Съществува един български филм, към който никой никога не може да остане равнодушен. Този, който може би единствен в родното кино не остави никакви полемики. Това е „Козият рог”, а неговия създател е Методи Андонов. Същият режисьор, който раздира „от горе до долу тежката театрална завеса” и прави най-смешните постановки по родните сцени, по думите на Йордан Радичков, както и „един от малцината способни да откриват Америки”, запис 1983 година, Златен фонд на БНР:

Методи Андонов (16 март 1932 – 12 април 1974) се ражда в Радомирското село Калище. Като дете има огромното желание да свири на цигулка. Но в родното село трудно се открива такъв инструмент. В крайна сметка баща му намира една детска цигулка и малкият Методи започва да се учи. Обаче струните се късат и бащата ги „подменя” с обикновени конци. Това ужасно обижда Методи и той завинаги захвърля цигулката. Но явно поривът към изкуството не угасва. Момчето се насочва към театъра, покрай читалищната селска трупа, в чиито спектакли често участва.
Семейството се мести в София. Младежът завършва френския колеж и заявява пред родителите намерението си да кандидатства в Държавното театрално училище (дн. НАТФИЗ). „Ами те в театъра много се развеждат…”, притеснено реагира майката, но позволяват да учи, това, което му е по сърце.
Методи Андонов завършва театрална режисура във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” (преименуваното Държавно театрално училище) през 1955 година и свързва живота си с Бургаския театър. В черноморския град работи заедно с режисьорите Леон Даниел, Вили Цанков и Юлия Огнянова и заформят един от най-силните периоди в историята на бургаската сцена. От 1959 година поставя в Държавния сатиричен театър, на който е директор и художествен ръководител за кратко. В периода 1960 – 1974-та преподава актьорско майсторство и режисура във ВИТИЗ.

Методи Андонов разказва за творческото си развитие и предпочитанията си към актьори, запис 1967 година, Златен фонд на БНР:

Работата в Сатиричния театър, между 1960-1970 година, е свързана със забележителни постановки: едноактните пиеси „Предложение”,  „Сватба”, „Юбилей” от Антон Чехов, „Чичовци”, „Кандидати на славата” от Иван Вазов, „Удържимият възход на Артуро Хи” от Бертолт Брехт – заедно с Боян Дановски, „Свинските опашчици” от Ярослав Дитл, „Третото желание” от Вратислав Блажек, „Кавказкият тебеширен кръг” от Брехт и други. „Ревизор” от Николай Гогол, „Смъртта на Тарелкин” от Александър Сухово-Кобилин, „Михал Мишкоед” от Сава Доброплодни, „Суматоха” от Йордан Радичков,  „Старчето и стрелата” от Никола Русев се помнят като истинско събитие, класика в историята на театъра.

На твореца еднакво са му чужди и сивотата, и ефектната безсмислица. Възможно и желано е всичко, което открива нови страни от безкрайния свят на човека. Той върви към изкуството, без да търси рамки за него. И го открива там, където другите не умеят. Обича изкуството, което се развива, за да изпреварва мисълта и чувствата на зрителя.
Цени свободата на актьорите. Разчитайки на тяхната интелигентност и чувствителност разбира, че психологията на сценичните герои е в техни ръце. Усеща, че много значима е атмосферата, в която се действа. В сценичната среда, създадена от Методи Андонов, са неприемливи всички измъчени, разляти характери, чиито изкривени чудатости режисьорът не може да поощри. Той насърчава актьорските „лудории”, без да губи чувство за житейска мярка.

„Методи Андонов усеща верния ритъм и в пространството, и във времето. Самите актьори играят инициативно и като самостоятелни творци, но в границите на неговата концепция. Затова в неговите спектакли има много дисциплина и малко излишни неща. Те носят нещо ведро, празнично и делово в същото време. Не се позволява никакво отпускане, суетене, протакане. Той детайлира, без да издребнява”, отбелязва театралният критик Юлиан Вучков.
Неуморим работохолик, с енергията си Методи Андонов увлича всички около себе си – все едно дали е на театралната сцена, на снимачната площадка или сред студентите от ВИТИЗ. Харизматичен, той притежава удивителната способност да въздейства. Режисьорската му палка създава точен мизансцен на артистите, органична мимика и жест. По това време се наблюдават чудесните изяви и едни от най-успешните роли създадени от Георги Калоянчев, Константин Коцев, Стоянка Мутафова, Григор Вачков, Невена Коканова, Георги Парцалев, Никола Анастасов, Нейчо Попов, Енчо Багаров,  Димитър Манчев, Татяна Лолова, Саркиз Мухибян, Хиндо Касимов, Васил Попов… „Та той така много ги обичаше. Но никога не го показваше. Умееше да им го подскаже по андоновски”, казва Светослав Статков, редактор в БНР и автор на пиеси.

„Той всичко изживяваше до пръсване. Самовзривяваше се. Когато беше ядосан, ходеше неспокойно от единия край на стаята до другия, като непрекъснато ускоряваше крачките. От нерви удряше отпуснатите си ръце по бедрата като пърхаща птица”, спомня си Илия Добрев, един от любимите му ученици.
Който е работил с него, е виждал пулсиращата вена на челото му, уголемяващите му се блестящи очи, изпънатото му тяло, крехко и силно едновременно. За Татяна Лолова той е „лък, чиято стрела улучва винаги десетката. Изпълнен със страст, концентрация, хипнотизиращ, властен, луд, настъпателен и безкрайно грижлив и нежен към тези и това, което обича…”
Често пъти по време на репетиции създава изкуствени спорове. Настървява актьорите да дискутират какви са намеренията на автора, какво иска да каже и чака нажежаването на страстите. Когатото достигнат до най-високия градус, спира спора и взема най-доброто, родено в него. Но понякога търкулналата се лавина от страст и емоция, набира сила и не може да бъде овладяна. За един такъв момент си спомня Стоянка Мутафова: макар че „краставите магарета и през девет баира се надушват, но като се карахме крещяхме, колкото сили имахме. Веднъж се и бихме. Това не беше някакъв мижав бой с един-два плесника, а истинска ръкопашна схватка. След бурята обаче всичко се отприщваше.”

С ловкостта на виртуоз Методи Андонов леко и естествено прекрачва от театралната сцена към снимачната площадка и сменя сатирата с филмовата драма и трагедия. Киноманите свързват името му с незабравимия Апостол Карамитев и филма „Бялата стая” (1968), с „Няма нищо по-хубаво от лошото време” (1971) и „Голямата скука” (1973).
А през 1972 година Методи Андонов създава „Козият рог”, в който Катя Паскалева и Антон Горчев правят може би най-добрите си роли на екрана.Тук проблемите на националната съдба и поетическото начало на българската душевност намират изключително ярко, образно претворяване. Признат заслужено за най-добрия български игрален филм за всички времена „Козият рог” е безспорен шедьовър. Простият и гениален разказ за любовта, отмъщението и смъртта, но и концепцията за глъбините на националното ни самосъзнание се вписва в историята на вечните образци в жанра. Той е награждаван на множество международни фестивали в Чикаго и Панама, Брюксел и Карлови вари, Коломбо и Сантарен и е най-сериозната ни заявка за „Оскар” за чуждоезичен филм, но губи надпреварата с оправданието, че не е цветен.

Катя Паскалева разказва за героинята си от филма – Мария, за необикновената ѝ трагична съдба, мотивираща всеодайността на актрисата в изграждането на образа. Запис 1973 година, Златен фонд на БНР:

За „дивото” и за „дивотията” у сценариста Николай Хайтов (авторът на „Диви разкази”) и във филма, Методи Андонов казва: „Дивото тук има смисъл на сила – сила на чувствата и страстите, сила на увлеченията и поривите. То в никакъв случай не значи примитивизъм, елементарност, а още по-малко простотия и простащина, които, ако бъдем добросъвестни, ще признаем, че в много по-голяма степен присъстват в характеристиките на къде „по-питомни” герои. Нещо повече, тук имаме работа с чисти и сложни герои. Човекът от народа със своята простота и автентичност, благородство и душевна възвишеност в случая се издига до въплъщение на исторически закономерности и конфликти. Той ги носи, изстрадва и ги заплаща с кръвта си… Както е и в действителност…”

Сякаш предчувствайки малкото време, което съдбата му е отредила на земята, Методи Андонов не просто живее – той бърза, препуска, гори в изкуството, за да остави ярко, богато и разнообразно творчество, вписано в културната история на България.
„Краят на началото” е една от трите миниатюри на Шон О`Кейси, която поставят заедно с Гриша Островски. Визирайки това заглавие и ранната смърт на твореца, Станислав Стратиев пише: „Методи Андонов също беше едно начало, пролет в нашия театър. Невероятно и непостижимо за ума беше онова, което той направи в тогавашна България, в тогавашното време. Театър – начало на нещо много голямо, смътните измерения на което и до днес не можем да очертаем категорично… Когато той си отиде, настъпи краят на началото”.
И днес Сатиричният театър пази „улучващата му стрела”, светлината от онази пролет, в камерната зала с неговото име.

Редакция и изображение: Меглена Димитрова