Художникът Васил Стоилов (29 февруари 1904 – 13 февруари 1990) е сред най-видните личности, дошли на този свят на датата, символ на високосна година. Белязан от съдбата още с раждането си, той е седмо дете в многочленното семейство на свещеник в софийското село Герман. Едва 4-годишен остава без майка – факт, който според изследователи на неговото творчество е причината цял живот в мадоните си да търси образа на жената, на една конкретна жена… Завършва Художествената академия като ученик на проф. Цено Тодоров. Дебютът му е през 1927 г. с „Гостенка“ – картина, която веднага привлича вниманието на критиката и зрителите. По-късно Васил Стоилов си спомня: „Станах известен за едно денонощие с тази първа моя творба.“ Впечатлен от таланта му е и Сирак Скитник, безспорен авторитет тогава, който пише ласкава рецензия за младия художник.

След силния дебют следват няколко години специализация във Франция. За този близо 4-годишен период самият художник споделя: „Стремях се да не потъна в модерните течения на парижката школа, а да овладея собствения си мироглед и чрез сериозна и постоянна дейност да се домогна до свое виждане за природата и човека, без да повтарям чужди стилове. Възхищавах се от големите майстори на Ренесанса и по-късните периоди на живописта изобщо, на имена от 19 век, на съвременници, но никога не забравях, че съм шоп и син на един народ, нелишен от традиции и култура.“ Рисува портрети и пейзажи. Участва в престижни изложби – Есенния салон на Гран Пале (1929) и галерия „Фигаро“ (1932). В края на 1931 г. Васил Стоилов представя самостоятелна експозиция в галерията „Анри Манюел“ на Монмартър. През 1932 г., на общата изложба на Дружеството на френските художници, картината му „Селянинът със стомната“ е отличена с Почетна грамота. Но не остава във Франция, въпреки успеха си там и предоставената му възможност да стане френски поданик.

Завръща се в България и подготвя първата си самостоятелна изложба в София през 1933 г. Следват години на упорит труд и отдаденост на рисуването. Изложби, признание, но и трудности. А той е човек, който говори малко, но казва много. Най-вече с картините си, но не само… Такъв го помнят близките му. Художник, за когото живописното платно се превръща в единствено възможното убежище на идеала. А неговият идеал е да намери мястото на България и ролята ѝ в световната култура. Впрочем за несъстоятелността на идеалите в обществото Васил Стоилов пише в своите дневници: „Тъжен съм поради самотността около мен. Поради злобата, която срещам в очите на колегите. Днес талантът е нищо… И аз съм беззащитен, въпреки, а може би и тъкмо поради творбите, с които искам да се защитя. Половин век срещу течението.“ Не е сам. Безрезервна подкрепа получава от съпругата си Ганка Найденова – Стоилова, племенница на Яворов и негова муза, която в интервю от 1992 г. говори за тяхното запознанство и съзнанието му за мисия в изкуството:

А дъщерята Явора споделя в интервю от 2013 г.: „Той беше велик баща. Гéрмански шоп, който стана гражданин на света… Спомням си го винаги с цигарката в устата и едновременно с това рисува. Четката и цигарката. И казва: Това е дъще – четката от Бога, цигарката от дявола. И който намери равновесието между двете начала той е истинският творец.“ И още:

Васил Стоилов е сред художниците, които боготворят българското, подобно на Владимир Димитров – Майстора, с когото го свързва истинско приятелство. Хиляди творби – портрети, пейзажи, битови и исторически композиции, многобройни изложби, десетки интервюта и авторски статии завинаги са съхранили житейската му мъдрост. Наследство, завещано ни от него, заедно със спомена за творческото му дълголетие. Защото малцина могат да се похвалят с повече от 60-годишна творческа биография, белязана от една-единствена цел – да се усвои „до възможния краен предел майсторията на занаята.“ С обаянието на икони неговите „Мадони“ са символ в родното изобразително изкуство. Най-точното обяснение на мястото му в историята на българската живопис е неговият автопортрет, на който творецът е с ръка на сърцето. „Дали тъгува по творбите си?“ – На този въпрос Васил Стоилов отговаря: „Всяка картина трябва да живее между хора. За тях е създадена. Излезе ли от ателието ми, тя започва своето непредвидимо пътуване. Благославям я – дано събуди възторг…“

И за всички нас остава именно възторгът от творчеството на един голям художник, съчетал младостта, зрелостта и вечността ведно,