„В  критиката му най-много ме привлича нейната нравственост. Критическите му откровения са сдържани, немногословни, като че ли се бои да не злоупотреби със свободата, която му дарява словото. Творческата индивидуалност на писателя той скъпи много повече от собствената си индивидуалност на критик”, казва за него литературният историк Вихрен Чернокожев.

Стоян Каролев (23 февруари 1921 – 30 септември 2005) се ражда в Стара Загора, както казва „в семейство, дето имаше обич и почит към художествената книга”. Завършва гимназия в родния си град, а после славянска филология в Софийския университет (1943). Учител е по български език и литература в Горна Оряховица и по руски език в София. През 1947–1948 година е асистент в Катедрата по българска литература след Освобождението в Софийския университет. Годините, в които работи като редактор и главен редактор на списание „Септември” (1949–1952), завеждащ отдел „Критика” във вестник „Литературен фронт” (1954–1956) пораждат у него близост на вживяването, позната на всички естетико-психологически възприемчиви хора, но същевременно възпитават умението да се отдръпне, да наблюдава малко отстрани творби и творци. Близостта на вживяването е такава, че може да превъзмогне отражението и на най-отрицателните изживявания, свързани с даден писател, които животът може да поднесе на критика. Тогава вече е написал първата си критическа публикация „Индивидуализмът на Пенчо Славейков”, публикувана в списание „Философски преглед” (1943).
От 1954-та Стоян Каролев е старши научен сътрудник в Института за литература при Българската академия на науките, професор от 1960-а и завеждащ секцията по нова и съвременна българска литература (1975 –1981). През 1977 година защитава докторска дисертация на тема „Жрецът воин”, посветена на Пенчо Славейков.
Каролев създава освен литературна критика и поезия. Дебютира със стихотворенията си във вестник  „Кооперативна защита”. Сътрудничи на списанията „Изкуство”, „Език и литература”, „Септември”, „Литературна мисъл”, „Съвременник” и др., както и на вестниците „Литературен подем”, „Земеделско знаме”, „Литературен фронт”, „Отечествен фронт”, „Народна култура”, „АБВ”, „Литературен форум” и др. Член е на Съюза на българските писатели, както и на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България и на Обществения комитет за екологична защита на град Русе.

„Стоян Каролев е автор със завидно голям критически диапазон. Той работи еднакво успешно във всички критически жанрове – от кратката рецензия, която при него преминава в проблемна статия, до психологическия портрет, чийто несъмнен майстор е той; от малката студия до голямото монографично изследване, които се отличават със стегнатата и прегледна композиция, с яснота на понятийния апарат, с умението на автора да подчинява фактите на своята идея”, отбелязва Людмила Григорова, също литературен критик.
През годините той пише над 15 книги, сред които „Замисъл и образ” (1959), „Въпроси на художественото майсторство” (1963), „Портрети и скици” (1986), „Близки и непостижими” (1996), „Неутолимият, книга за Емилиян Станев” (1982), тритомникът за Пенчо Славейков „Жрецът воин”, стихосбирката „Есенни макове” (1994), мемоарите „Мигове от течащото време” (2001) и др.

„Този необикновен човек и писател можеше да общува мислено с дейци от преди десет века като с живи съвременници”, анализира личността и творчеството на Емилиян Станев критикът, запис „Златен фонд” на БНР, 1987 година:

Фундаменталните монографични изследвания за Пенчо Славейков и Емилиян Станев са много повече от литературознание. В тях Каролев вгражда всичките си човешки и критически мечтания – без сантиментални пориви и илюзии, защото успява да постигне трудно достижимото равновесие на духа със спокойната, отмерена, аналитична мисъл. Не може да си добър критик, ако не си най-напред добър читател. Вместо своите съмнения и възторзи той предпочита да сподели вече узрялата, премислена идея, без да я отрупва със смайващи литературни алюзии. „Художествената оригиналност е като славата – казва критикът – обикновено е по-благосклонна към тези, които не тичат подир нея.”

Илюзия е да се създава нова ценностна система – без традиция няма култура, няма етика, няма естетика. Всеки литературен историк пристъпва към литературното наследство по свой начин. И тъй като пълноценната художествена творба е многостранна и многопластова, възможни са различни тълкувания и преценки, без да са погрешни, а взаимодопълващи се. „Ако литературният историк пристъпва към творчеството от миналото с непременната предпоставка да „изправя”, воден от съвременни обществено-политически съображения, той ще сгреши повече, отколкото греши обикновено. Някои сегашни оценки за Гео Милев, Христо Смирненски, Никола Вапцаров… още веднъж доказват това”, твърди Каролев.
Макар и писани през различни периоди, статиите и студиите на критика са особено актуални. Той прониква в творчеството на Димитър Талев, Димитър Димов, Димчо Дебелянов…, споделя мисли за историческия роман, но вниманието му е приковано към съвременна литература. Той долавя най-съществените тенденции в нея, утвърждава силата на реалистичното изображение и отхвърля всякаква художествена принизеност и антихуманност.
Проф. Стоян Каролев изгражда своите етюди за писателите с упоритото търпение на изследователя и със задълбочеността на естета. Подчинява се с пълно покорство на автора, когото изучава и в същото време преследва определена цел. За да ни убеди, че Димитър Димов открива в „раздвоеността жизненост, красота, дори и завършеност”, той търси доказателства, като се започне от „Поручик Бенц” и се стигне до „Ахилесовата пета”. Обаче разрешаването на подобна задача крие  опасност, той рискува да подобри идеите на художника, да им придаде такава систематичност, каквато те нямат. Защото както сам подчертава Каролев в статията си за Йордан Радичков, не всякога е лесно да се схване замисълът на една творба: „Винаги е трудно да се охарактеризира, определи, формулира по-точно този замисъл, дори когато го чувстваш и разбираш. Понякога тези мъчнотии на схващането и формулирането произтичат  не толкова от емоционално-образното „патосно” естество на художествения замисъл изобщо, колкото от конкретния замисъл на конкретната творба.” Каролевият критически ум е аналитичен, последователен и честен и именно това определя неговите сила и особености, тоест неговия стил.

Стоян Каролев разказва за съвпадението между оценката на времето и литературните си анализи, запис „Златен фонд“ на БНР, 2001 година:

Чужд на сухото теоретическо изследване, на редица места в критическите му творби прозира топлотата на едно чувствително сърце. Същото, което нарисува в стих пеперудите от своето „детинство“.

На моето детинство пеперудите! –
крила от синева, от слънчеви петна,
летящи разноцветни перуники…
Как тичах омагьосан подир тях,
предчувствайки блаженството да имам
хвъркатата им хубост във ръка.

Но винаги – по пръстите полепнал –
оставаше  у мен прашеца само…
(Пеперуди)

По тази публикация работи Десислава Димитрова