За период от почти пет десетилетия творби на художника са представяни в Рим, Белград, Берлин, Виена, Будапеща, Прага, Ню Йорк, Атина, Москва.
Един изгорял художник
При бомбардировките над София през 1944 година, бомба разрушава ателието и дома на семейството. В пожара изгарят всички картини, ескизи и рисунки, по думите на сина му около 80 процента от неговото дело е унищожено. Когато отбелязват седемдесетата му годишнина, той отронва: „Честване на един изгорял художник!“ С картините си отива и целият документален архив. Няколкото рисунки и оцелели тефтерчета, все пак са свидетелство, макар и непълно, за сложния път на твореца. Те имат стойността на оцелели реликви от едно дело, което живее днес не толкова с броя на произведенията, колкото с творческата мъдрост и психологически проникновения.
„Понеже непрестанно мислеше за работа, имаха го за саможив. Но не беше. Беше вглъбен. Рядко се смееше, никога на банално остроумие. Ако някой не му харесваше, реагираше остричко. Правеше дълбоко лична преценка на чуждото поведение и мисъл, стигаше до наистина собствено мнение за хората. Трудно понасяше празните. Беше житейски мъдър, преценяваше нещата спокойно и трезво. Четеше Сенека, но стоиците обичаше най-много. Марк Аврелий и Епиктет бяха настолните му автори. „Понасяй и се въздържай!“ – тази мисъл на Епиктет повтаряше често, някак много близка му беше. Никога не наруши принципите си, нито сам, нито заради другиго“, допълва образа на своя баща Божан Тодоров в интервю за вестник „Народна култура“ от 1987 година.
„Две неща са важни в изкуството – рисунка и отношение“, убеден е Цено Тодоров, който до края на живота си търси характера и доброто начало у човека, а жизнената сила на природата се преплита с усещането за преходността на човешкото съществуване.