„Тя беше като светилник, около който се въртеше културният живот на Стара Загора. Нашият дом беше средище на писатели, поети, художници, артисти. Тя умееше от всеки ден да направи празник“ – спомня си Наум Шопов за своята майка актрисата Мара Шопова. Именно тя го „закърмва“ с изкуството на Мелпомена. Мара Шопова (1 октомври 1894 – 20 март 1980) е родена в Хасково, където от малка стъпва на любителските театрални сцени. През 1917 г. заедно с брат си Данчо Делчев изнасят спектакли в полза на войнишките семейства. Събраните средства се използват за издигането на паметник на загиналите войници от града, а след това и за построяването на сграда за театъра в Хасково. Междувременно се омъжва за Петър Райжеков, от когото ражда две деца. Скоро обаче, след като съпругът ѝ се завръща от фронта и заболява фатално, тя остава вдовица.

През 1920 година 26-годишната Мара заедно с брат си Данчо са поканени от културно-просветното дружество „Театър“ в Стара Загора като актьори в новосформираната театрална трупа. Същата година тя участва в откриващата сезона постановка „Иванко, убиецът на Асеня“ от Васил Друмев. Това е нейният първи спектакъл на професионална сцена, защото именно с такъв авторитет се ползва старозагорската трупа, и в следващите четири десетилетия тя не слиза от нея. Режисьорите започват да ѝ поверяват големите роли. Следват „Американската леля“, „Тайфун“, „Под старото небе“ и много други. В „Химн на нищетата“ Антон Страшимиров, удивен от майсторството на младата Мара, отива при нея още по време на антракта, за да изкаже своите поздравления. Оттогава става неин приятел и наставник особено за пиесите си „Свекърва“ и „Вампир“. През 1921 г. вече засвидетелствалата своя талант Мара сключва брак със секретаря на културно-просветното дружество Христо Шопов. Раждат им се две деца и всички живеят в сградата на театъра, докато се установят в собствена къща през 1933 година.

Мара Шопова далеч не изявява себе си само в актьорската професия. Нейните заслуги са съществени както за развитието на професионалния облик на старозагорския театър, така и за цялостната културно-организационна дейност в града. Включена е в градската просветно-театрална комисия. Работи като режисьор и на театралната трупа, и на детска музикална китка „Родни звуци“, където си сътрудничи с нейния създател Тодор Пъндев. През 1922 г. театралният сезон е открит с пиесата „Вампир“ по нейна режисура. Тя играе и в главната роля. Работи денонощно, за да доближи старозагорската публика до по-високи естетически търсения. Не случайно, когато нуждата от опера в града вече е назряла и има изграден творчески потенциал за подема на това изкуство, Мара Шопова е поканена като първа режисьорка на Оперната дружба в Стара Загора през 1925 г.  Първата опера, по която работи, е „Гергана“ на маестро Георги Атанасов, а следващата – „Трубадур“ от Джузепе Верди. И с това не се изчерпва зарядът за правенето на култура, който съпътства тази личност през целия ѝ път. Заедно със съпруга си полагат основите на библиотеката в града през 1929 г., като подаряват своите лични екземпляри и издирват ценни произведения из тавани и мазета, за да попълнят основния фонд. За първа библиотекарка е назначена Мара Шопова. Тя е първата, чийто глас прозвучава в ефира на Радио Стара Загора през януари 1936 г.

Актрисата е водеща на детския радиочас и води и културната хроника. Същевременно работата ѝ на сцена не стихва, поставя в училища и читалища, обучава новопостъпилите в театъра. За този период актьорът Васил Попилиев си спомня: „Срещата на актьора с добър партньор е едно истинско училище. Там, където не достигат силите на актьора, добрият партньор ще му помогне. Случвало ми се е и на мен, особено в началото на кариерата ми – в Стара Загора, където се наложи, аз като млад актьор тогава, да играя възрастен и да ми партнират възрастни колеги. Една такава актриса беше Мара Шопова. Много добре си спомням как тя ми помагаше в тия именно трудни моменти. Аз играех Герака (бел. ред. дядо Йордан), на 25 години бях тогава, и разбирах сложността на положението, в което се намирам. Разликата между нас беше почти 30 години, а тя трябваше да играе жена ми. Но благодарение на това, че тя беше наистина голям майстор, успяваше да ме измъкне и там, където не ми достигаха силите, усещах я как заставаше пред мен, за да вземе от мене „палката“ и да продължи напред. Затова съм ѝ много благодарен. За Мара Шопова може с твърдост да се каже, че тя наистина е един от стълбовете на Старозагорския театър и нейното име заслужава да бъде записано в златната книга на този театър“.