Антон Страшимиров

За него литературният критик и историк и изследовател на творчеството му Минко Николов казва: „Страшимиров написа много романи, повечето от които хаотични, объркани, естетически недисциплинирани. Но най-хубавия свой роман той не написа. Това е животът му, който представлява изобилие от акции, низ от рискове и лутаници, един постоянен спор с времето и съвременниците.“

На 15 юни се навършват 145 години от рождението на Антон Страшимиров – една от най-интересните, колоритни и нестандартни фигури в историята на българската литература и култура, личност, изтъкана от противоречия и крайности. Известен с критическото си перо белетрист, драматург, публицист, общественик, с многолик образ – новатор, бунтар, антимонархист, модернист, народопсихолог и антифашист, Страшимиров се изгражда като личност на границата на две столетия. Близо половин век той е в непосредствен досег с живота на народа през едни от най-драматичните години от историческото развитие на страната ни след Освобождението. Антон Страшимиров е роден във Варна, но родословните му корени водят към Серско. Затова Македония си остава трайната любов на неговия живот. Брат е на политика и народен представител Тодор Страшимиров и на писателя и историк Димитър Страшимиров. Учи в Разград, след това в Земеделското училище в Садово, което също не завършва. В периода 1889 – 1894 г. учителства в различни села във Варненско и Бургаско. Страшимиров вижда своето призвание като будител и работи активно за издигане на ролята на народния учител, а също и за сдружаване на учителите в самостоятелен съюз. Увлича се от народническия социализъм. Литературния си дебют прави на 17 години със стихове в шуменското списание „Искра“. През 1896 г. Антон Страшимиров е в Берн, Швейцария, където следва география и слуша лекции по психология и литература. Там е силно повлиян от творчеството на Хенрик Ибсен, Аугуст Стриндберг и Морис Метерлинк. След завръщането си в България той отново преподава – първо във Видинската гимназия (1898 – 1899), а после една година в Педагогическото училище в Казанлък. Във Видин Страшимиров е един от редакторите на литературното списание „Праг“, на чиито страници демонстрира своето „ново направление“.

Много важен етап в идейната еволюция на писателя е сп. „Наш живот“, което издава през 1901 – 1902 г., 1906 – 1907 г. и 1910 – 1912 г., като през 1910 – 1911 г. е с името „Наблюдател“. През 1902 г. Антон Страшимиров е избран за народен представител на младодемократическото крило в Демократическата партия, което по-късно се превръща в Радикалдемократическа партия. Още два пъти е депутат (1911 г., 1929 г.). Пак като сподвижник на радикалдемократите Страшимиров става и един от основателите и редактор (през първите 2 години) на сп. „Демократически преглед“, което излиза от 1902 г. Участва в македонското освободително движение като четник на Яне Сандански, а с перото си неизменно служи на каузата за освобождение на Македония. Редактира в. „Реформи“ (излиза от 1899 до 1905 г.), орган на Върховния македоно-одрински комитет, издава списание „Културно единство“ в Солун. Антон Страшимиров участва като доброволец в Балканската война и е награден с войнишки кръст за храброст, а през Междусъюзническата и Първата световна война е военен кореспондент – сътрудничи на в. „Военни известия“ и сп. „Отечество“. През 1921 г. е редактор на сп. „Наши дни“, посветено на културния живот в България след войните; създава и редактира (1922 – 1923) „Българска общодостъпна библиотека“. Писателят умира на 7 декември 1937 г. във Виена.

За човека и твореца Антон Страшимиров, неговата гражданска позиция и метаморфозите, през които преминава, разказва проф. Милена Кирова, преподавател по българска литература в СУ „Климент Охридски“.

      Проф. Милена Кирова за Антон Страшимиров – запис от 2012 г.

Потушаването на Септемврийското въстание от 1923 г. и априлските събития от 1925 г. (репресивните мерки на правителството на Александър Цанков срещу левите и опозиционни сили в страната след атентата на 16 април в софийската катедрала „Св. Крал“ („Света Неделя“) дълбоко разтърсват Страшимиров – писателя гражданин с чувствителен поглед към обществените събития. Поетът Христо Радевски отбелязва: „Антон Страшимиров като че беше поел високата мисия на цялата наша честна интелигенция, от името на която изрече дръзкото: „Клаха народа, както и турчин не го е клал.“ С всичките си сили и авторитет писателят защитава и подпомага пострадалите от правителствения терор. Активната му антифашистка дейност намира най-силен израз в излизащия под негова редакция в. „Ведрина“ (1926 – 1927), в който публикува списък на погубените и безследно изчезнали видни творци и общественици, между които са брат му Тодор и близките му приятели – интелектуалците Гео Милев и Христо Ясенов. През 1926 г. излиза романът „Хоро“ на Антон Страшимиров, който се смята за връх в творчеството му. В творбата си, изградена в духа на експресионистичната поетика, писателят изправя пред съда на историята и на човешката съвест престъпленията на фашистката власт.

      Актрисата Надежда Костова чете откъс от „Хоро“ – запис от 1967 г.

Под перото на Страшимиров излизат още 8 романа, сред които са „Смутно време“ (1899 г.), „Есенни дни“ (1902 г.), „Среща“ (1904 г.), „Без път“ (1919 г.), „Бена“ (1921 г.), „Роби“ (1930 г., недовършен, посветен на борбите за освобождението на Македония), както и повести („Змей“, 1899 г.; „Щастието на един век“, 1900 г.; „Кръстопът“, 1903 г.; „Преход“, 1926 г. и др.), пътеписи, етюди, множество разкази. В тях пресъздава духа на селския бит, стреми се да обхване живота на големия град, да разгадае духовната криза на интелигенцията. Той е автор и на народоведски проучвания („Нашият народ“, 1923 г.), очерци, брошури по македонския въпрос, литературни студии и статии. Негови произведения са преведени на полски, руски, сръбски, унгарски, чешки и други езици. Писателят е известен и с многобройните псевдоними, с които подписва торбите си.

Едно от най-известните драматургични произведения на Антон Сташимиров („Сватба в Болярово“, 1899 г., първата му пиеса; „Прилепски светци“, 1900 г.; „Вампир“, 1902 г.; „Над безкръстни гробове“, 1906 г.; „Ревека“, 1908 г.; „Свети Иван Рилски“, 1911 г.; „Към слънцето“, 1917 г. и др.) безспорно е комедията „Свекърва“ (1906 г.), заела своето заслужено място сред образците на българската драматургия. В нея чрез битовата тема за отношенията между снаха и свекърва се представя конфликтът между поколенията, сблъсъкът между консерватизма на патриархалния морал и новия градски начин на живот. За първи път в България пиесата е представена на 21 февруари 1907 г. във Варна, родния град на Страшимиров, а първата постановка на комедията, писана за откриването на Народния театър в София, е играна на сцената му на 23 април 1907 г. Режисьор е Гено Киров, а в ролята на Костанда е Адриана Будевска. „Свекърва“ остава в афиша на театъра два сезона, а през 1920 г. постановката е възобновена, с нова изпълнителка на главната роля – Мария Хлебарова. Други постановки на Страшимировата комедия в Народния театър са осъществени през 1931 г. – на Хрисан Цанков със Златина Недева като Костанда, през 1946 г. – на Александър Иконографов с Марта Попова в главната роля, през 1968 г. – на Кръстьо Мирски с участието на Ружа Делчева и през 1987 г. – на режисьора Никола Петков с Виолета Бахчеванова и Славка Славова, които се дублират в ролята на Костанда.

      Ружа Делчева в постановката на „Свекърва“ на Кръстьо Мирски – запис от 1969 г.