„Истинските творци са пропити и от съмнения. Особено в превратни времена като десетилетието през 1989 година. Десетилетие, което събори цяла фалшива система от ценности. Срути кухи кумири. Разголи лъжливи митове. Сътресенията не засегнаха Станислав Стратиев. Нямаше нужда да се преустройва. Нито да се самопорицава. Или пък да се изкарва герой като немалко негови колеги по перо. Макар че не една и две пиеси едва се промъкваха през иглените уши на цензурата. Филми по негови сценарии вбесяваха партийните идеолози. Режеха ги, осакатяваха ги, смъкваха ги от екран. Защото честно разкриваха живота не от парадната, а от съкровената му страна. С гъмжилото от реални проблеми, за които хората търсеха отдушник. В пиперлива реплика, в метафора със затаен смисъл, в каскада от абсурди, обобщаващи цяла една действителност”, прави ретроспекция на отминалата епоха кинокритикът Атанас Свиленов.

Станко Стратиев Миладинов с псевдоним Станислав Стратиев (9 септември 1941 – 20 септември 2000) се ражда в София. През 1968 година завършва българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Работи като фрезист в завод „Васил Коларов” (1962), журналист и редактор във вестниците „Народна младеж” (1964 – 1968) и „Стършел” (1968 – 1976). За пръв път публикува през 1958-ма във вестник „Средношколско знаме”, сътрудничи и на други вестници и списания с разкази и фейлетони. От 1976 година е драматург на Държавния сатиричен театър „Алеко Константинов”. По този повод е много благодарен на Нейчо Попов, за когото казва: „Може би нямаше да вляза в театъра, ако не беше Нейчо Попов. Той бе и първият ми сериозен театрален режисьор.” По-късно Станислав Стратиев е избран за заместник-председател на Съюза на артистите в България и за художествен ръководител на Държавния сатиричен театър.

Станислав Стратиев е ярко открояващо се явление в съвременната българска комедия. В прозата дебютира с книгата „Самотните вятърни мелници” (1969), която намира възторжен отклик в критиката. Нашумява през 70-те години най-вече с пиесите си „Римска баня”, „Сако от велур”, „Рейс”, спектакли, с които се задържа повече от десетилитие на сцената. Автор е и на пиесите „Максималистът” (1984), „Земята се върти” (1985), „Животът, макар и кратък” (1986), „Балкански синдром” (1987), „Мамут” (1990), „Зимните навици на зайците” (1998). Създава сборниците с хумористични разкази „Българският модел”, „Стоян”, „Вавилонска хроника”, както и книгите „Самотните вятърни мелници”, „Пътешествие без куфар”, „Дива патица между дърветата”, „Подробности от пейзажа”, „Живот в небето”, „Пейзаж с куче” и други.
Книгата му „Българският модел” става нарицателно име след 10 ноември 1989 година и се появява в драматургичен вариант. „Не искам да правя евтина пропаганда, но наистина не мога да си представя как преди 10 ноември можеше да излезе да речем „Българският модел”, „Упражнения по другост” или „От другата страна”. Рязали са от филмите ми, спирали са ги, имал съм разправии за финали на пиеси, за цели пиеси и реплики от тях”, спомня си с горчивина авторът.

„Паганини на словото” нарича автора на „Вавилонска хроника” писателят Георги Мишев, запис от Златния фонд на БНР, 2000 година:

Характерният разказвачески талант на Стратиев е еднакво изявен както в кратките и по-дългите белетристични форми, така и в драматургията и киносценариите. Даровитото му перо стои зад някои от класическите образци на българското кино – „Пазачът на  крепостта” (1974), „Кратко слънце” (1979), „Оркестър без име” (1982), „Равновесие” (1983) и десетки други.

Дълги опашки пред театралните каси на Сатиричния театър предшестват играта на неговите пиеси – без значение дали „Сако от велур”, „Римска баня” или „Мамут”. Народът се тълпи не толкова заради заглавието, колкото заради харизмата на самия автор. И когато стане дума за известния ни белетрист и драматург, неуморно враждуващите помежду си критици изведнъж стават единни и го обявяват за един от най-значимите български творци от втората половина на ХХ век. Той е и най-играният български автор по чуждестранните театрални сцени на всички времена. Реализирани са над 800 спектакъла по негови пиеси, в 40 държави на 5 континента, а творбите му са превеждани на повече от 30 езика.

Съпругата на писателя Лилия Рачева се спира на моменти от съвместния им живот, запис от Златния фонд на БНР, 2011 година:

Творчеството на Стратиев продължава най-добрите традиции в стила на Ст. Л. Костов и сатирично изобличителната мощ на Алеко Константиновите фейлетони. Пиесите му, без да стигат до дребнотемие или битовизъм, винаги откликват на назрелите социални и нравствени проблеми. Героите му, без да са герои в прекия смисъл на думата, вършат забележителни дела и постигат онова духовно извисяване, което Стратиев издига като норма във всяко свое произведение. Прецедент в цялата ни литература е и фактът на постоянните персонажи – героят Иван Антонов се явява като „плаващ” образ от пиеса в пиеса. Това е художествена реализация на цялостното творческо съзнание на Стратиев, който сам признава, че цял живот пише една и съща пиеса и един и същ роман, но с различни теми, проблеми, епохи и лица.
Със своите произведения той въстава срещу управленските абсурди на времето, в което живее. Като примерно вярата на управляващите, че ще могат да моделират по такъв начин мисленето на хората, които правят изкуство, че то да бъде оковано в рамките, които му поставят. „На пръв поглед изглеждаше, че голяма част от творците следваха тези канони или предписания. Но истинските хора на изкуството продължаваха (дали открито или завоалирано) да следват собствената си съвест и талант. И от срещата между тези две неща – усилията на властта да наложи предписанията си и безкрайното, разнообразно и индивидуално мислене на творците – се раждаше наистина една абсурдна картина. Рамките се разкривяваха, получаваше се друг образ”, казва Стратиев.

Въпреки страха за утрешния ден, надеждите на писателя са, че българите „по някакъв начин ще се очовечим – и ние, и държавата ни”, запис от Златния фонд на БНР, 1997 година:

Свиленов пише, че Стратиев е „тръгнал към литературата, защото за него тя е била олицетворение на добротата и нравствеността. И писателят е нещо като рицар на една възвишена кауза.”
Късен романтизъм ли, наивитет ли е това в днешните времена, но без рицари на благородството като Станислав Стратиев светът ще е безкрайно грозно място.