„Всичко може да се обясни с депресия, но в моя случай трябва да се има предвид, че тя продължава, откакто съм възрастен човек, и именно тя ми помогна да стана известен писател. Добре се позабавлявах. Благодаря и сбогом!“
Най-големият литературен измамник на всички времена?
Това са последните думи, написани от ръката на носителя на наградата „Гонкур“ за 1975 година Емил Ажар за романа „Животът пред теб“ (La Vie devant soi), в неиздадената му предсмъртна изповед „Животът и смъртта на Емил Ажар“ (Vie et mort d’Emile Ajar). Няколко месеца по-късно става ясно, че той — носителят на ежегодната френска литературна награда, която се присъжда само веднъж в живота, е всъщност носителят на наградата „Гонкур“ за 1956 година за романа „Корените на небето“ (La Promesse de l’aube) — Ромен Гари.
Дълги години, след като „Животът пред теб“ се превръща в световна литературна сензация, много „литературни детективи“ безуспешно се опитват да разгадаят самоличността на неизвестния автор. Най-упоритата легенда за „новата звезда“ търсеше произхода му в Алжир, приела, че книгата съдържа автобиографични препратки. Проникновеното познаване на гетата в Париж, овладяната езикова стихия на имигрантите и на „подземния Париж“ упорито отклоняват вниманието на търсещите от второстепенния персонаж в романа, който носи частици от миналото на Гари:
„…Най-добрият ми приятел беше един чадър на име Артюр и аз го облякох целия. Артюр беше като еднокрак човек, със синьо-бял кец, панталон, карирано сако, окачено на закачалка, която завързвах с канап, уших му и кръгла шапка на главата. Разигравахме разни смехории из улиците, понякога събирах двайсет франка на ден, но си отварях очите на четири, защото полицията винаги изкъсо наблюдава малолетните на свобода.“
И когато стария свят на Момо (в лицето на мадам Роза) умира, момчето ляга на дюшека до нея — полива я с любимия ѝ парфюм, рисува разлагащото се лице с бои, докато смрадта на „живота, който не мирише“ го отвежда през разбитата врата при доктор Рамон. А той отново му връща любимия чадър Артюр.
„От публикуването на тази творба до днес времената изобщо не са се променили — все така безпроблемно се разполага с народите в името на тяхното право на самоопределение. Самата поява на „екологическо” съзнание се сблъсква с онова, което бих нарекъл човешка безчовечност… Един от най-издържливите корени, които небето някога бе успявало да пусне в сърцето на хората, наричан от тях свобода — проявяващ се в тях като докосване от божията ръка. Всичко, способно да сведе нещата до размера на човешките длани, се превръщаше в нужда от достойнство. Свобода, равенство, братство, достойнство… Нямаше по-дълбоки, а същевременно и по-застрашени корени“, пише Ромен Гари в „Корените на небето“.
„Той беше герой на френската съпротива и изключителен измамник, измислил писател, който продължи да пише бестселърите на френския роман на ХХ век“, казва за него Хепзиба Андерсън, литературен кореспондент на БиБиСи.
Високият слаб младеж с тъмно лице и светли очи, които се взира замечтано към Залива на ангелите, е младият Ромен Гари, описан в едноименната романизирана биография, създадена от Доминик Бона:
„Югът го е запленил. Влюбен е в слънцето, в нечувания разкош на този климат, който, сравнен със свирепите зими от неговото детство, го кара да се чувства като в рая. Името му е Ромен Кацев, петнайсетгодишен, евреин, беден, без баща; пристигнал от Полша само преди две години, през 1927-а, заедно с майка си и намерил убежище в Ница. Горчивите спомени от преживяната във Вилно и Варшава война постепенно избледняват пред великолепната гледка на Ривиерата, декор, който може да бъде измамлив като мираж: палмите, бугенвилиите и жасмините на Лазурния бряг.“
„Майка ми винаги ме описваше като комбинация от Лорд Байрон, Гарибалди, д’Анунцио, д’Артанян, Робин Худ и Ричард Лъвското сърце“, казва за своята майка, актрисата Нина Овчинская, Ромен Гари.
В началото на Втората световна война Ромен Гари пилотира самолет на Свободните френски сили в Европа. Лети на мисии в Северна Африка, където неговият отряд се бие срещу силите на Немския африкански корпус под командването на генерал Ервин Ромел. В Сирия Гари се разболява от коремен тиф, а край Лагос разбива самолета си. Между 1943 – 1944 година той има много мисии над Франция, Белгия и Холандия. След войната получава ордена кавалер на Почетния легион, след като самият той е тежко ранен и заедно с пилота на бомбардировача, ослепял при обстрела на самолета, успяват да го приземят на британска земя.
По време на възстановяването си Гари пише първия си роман „Европейско възпитание“ (Éducation européenne), в който разказва историята на полската партизанска съпротива. В тази изпепелила Европа война Янек — единственият оцелял от семейството на д-р Твардовски си спомня думите на баща си: „Нищо важно не умира… Само… хората… и пеперудите…“
„…На земята дълги колони от мравки подтичват между камъчетата. Лейтенант Твардовски изважда от джоба си малкото томче и го поставя на земята, на пътя на мравките. Но трябва нещо съвсем друго, за да застави мравките да се отклонят от хилядолетния си път. Те се покатерват върху препятствието и подтичват, забързани върху горчивите думи, изрисувани върху хартията с големи черни букви: ЕВРОПЕЙСКО ВЪЗПИТАНИЕ… Светът, в който страдат и умират хората, е същият като този, в който страдат и умират мравките: един жесток и неразбираем свят, в който единственото значимо нещо е да отнесеш все по-далеч едно абсурдно клонче, все по-далеч! Без никога да спреш, за да си поемеш дъх или да попиташ защо… Хората и пеперудите…“
Дипломатът „посредствен“ писател
„Бяхме се сближили още преди 45 години в София“, казва за него радиожурналистът и дипломат Петър Увалиев в интервю за Българското национално радио (БНР) през 1990 година:
След войната Гари е назначен във френската дипломатическа служба, където работи в продължение на 20 години — в София, в Берн, като първи секретар на френската делегация в ООН и като консул в Лос Анджелис.
Когато пристига в България Ромен Гари я описва така: „При пристигането ми в София страната беше вече комунистическа, но с царица и цар. Дете — цар. Новият истински цар след навлизането на съветската армия беше легендарният Георги Димитров, ръководителят на Коминтерна. Ръководител, но под егидата на Сталин“ („Нощта беше спокойна“).
Веднага след като пристига в София той е поставен под опеката на Държавна сигурност (ДС), която го следи и разработва под кодовото име „Книжарят“. В една от справките е описано неговото ежедневие и дори е поставена оценка за качеството на създадените от него произведения: „Писател. Обожава да седи на едно място в продължение на часове, както подобава на подобни личности. Скромен и същевременно бохем. Като писател, макар и да е получил литературна награда във Франция, е съвсем посредствен“.
„Ромен Гари в никакъв случай не е дипломат като другите“, са думите на един от независимите изследователи на френските дипломатически архиви, Райна Карчева, в интервю за БНР през 2014 година:
В един от дипломатическите доклади Райна Карчева открива подробно описание на репресиите на „новия режим“:
„В провинцията местните шефове на опозицията често изчезват без никакви обяснения дори на семействата им; някои се завръщат след няколко нощи в затвора, други — след месеци; установяваше се, че те са захвърлени сред задържаните за принудителен труд в концентрационния лагер „Росица“. Унижават публично журналисти. Започнаха брутални арести. В затвора са и политици, офицери, писатели. Само няколко опозиционни вестника все още се осмеляват да говорят.“
Фабрис Лара — директор на Центъра за административни изследвания и експертиза и заместник-директор по обучението в Националното училище по администрация на Франция (ENA) разказва какво още е преживял Ромен Гари в България: „Трябва да кажем, че Ромен Гари е завързал лично приятелство с Никола Петков. Става свидетел на арестуването и на екзекуцията му, въпреки протестите на западните сили. Наблюдава всички процеси на деколонизацията, игрите на великите сили, включително и ООН, където е бил на служба. През 50-те години той е на дипломатическа служба в Постоянното представителство на Франция в ООН. Това е времето на Студената война, на противопоставянето на САЩ на СССР.“
Честите посещения в „Юнион клуб“, където все още се събират интелектуалци и представители на опозицията, които разговарят със западните дипломати на неофициални срещи, Гари описва с думите:
„Юнион клуб” бе изграден от бившия режим и в него можеха да се срещнат хора, които скоро щяха да бъдат обесени или да изгният по затворите, щяха да избягат или да се устроят някак си. Техните срещи със западни дипломати бяха истинска лудост. Но тези хора продължаваха да идват тук, защото виждаха в този акт последните следи от самите себе си“ („Нощта беше спокойна“).
„С особена болка Гари говори за „лековерността“ на българите, уповаващи се на „демократичните обещания“ на американския посланик Мейнард Барнс, който искрено вярва в думите си, приемайки желаното за действително“, пише журналистът Тони Николов във портал „Култура“. „Гари и Барнс често кръстосват шпаги в „Юнион клуб“. Американският посланик го ненавижда, тъй като френският дипломат го изобличава, че разказва „вълшебни приказки“ и моли „клетите българи“ да не му вярват: Приятелят ми Никола Петков, глава на либералната аграрна партия и председател на „Алианс Франсез“, вярваше на този глас на Америка: той гръмко и упорито говореше за свобода, демокрация и „край на кошмара“. Георги Димитров го обеси и аз не знам кому по-често се привижда черния му език — на Димитров в неговите нощи или на Негово американско превъзходителство.“
Ромен Гари създава творбите си както на френски, така и на английски, но френските му романи са определяни от критиката като по-добри. За трагикомичния си роман за призрака на еврейския стендъп комик Чингис Коен (La Danse de Gengis Cohn), който завладява своя нацистки палач, Гари казва в радиоинтервю:
„Роман, който привидно е пълен със смях и лукавство, но чиято идея и структура почиват върху две дълбоко трагични явления – расизма и антисемитизма… В него показвам до каква степен еврейската мисловност е обладана от нацизма, който не успява да прогони от себе си, и едновременно с това до каква степен германското подсъзнание е белязано от евреина. Този роман е проблемът на моето собствено подсъзнание, в което се таят ужасът от нациста и трагедията на евреина, от които се опитвам да се отърся. Изживявам този проблем толкова трагично и тежко, че единственият начин беше да подходя към него през смях, иначе не бих могъл дори да се докосна до него. Надявам се, че читателите няма да се подведат. Хуморът, който използвам и който между другото смятам за еврейски хумор, е всъщност вик на отчаяние и предсмъртна агония.“
Тези призраци го измъчват до края на живота му, когато той не е нищо повече от един самотен човек, необикновен кукловод под прожекторите на медийната сцена, който манипулира своята марионетка Ажар и преминава от детската радост на измамата, от ликуването на успеха към мъките на кошмарите, които се превръщат за него в смъртоносен капан.
Много са цитатите, с които Ромен Гари може да бъде споменаван на рождената си дата, както и по време на всякакви други годишнини и литературни четения на неговите творби, но едно поетично посвещение в „Сияние на жена“ остава сякаш неговата незабравима епитафия:
„Когато човек е обичал една жена с отворени очи, с всичките си утрини, с всички поля, гори, извори и птици, разбира, че все още не я е обичал достатъчно и че светът е само началото на всичко, което остава да направите“,