„Любов, пламък бял…“ – стихотворение от Тома Георге Майореску, в изпълнение на актрисата, запис 1977 година, Златен фонд на БНР.
„Играя себе си ли? Възможно е. Аз винаги се мъча да пречупя материала. Затова никога не играя и лоши хора.”
Невена Коканова (12 декември 1938 – 3 юни 2000) е родена в Дупница. Навярно малцина знаят, че във вените ѝ тече австрийска кръв по майчина линия. Момичето се увлича в рисуването. Рисува добре, с чувство и усет за багра. Но нейните занимания не се харесват на практичния ум на майка ѝ и тя я изпраща в икономически техникум, за да се занимава с нещо „сериозно и сигурно”. Следва мъчен двубой между сухостта на цифрите и нежната чувствителна натура на Невена: назначение в млекоцентрала „Сердика” и кандидатстване, без знанието на родителите ѝ във Висшия институт за театрално изкуство (дн. НАТФИЗ). После е актриса в Ямбол, Габрово, Русе. От 1960 година е в Сатиричния театър, на чиято сцена пресъздава образите на Еней в „Седмо: кради по-малко” на Дарио Фо, Анна Антоновна в „Ревизор” на Николай Гогол, Момичето в „Ромео, Жулиета и петрол” на Иван Радоев и много други. Участията й във филмите „Тютюн” (1962, режисьор Никола Корабов), „Крадецът на праскови” (1964, реж. Въло Радев), „Отклонение” (1967, реж. Гриша Островски, специално написан за нея от Блага Димитрова), „Най-дългата нощ” (1967, реж. Въло Радев), „С дъх на бадеми” (1967, реж. Любомир Шарланджиев), „Обич” (1972, реж. Людмил Стайков), „Най-добрият човек, когото познавам” (1973, реж. Л. Шарланджиев), „Спомен за близначката” (1976, реж. Л. Шарланджиев) я правят една от най-популярните наши киноактриси.
Мнозина я наричат Венчето. В това обръщение като че ли е обобщено творческото амплоа на актрисата. В него прозира почти детинската миловидност, намираща се в хармонично съзвучие с една неподправена жизненост, лиризъм и нежност. Все неща, които правят пресъздадените образи достъпни, естествени, близки, а самата нея – обичана.
Невена не мечтае от малка да става актриса. Нито родителите я подтикват да избира пътя на изкуството. „Само понякога установяваха, че рисувам добре”, споделя самата тя. За пръв път отива на театър като ученичка в гимназията. Води я неин братовчед, студент в Музикалната академия, с когото по-често посещават операта.
Друг братовчед ѝ разкрива света на Микеланджело, Леонардо да Винчи, Ботичели… Събужда интереса на момичето към древните култури. „Така се захласнах и потънах в античната драматургия, открих Шилер, Шекспир... Техните произведения дадоха тласък на духовното ми образование в затворения свят на моето моминство. Може би именно тези творби родиха у мен мечтата да стана актриса – мечта твърде крехка и неосъзната”, продължава Невена. Първата ѝ роля е в масовката. Тази масовка решава нещата. Невена Коканова е хористка във филма „Две весели победи” на Борислав Шаралиев. Много е впечатлена от камерата и операторите. После чува: „Ей, дай един близък план тук, на това момиче!” И всичко започва от там – един близък план в масовката.
Кандидатстването си във ВИТИЗ нарича провал, защото не я приемат. Но „този провал” отключва една друга врата пред девойката – на Ямболския театър (1956). За това Невена Коканова разказва: „Стъпих на сцената боса, а в празната ми кошничка се търкаляха само моите седемнадесет години”. Така тръгва малката голяма актриса Невена Коканова. За Ямболския театър е поканена от Крюгер Николов, директор по това време и от Янаки Стоянов – режисьор в театъра.
По свое усещане играе боса Жулиета, от „Ромео и Жулиета” на Уилям Шекспир, само на 17 години! Играе и в „Изобретателната влюбена” на Лопе де Вега. Янаки Стоянов се заема с обучението ѝ. Уроците започват рано, в седем часа в театъра – техника на говора, дишане… Сцената в Ямбол е нейната школа. Пак в този град получава и първата си покана за участие в киното – в ролята на Ема от филма „Години за любов” на Янко Янков. На снимачната площадка се среща с Шарлето (Любомир Шарланджиев). И партньорството ѝ се превръща в брак, в дълготрайно семейство с любов и споделеност. Така киното става неин свят и съдба.
През следващия сезон Невена Коканова вече е в Габрово (1957-1958), с Шарланджиев и групата, отишла там след дипломиране: Виолета Минкова, Анани Явашев, Невена Ханджиева, Васил Инджев, Таня Вучкова, режисьора Жарко Павлович и Асен Тодоров – драматург. Нали не е учила във ВИТИЗ – няма свой клас. Групата в Габрово става нейният клас. Така създава и приятелства за цял живот.
Вписват името ѝ в тетатралния афиш с пиесата „С любовта шега не бива” на Алфред дьо Мюсе, в ролята на Камий, постановка на Любомир Шарланджиев. Следващото представление, което режисьорът поставя е в Русе – „Всяка есенна вечер” на Иван Пейчев. Следва „Сирано дьо Бержерак” на Едмон Ростан, където Невена Коканова играе Роксана. В този град преживяват много театрални радости, макар, че нямат квартира. Директорът ги настанява временно в една гримьорна, в която остават до края. „Това беше едно очарователно време – в гримьорна №1 до сцената. Репетирах по пеньоар, връщах се в гримьорната, пържех яйца по македонски, после всички обядвахме заедно… Всичко съпреживявахме заедно – сърдечни драми, големи любови, дребни заплати и бохемски нощи!”, доверява Невена без престорено кокетиране и празна суета.
Щастлива е, че попада в Държавния сатиричен театър, когато е директор режисьорът Боян Дановски. Той избира репертоар с грижата към всеки актьор от състава. Следи и брани актьорския авторитет навсякъде. Така към утвърдените вече имена като Георги Калоянчев, Нейчо Попов, Стоянка Мутафова, Георги Парцалев, Енчо Багаров започват да застават тези от по-младата група – Григор Вачков, Васил Попов, Хиндо Касимов, Димитър Манчев, Невена Коканова. Тя никога не е била кариеристка, не се натиска да отиде да играе в Народния театър, въпреки че „ще пасне на репертоара им”. Остава си в Сатирата докрай. „Невена беше голяма актриса, но преди всичко беше великолепен човек”, казва Никола Антикаджиев, шефът на клуб „Антик” в Народния театър.
„В театъра кръвта пулсира, кръвното се вдига, получаваш сърцебиене, психиката се изостря. Знаеш на кого говориш – партньорът е срещу теб, а и публиката също! Театърът е живот! Киното не може да предложи подобна благодат. Киното е свят на техниката. Когато се снима филм, наоколо има стотици наблюдатели, но ние не общуваме с тях, а колко често този, на когото говориш, не е пред очите ти!”, открехва ни завесата актрисата. Тя има страхотен нюх и невероятна интуиция – веднага разбира от кой сценарий ще стане филм. Не е капризна въпреки, че опитът ѝ в киното е уникален. За Невена Коканова там няма малки и големи роли. Има само ярки съдби, оригинални характери. „Когато се започна работа по филма „Тютюн”, правят се проби на много артисти, бях до последния момент определена да играя Лила. За ролята на Ирина бяха опитали половин България. Но, изглежда не бяха доволни, пък и авторът се намеси – взеха, че опитаха с мен. И излезе нещо. А Ирина ме привличаше с красотата на характера си, със силата си. И играх – сякаш играех себе си. Ако бях я провалила – кино нямаше да видя повече.”
Много спорове има при избирането на актрисата – струва им се твърде млада, крехка, изобщо твърде различна от изградените вече представи. Но Коканова не се побоя да приеме предизвикателството, да предложи от екрана своя Ирина и да направи такъв образ, че днес се струва непосилно режисьор да посегне към романа, а още по-малко, да се престраши актриса да се съизмерва с голямата Невена в една съвременна Ирина.
Въло Радев, оператор на лентата „Тютюн“, разказва, че тогава с режисьора Никола Корабов са направили най-точния избор за ролята на Ирина, запис 1979 година, Златен фонд на БНР:
„Но дойде „Крадецът на праскови”. Отново богат характер. Работех с огромна любов. Поетичността на разказа ме увличаше, до себе си имах един истински актьор-професионалист – Раде Маркович. Така се получи и един филм с винаги свеж характер. А да знаете как съм се снимала. Не ме освобождаваха от театъра – вечер след спектакъл пътувах за Търново, до обяд правехме снимките и отнова се връщах за следващия спектакъл”, разказва Коканова.
Режисьорът Въло Радев екранизира повестта на Емилиян Станев „Крадецът на праскови”. Невена Коканова е Лиза, жената на военния комендант, която се влюбва в пленника-чужденец. Той, неговата обич ѝ дават всичко, което не ѝ стига: топлота, полет на мечтите, духовна близост. Ала връзката им е обречена. Загива една светла, чиста любов, погазена от ботуша на войната… Това е също много силна и разтърсваща роля. В нея като никъде другаде Невена Коканова съчетава и двете силни страни на дарованието си – лирично обаяние, женска красота и нежност със сгъстения драматизъм на изживяванията, с протеста срещу несправедливо устроения човешки свят, срещу отнетото право да бъдем щастливи…
Размисли на актрисата за смисъла на човешкото съществувание, пречупено през призмата на собствения ѝ живот, запис 1983 година, Златен фонд на БНР:
Със своите над 80 роли Невена Коканова става всеобща любимка. Героините ѝ са аристократки и плебейки, съзидателки и порочници, интелектуалки и работнички… С участията си във филми като „Крадецът на праскови”, „Тютюн”, „Момчето си отива” (1972, реж. Людмил Кирков) тя достига върховете на славата. За нея режисьорите казват, че е най-аристократичната актриса пред камерата. „Първата дама на българското кино”, „иконата на българското кино” я наричат в наши и чужди списания. Когато във Венеция показват филма „Крадецът на праскови”, а в Кан „Тютюн”, западни режисьори я сравняват с Жана Моро и Лив Улман. Тогава в Кан през 1963 година, големият френски писател Андре Мороа възкликва: „Нейното лице трябва да се показва на световния екран, то подкупва със своята одухотвореност, свежест и естественост”.
Много от лентите с нейно участие печалят наши и международни награди. Филмът „Отклонение” печели златен медал на Международния кинофестивал в Москва през 1967 година. С него тя прекосява океана и представя пред американските зрители ръста на българското кино. При гостуването ѝ в Америка един журналист я пита кой е най-щастливият миг в живота ѝ. Коканова се усмихва и лаконично отговаря: „Най-щастливият миг в моя живот, е че съм се родила българка.”
Невена Коканова говори за българското кино – посланик на културата по света, трепетите си на родолюбие и за връзката изкуство – живот. Запис 1983 година, Златен фонд на БНР:
„Но киното ни не използва напълно нейния творчески потенциал. Тя не получаваше винаги най-силния драматургически материал, не всякога режисурата бе на равнището на мощния ѝ талант. И друг грях има киното ни към нея – то не се възползва от реалния шанс да лансира Коканова като звезда от европейско значение. Тя имаше любовта и фанатичната привързаност на българската публика, уважението и почитта на няколко поколения зрители. Но имаше и данни за нещо по-значително. С какъв респект пишат за нея чуждите критици, какво неотразимо впечатление са оставили филмите ѝ върху чувствителността на зрители от други страни!”, прави тъжен анализ кинокритикът Александър Грозев.
Невена Коканова има и други таланти. Тя довършва като режисьор „Трите смъртни гряха”, след като Любомир Шарланджиев умира през 1979 година. А в „На всеки километър”, в един епизод със Стефан Данаилов, свири на пиано. Нейни са илюстрациите към книгата на Радой Ралин „Есенни къпини”. Когато снима „Тютюн”, тя скицира Ирина, за да навлезе по-дълбоко в душата ѝ.
Никола Анастасов си спомня за последната си среща с Невена Коканова в постановката „Преди последния спектакъл“ (1998, реж. Илия Добрев ) в Сатиричния театър, това е и последната й роля там. Запис 2013 година, Златен фонд на БНР:
В последните си години няма кино. Невена радва публиката на Пазарджишкия театър, като подобно на младежкия си период в Русе пак живее в гримьорната.
Най-истинска се чувства в селската си къща, откъсната от света в Габровската махала Чомаците (село Иглика), където босите ѝ крака усещат топлината на земята. Там сред мир и тишина голямата българска актриса се уединява и зарежда с човещина. Там може би дълбоко е таяла надеждата, че ще надвие сполетялата я коварна болест, онази същата като на героинята ѝ в „Спомен за близначката”. Която апропо се казва Невена.
„Моята есен“ – текст, музика, аранжимент и изпълнител на всички инструменти Андрей Дреников, пее актрисата (песента е написана по повод 60-ия ѝ рожден ден), запис 1999 година, Златен фонд на БНР.
Днес Драматичен театър Ямбол носи името „Невена Коканова”, а на своите ежегодни театрални празници, връчва почетен приз „Босоногата Жулиета” на всяка новопостъпила млада актриса.